В малкия град Ибенбюрен разположен в западната част на Германия една местна жителка се обадил в полицията.
Според думите на жената, тя в продължение на няколко дни чувала викове на дете от съседния апартамент: „Мамо, татко, елате!“ Чукала на вратата, но така и не могла да се срещне със свойте съседи. Опасявала се, че се е случило нещо лошо.
От полицията веднага изпратили хора, да проверят случая. Освен това била повикана линейка и пожарната.
Позвънели, потропали, но никой не отворил вратата на апартамента, за това я разбили.
Полицаите били изненадани, когато влезли вътре. В апартаментът имало само папагал, седящ в клетка, който дружелюбно посрещнал влезлите с вик: „Мама! Татко!“
Оказало се, че собствениците на птицата, която така ревностно зовяла за помощ, са отишли на почивка, а за пернатия приятел трябвало да се погрижат техни познати.

Докторът отвори една папка и се появиха типичните таблици на изследванията. Стоил много добре ги познаваше, защото стотици пъти му бяха правили изследвния

– Така, – започна докторът, – би трябвало да повторим изследването. Работихме с много малко количество. Предполагахме, че е заразена, но нищо такова не открихме.

– Абсолютно нищо ли? – попита Стоил

Докторът сви рамене.

– Вие казахте, че синът ви се инжектира с това? Не се притеснявайте, това е само по-мощен комплекс от витамини.

– А това дали действа за подмладяване и добавяне на допълнителна енергия, за такива хора, възрастни като мен?

– Концентрацията на витамини и минерали е доста завишена. Разбира се те могат да усилят способността за съсредоточаване и усещане на жизненост, но не правят чудеса. Несъмнено става въпрос за по-ефикасен комплекс от другите, които навярно взимат студентите.

След това лекарят махна с ръка и продължи:

– Понякога хората плащат купища пари за да се доберат до някакво свръх лекарство. Залъгват се с илюзията, че ще станат по-млади или по-умни. Надявам се синът ви да не е от тях.  Става дума за плацебо ефект.

Докторър се настани в креслото и продължи да обяснява:

– Смъртта ни ужасява и ние изпадаме в паника, а това е пълна глупост и губене на време, – посочи с ръка таблиците върху листовете. – Не можем да я спрем, нито да я удържим, само можем малко да я забавим. Смъртта е необходимо нещо. Смъртта на една клетка предполага възобновяване. Ако едни клетки не умират и на тяхно място не се раждат други, ние не бихме могли да живеем. Кажете на сина си да се храни добре, да спортува, да се наслаждава на живота и да не си създава трудности.

– Добре, докторе, той е млад, ами аз?

– Вие също, само че в малки дози.

Стоил излезе потресен. Хубавото бе, че това не бе някакъв наркотик. Накрая и той самият разбра, че никакви опити и лекарства получени от такива изследвания не биха могли да доведат до безсмъртие, или вечна младост, нито дори да удължат живота.

Мъж се събудил със силен махмурлук след като се веселил цяла нощ и се изправил пред лицето на 3 метров питон, който бил купил предната вечер.
Змията тъкмо се канела да нападне спящият му другар.
Дуейн Метюс бързо се взел в ръце и решил да се оправи с 14 килограмовата змия наречена Брюс, която той купил от една циганка вечерта.
Той затворил влечугото в клетка, след като му хвърлил отгоре едно одеало. Раната, получена от сблъсъка със змията, все още го боляла, когато занесъл животното в магазин за влечуги.
Там изпаднал в неудобно положение, защото искал да продаде крадена стока.
Метюс живее в Ковентри. Той планирал да продаде змията с цел да получи печалба за финансиране на бизнес по производство на улици.
Но когато отишъл в магаина, персонала се усъмнил в него и извикали полиция.
Оказало се, че Брюс е една от девете откраднати змии от 24 годишния Дейвид Шанс.
Съдията осъдил Метюс на осем седмици затвор, условно за две години и да плати съответна глоба.

