Слави бе целият мокър и кален. Беше готов да се нахвърли на всеки, който му се изпречи на пътя и с юмруци и ритници да си изкара яда върху него.

Венци бе постъпил много подло спрямо него и резултата бе налице. Просто му бе подложил крак, а той се бе забил в калната локва. После вместо да му се извини, го сочеше с пръст и му се присмиваше:

– Да не си препил от снощи? – заливаше се Венци от смях. – Изглежда не можеш да се държиш на краката си. Я се виж! Какво кално чудовище си станал!

Слави не посегна да удари Венци. И как ще го цапардоса, оня стърчеше две педи над него, а блузата му едва одържаше едрите му мускули.

Не можеше да го набие по никакъв начин, но вътрешно Слави кипеше като парен локомотив. Отмина присмехулника с наведена глава и седна на пейката пред тях.

Дядо му бе усетил, че нещо не е наред и се показа от вратата. Когато видя нещастната физиономия на внука си, се смили над него и седна на пейката.

Момчето се срамуваше да погледне дядо си. Какво можеше да му каже за свое оправдание?

Дядо Добри се намести удобно на пейката и погледна Слави в очите.

– Аз няма да бъда винаги с теб, за да те уча как да постъпваш в един или друг случай, – каза старецът. – Все ще се намери някой да те бутне в калта, но ти още днес трябва да решиш как ще реагираш ако се случи това.

Слави трепна , но нищо не каза.

– Много е важно дали ще плачеш и ще се оплакваш или  ще скочиш вбесен, заплашвайки всички наоколо. Вместо да се сбиеш и нараниш някого, не е ли по-добре да се усмихнеш?

По лицето на Слаби премина слаба усмивка.

– В такива случай, – продължи да го поучава дядо Добри, – огледай се и виж дали някой няма нужда от помощ, може някой друг да е пострадал повече от теб. Можеш ли да изразяваш радост, когато се чувстваш несигурен?

Слави наведе глава и се замисли. Как можеше да се усмихва, когато го болеше отвътре?

– Време е момчето ми сам да решиш това, – каза старецът. – Всеки резултат, до който достигнеш, добър или лош зависи от това, какво ще избереш.

Римският папа Лъв X въведе индулгенциите за да покрие разходите за строителтвото на базиликата „Свети Петър“ в Рим. По това време доминиканският монах Йохан Тешел безсрамно търгуваше с индулгенциите във Витенберг.

В църквата на Витенберг проповядваше Мартин Лютер. Той беше много популярен със своето красноречие. Мартин често седеше в стаята си, погълнат в четене на Библията. Лютер се надяваше чрез Писанията да разбера какви трябва да бъдат отношението между хората и Бога.

За римската църква, тези отношения бяха абсолютно ясни. Бог говори на човека чрез папата, а след това чрез епископите и свещениците, назначени от Светия Отец.
Така римската църква си осигури привилегията върху тълкуването на Библията. Нещо повече, във Ватикана си запазиха правото да наказват тези, които, по тяхно мнение, са нарушили библейската норма.

Лютер съвсем не мислеше така. Той отхвърляше всяко такова „посредничество“ между човека и Бога. Мартин вярваше, че източник на вярата може да бъде само Библията.

Той вярваше, че спасение за вечен живот е възможно само чрез Божията благодат, която беше най-висшия израз на мисията на Христос.

Лютер казваше на хората в църквата:

– Божията благодат е дар. Тя не може да бъде спечелена със някакви постъпки или действия. Основната предпоставка за спасението е искрена вяра в Христос, която също е дар от Бога. Но човекът има свободна воля и може да отхвърли този дар.

Жителите на Витенберг, които купуваха индулгенции, когато срещаха Лютер му казваха

– Сега е лесно да се освободиш от греховете си, стига да имаш пари.

Той им отвръщаше с възмущение:

– Вас ви мамят. Бог не опрощава нито един грях срещу пари. За да ви се опростят греховете е нужно  съкрушено сърце и искрено покаяние.

Някой от тях го слушаха, а други го подминаваха и се смееха:

– Нима той знае повече от папата?

Мартин не можеше да търпи злоупотребите, които се извършваха вътре в Църквата. Той крачеше в малката си стая и разсъждаваше на глас:

– Трябва да се сложи край на тези кражби и незаконни присвоявания. Нямам намерение да вляза в конфликт с папата. Искам просто да изоблича тези грозни деяния, които хвърлят кал върху Църквата.

Той седна, а перото му заскърца по хартията. Думите се редяха една след друга:

„Когато нашият Господ и учител Исус Христос каза: „Покайте се“, Той заповяда целият живот на вярващите да бъде живот на покаяние.

Тази дума не може да бъде разбрана като отнасяща се до тайнството на самоналожено наказание (т.е. изповед и опрощение) отслужено от свещеника.

Въпреки това, значението ѝ не е ограничено до покаяние в сърцето на човека; защото такова вътрешно покаяние е безполезно освен ако не произвежда многостранно външно убиване на плътта.

Наказанието за грях остава докато има омраза към себето (т.е. истинско вътрешно покаяние), а именно до нашето влизане в Небесното Царство“.

Той повдигна глава и се вгледа в яркия пламък на свещта, след това се наведе и продължи да пише:

„Папата няма воля нито сила да опрости никакви наказания освен онези, наложени по негова преценка или чрез църковен канон. Папата не може сам да опрости вина, но само да обяви и потвърди, че тя е опростена от Бога; или, най-много, той може да я опрости само в случаите запазените за неговата преценка. Освен тези случи, вината остава непростена“.

Редовете се редяха един след друг. Накрая прочете написаното внимателно и номерира отделените пасажи.

Развиделяваше се. Мартин погледна през прозореца и се усмихна.
Денят обещаваше да бъде хубав.

Днес бе 31 октомври, празникът на Вси светии. Когато хората излизаха от църквата се струпаха около вратата, на която бе закован някакъв лист.

Тези, която бяха по- напред започнаха да коментират написаното:

– Вижте, той прави разлика между  „истинската стойност на папското опрощение“ и произвола свързан с „продаването на индулгенциите“.

– Тук пише, че истинското съкровище на Църквата е  най-святото Благовестие и Божията благодат.

– Който и да го е писал е прав, че индулгенциите са незначителна благодат в сравнение с благодатта на Бога и благочестието на кръста.

– Вярно е, че приравняването на проповедниците на индулгенции със значението на Христовия кръст е богохулство.

Хората коментираха написаното не само този ден, но и през следващите. Този ръкопис се преписваше и се разпространяваше бързо.

Много от хората се радваха:

– Най-накрая се намери един смел човек, който се осмели да се противопостави на разпространяването на несправедливостта и неправдата.

За щастие катастрофата се бе случила близо до шосето. Ако бе станала в някой каньон или планина трудно щяха да приберат останките на самолета. По-точно щеше да им отнеме повече време.

– Това не ми прилича на обикновена авария, – отбеляза Ленов. – ще ги убедя в нашата лаборатория да побързат с разследването.

– И вероятно искаш да поема всичко по извозването, – недоволно измърмори Гегов.

– Ще изпратим всички останки в Центъра, където да ги тестват, – каза Ленов, – а извозването на останките наистина мислех да възложа на теб.

Ленов и Гегов бяха приятели. Те бяха създали център, в който правеха изследвания и проучвания на подобни аварии.

Центърът бе разположен навътре в пустинята върху площ от две хиляди декара. Разрасналият се близък град бе достигнал до такива размери, че центърът се намираше в покрайнините му.

Тази база разполагаше с 11 километрова овална писта за тестване, път с препятствия и кал, хлъзгава писта, открита и закрита писта за симулиране на катастрофи и много лаборатории. Имаше още километър и половина самолетна писта и четири хангара за изпитателни полета.

След като се раздели с Гегов, Ленов се срещна с Дамянова, която проявяваше интерес към центъра.

– Не знаех, че извършвате изпитания по поръчка на автомобилни компании, – каза Дамянова. – Мислех, че всяка фирма си има собствени изпитателни писти и лаборатории.

– Наистина имат, – уточни Ленов, но много от тях искат провеждането на отделни независими изпитания. При нас се тества всичко, което се движи на колела, от велосипеди до най-тежките камиони. Например, утре ще ни докарат един свръх тежък камион.

– Харесва ли ви тази работа? – попита Дамянова. – Участвате ли в изпитването на колите?

– Понякога, – похвали се Ленов, – когато ми се отдаде възможност. – Особено забавно е изпитването на камион.

– На камион? Вие се шегувате, – изненада се Дамянова. – И какви камиони най-много ви харесват?

– Да кажем, немски камион със страхотни размери, – засмя се Ленов. – Той е висок 7 метра и половина и празен тежи около 200 тона.

– Не мога да си представя такова голямо нещо, – ахна Димова.

– Най-големият камион в света прилича на триетажна сграда, започна да разказва Ленов, – когато е пълен до горе тежи  колкото един „Боинг 747“. Гумите му имат диаметър три метра и всяка една от тях тежи повече от една лека кола.

– На кого му е потрябвал такъв огромен камион? – попита Димова.

– Една мина за добив на въглища ни поръча да го тестваме, – отбеляза Ленов. – Струва си да платят солиден консултантски хонорар, тъй като възнамеряваха да поръчат 20 броя от тях.