Кулите гълъбарници са един от акцентите на персийската архитектура. През 16-17 век в Иран масово се развъждали гълъби, а птичия тор използвали за наторяване на земеделските участъци.
За да бъдат задържани пернатите, били построени около 3 хиляди цилиндрични кули, във всяка от които можели да гнездят до 25 хиляди птици.
Гълъбовия тор използвали за отглеждане на дини и краставици. Кулите са били най-добрите гълъбарници в света. Построени са от тухли и покрити с мазилка. Те защитавали птиците от студените ветрове през зимата и осигурявали прохлада през лятото.
Днес в Иран са останали само около 300 кули, тъй като в селското стопанство вече се използват химически торове. Само в някой райони се е запазило наторяването с птичи тор.
Кулите гълъбарници имат внушителни размери. Диаметърът на конструкцията е от порядъка на 10-12 м, а височината около 18 м. Във всяка кула на специални кацалки се събират хиляди гълъби. Конструкцията така е замислена, че големите хищни птици, като ястреби, соколи и врани, не могли да влязат вътре.
Вътре в кулата в шахматен ред са разположени гнездата по цялата височина на стената. В тези малки клетки могат да се установет гълъбите.
Стените на кулите са построени под наклон, така че екскрементите да падат в центъра на кладенец, където специално се сушели. Веднъж годишно кулата се отваряла и се събирал натрупалия се тор.
Интересното е, че строителите са отчели ефекта на резонанса. Ако гълъбите решат едновремено да излетят от кацалките си нагоре, кулата остава цяла.

Повървяха около десетина минути. Минаха покрай шадравана, заобиколиха стадиона и оставиха зад гърба си новия паркинг. Двамата мълчаха и вървяха, докато парка се стопи и излязоха на хълма.

– Ще ти разкажа една история, – каза Марк и погледна младия мъж, който вървеше до него. – Нали питаше защо са ми такива ръцете.

Ръцете му бяха изкривени, а на много от тях нямаше нокти, бяха изтръгнати.

– Е щом си решил, – повдигна рамене Владо.

– Бях обикновено момче, по нищо не се различавах от другите. Страшна война беше. Бяха ни оставили да вардим един навес. Хванаха ни, но повечето от нас бяха избити. Малкото, които бяхме останали, ни навързаха и ни подкараха покрай една река. След два ден ритници,удари с приклади, глад и студ пристигнахме в пленически лагер. Капитанът, който го ръководеше, си мислеше, че знам повече, отколкото всъщност знаех.

Ръцете на Марк потрепераха.

– Или си беше просто гадняр, – продължи Марк. – Обработваха ме добре няколко седмици, за това ръцете ми са такива, а после ме хвърлиха в една дупка цели пет години. Едва не умрях там, – гласът му заглъхна.

В мислите си беше някъде далече от тук, миналото и спомените не му даваха мира.

– Пет години затвор в една дупка, – прошепна Владо уплашено, той не можеше да си представи такова нещо.

Когато Марк отново заговори, в гласа му имаше горчивина:

– Не затвор, а клетка с пръстен под, два и половина метра широка. Пускаха ме да излизам само два пъти в месеца. През останалото време спях и крачех. Сънят трудно идваше, за това повечето от времето крачех. Четири крачки напред и обратно.

Погледна Владо изкашля се и продължи:

– Сега не понасям затворени пространства, за това се разхождам. Когато се озова между стени, веднага излизам, тъй като преди не можех да го правя.

И той размаха осакатените си ръце към дърветата, небето и всичко наоколо.

– Защо ми разказваш всичко това?

– Разбрах, че имаш неприятности, а знам, че си невинен, ще е жалко да гниеш в някоя дупка, заради някой друг. Разбираш ли, този простор ще ти липсва.

Владо кимна. Той съвсем не искаше да загуби свободата си, особено сега, когато нищо не беше направил, независимо от обвиненията. Владо беше младо момче, а пред него беше животът.