– Невероятно, .- Остана смаяна Димова.

Сега тя разбираше, защо Ленов заедно с приятелят си бе отворил такъв център. Те получаваха доста пари от изпробване на нови превозни средства и изследването на причините за катастрофи и аварии.

Имало едно време един гарван. Но той искал да стане бял на цвят. Видял как жените се пудрят и решил да опита, и той като тях.

Гарванът се овъргалял в пудрата, но прахът не се задържали върху гладките му черни пера.

След това той отлетял до една локва и намазал перата си с кал. Но крилете му толкова натежали, че не могъл да излети и прасето едва не го смачкало.

Останалите гарвани започнали да му се смеят, но той не се отказал от желанието си да стане бял.

Накрая успял да се промъкне през прозореца на една мелница и добре се овъргалял в един чувал с брашно.

Когато си тръгнал от мелницата бил толкова бял, колкото си мечтаел.

– Вижте ме! – започнал да се хвали на другите гарвани. – Каква окраска имам! Какъв изискан цвят! Това много се различава от вашето глупаво черно.

Гарванът навирил човка и полетял, но се ударил в стената на мелницата.

Чуло се „туп“, а после „пляс“ и той паднал във вира зад мелницата.

Пляскал отчаяно с криле и едва успял да се спаси.

Когато излязъл на брега бил толкова черен, колкото и преди.

Животът му съвсем не бе лек. Баща му беше учител по природознание в училище. И като син трябваше много да се старае, за да не го излага. Йосиф обичаше науката. Той се стараеше да запомни латинските названия на растенията и животните.

Йосиф и баща му допълнително се откъсваха от света чрез своите хобита. Двамата колекционираха марки, което бе своеобразен начин да пътешестват без да напускат дома си. Те се увличаха по звездите, небесните явления, тревите, дърветата, птиците и всевъзможни насекоми, които набождаха с карфици върху картон.

Случваше да излизат през зимата с лопати, за да изкопаят някое замръзнало в калта на мочурището земноводно. През лятото създаваха изкуствени терени за животни, като ги наблюдаваха и си водеха бележки.

Сестра на Йосиф, Жана му помагаше да събира образците си в буркани. Тя бе научила няколко латински наименования, за да му достави удоволствие.

Жана наричаше земноводните, които събираха „кално създания“, защото когато заваляваха поройни дъждове, те изпълзяваха кални от влажните пукнатини на почвата.

За тези същества дядо им разправяше:

– Според монахините тези кални създания са посланици на грешните души. Те са изпратени от самия дявол. Адът гъмжал от тях.

През това лято Йосиф и баща му изкопаха с лопати и кирки дълбоко езерце в задния двор. Годината беше доста влажна и ямата се напълни бързо с вода.

По край брега на новия водоизточник засадиха върби и тръстики. В езерцето добавиха жаби и саламандри, които пренесоха с кофи.

Но Йосиф бе силно разочарован:

– Къде изчезнаха саламандрите? Дори и да намеря някой, не мога да наблюдавам дейността му.

Една вечер Йосиф задигна комплекта на баща си за дисекция. Картонената кутия съдържаше скалпел, пинсети, карфици, предметно стъкло, шишенце с хлороформ и тампони. На капака ѝ имаше диаграма на разрязана жаба, върху която бяха обозначени вътрешните ѝ органи.

Баща му мразеше дисекциите.

Йосиф внимателно подреди инструментите на перваза. Извади изпод леглото буркан, в който имаше тигров саламандър.

Жана му светеше със свещ. Йосиф сряза корема на саламандъра и разкри лепкавата каша от вътрешностите. Виждаха  се плетеници от тръбички, пълни с прозрачна слуз.

– Тъкмо се е канел да си пусне сперматофора – капсула със сперматозоиди, – каза със страхопочитание Йосиф, докосвайки някаква малка бучица.

Зад вратата се чуха стъпки. Жана бързо духна свещта.  Баща им влезе и строго каза:

– Никакви свещи! Може да стане пожар. Жана, дай я!

Тя му я подаде неохотно.

– Излизайте веднага от там и си лягайте, – нареди баща им.

На другата сутрин Йосиф откри, че саламандъра е оживял. Размотавайки вътрешностите си животното се бе опитало да избяга, въпреки че Йосиф бе забол с карфици частите му към мекото дърво на нощното шкафче.

Следата водеше към перваза, където саламандърът притиснал муцуната си към мрежата бе умрял.

Този ден Йосиф зарови кутията с инструментите заедно със саламандъра. Докато затрупваше с пръст посивялото телце, тежко въздишаше, но нищо не каза.

На Йосиф му трябваше цяла година, за да изрови инструментите и отново да се заеме с дисекция на животните.