Яков излезе от утробата на майка си с ръка върху петата на брата си близнак. Макар и не гласно още тогава, той демонстрираше желанието си:

– Искам първото място.

Каква ирония. Яков започна живота си, както би искал да го изживее. Той се стремеше към по-добра позиция.

Името му означаваше измамник и той бе такъв, поне в началото.

Но Яков имаше една решаваща в живота му среща. Бори се до зазоряване. И като не можа да бъде надвит, бедро му бе изместено.

И тогава Яков поиска от борещия се с него:

– Благослови ме.

И бе благословен:

– Няма да се именуваш вече Яков, но Израил, защото си бил в борба с Бога и с човеци и си надвил.

Не ви ли звучи познато?

Тази история описва точно нас куцащите като Яков.

Ще кажете:

– Аз съм напълно нормален, а не инвалид.

Не бързайте. Всеки от нас се препъва в живота си, а последствията са плачевни.

Да ние не сме инвалиди, но след поредния погром куцаме.

Интересното е, че Бог никога не се отказва от такива куцащи като нас.

Хората отново негодуваха:

– Пак сме без електричество.

– Каква ли причина ще изтъкне сега от електроснабдителната компания?

– На тях не им трябва причина, просто изключват тока и това е …

Стефан отиде да види какво е станало.

А всичко се оказа доста парадоксално и невероятно.

Ето какво научи и разказа Стефан на мърморещите:

– Летяща хищна птица е изпуснала уловена си риба. Последната е паднала върху трансформатора, което е причинило експлозия в него. Вследствие на това, захранването било прекъснато.

– Стига си се шегувал. По-голяма нелепост от тази не съм чувал, – реагира остро Симеон.

Отидоха при един от полицаите, които бяха разследвали случая, който потвърди:

– Вярно е.

След това се засмя и продължи да е шегува:

– Тази риба е била много трудолюбива, майка на хиляди деца. Но за беда е послужила за нещо доста лошо.

– А какво стана със „заподозряната“ птица? – попита Станой.

– Видели са я да отлита на юг, – обясни Минчо.

– Защо не са я хванали? Тя е била виновника, трябвало е да си понесе наказанието, – наблегна бай Михо.

– Там е работата, че бяхме помолени да не я задържаме, – въздъхна полицаят, който стоеше и слушаше разискванията на събралите се хора.

Каква ирония?! Риба и хищна птица наглед съвсем обикновени неща, но именно те в комбинация са предизвикали аварията.

Самолетът плуваше в ясното синьо небе. Нямаше облаци, а това улесняваше Пламен да гледа през илюминатора и да се наслаждава на това, която се откриваше отдолу.

Това му бе първото пътуване със самолет и всичко му изглеждаше интересно и някак особено.

Изведнъж Пламен съзря малко езеро. Той побутна майка си и сподели:

– Сигурно там плават деца, но аз не ги виждам. Толкова много искам да ги наблюдавам как се плискат в него.

Майка му се усмихна:

– Сине, височините скриват подробностите. Ако искаш да видиш всички детайли не се качвай на самолет.

Започнаха да се снишават, изглежда скоро щяха да кацнат.

Пламен изпита напрежение в краката си. Имаше чувство, че се спуска по стръмен склон.

Спомените го върнаха назад и той видя Драго до себе си. Бяха пълзели до обяд за да стигнат върха, но сега по нанадолнището им бе много по-трудно.

Тогава приятелят му бе казал:

– Краката на човек не могат да му служат за спирачки. Те са като крилата на птиците. На тях е дадено да се стремят нагоре.

– Да, но човек върви и по равното, – откликна Пламен, готов да спори.

– По гладкия и изравнен път могат да ходят кравите, мулетата и магаретата, – с лека ирония вметна Драго.

– Искаш да кажеш, че на тях им е дадено само да носят товари?

– Да, те не са много взискателни, – добави Драго. – Дай им вода и храна, това на тях им стига. Нямат цел. Нищо не ги терзае.

– И какво излиза? – Пламен бе озадачен. – За човека не е привично да слиза надолу и да върви по равното?!

– Само нагоре, – Драго непоколебимо вдигна ръце.

„Присъщо за мечтател и откривател“ – помисли си Пламен.

Слънцето се скри зад хълма, но още се усещаше жегата. Елена седеше край чешмата под старото дърво и се бе размислила.

Баща ѝ бе починал. Разведе се с мъжа си, който ламтеше за власт и не пробираше никакви средства. Дори се опита да пожертва нейната чест за бъдещ му обещан пост.

Болката ѝ бе голяма. Чешмата поради жегата сълзеше, както нейните очи.

Прелетя едра птица, а сянката ѝ притича през поляната. Елена вдигна глава и остана поразена. Клоните на старото дърво бяха изсъхнали. Стърчаха като ръце на изсъхнал скелет. Най-отгоре имаше гнездо на щъркел.

– Как не съм забелязало, че дървото е изсъхнало.

Като ирония на дебелия ствол на дървото се виждаше табела с надпис: „Това вековно дърво е под закрилата на закона за защита на природата“.

Това не изненада Елена. Някаква болест бе нападнало подобни видове дървета из цялата старана.

– Всичко вече се затрива, че дърветата ще оцелеят в такова време?! – възкликна тъжно Елена.

Храма бе пълен с народ. Едни бяха дошли просто да си побъбрят и одумат някого, но други бяха искрени и посещаваха неделните богослужение с една единствена цел, да се срещнат с Бога и чуят Словото Му.

Но като че ли блуждаещите души преобладаваха в храма. Мислеха си за всичко друго, но не и за това, което бе необходимо в момента.

Всяка неделя свещеникът призоваваше:

– Не ползвате  мобилните си телефони в храма. Има определени морални правила и норми, с които трябва да се съобразява всеки.

Но на хората от днешния свят им е все по-трудно временно да се откажат от електронните си придобивки. Така че звъненето от телефон в храма вече не бе рядкост.

Свещеникът все повече се дразнеше и терзаеше, че вярващите са твърде много зависими от мобилните си телефони.

Веднъж на едно богослужение той заяви пред всички:

– Телефоните в храма не са нужни, защото Бог едва ли ще благоволи да се обади на някой от вярващите по мобилния му телефон.

Някои от присъстващите се усмихнаха, но други арогантно размахаха ръце:

– Какво толкова има в това?

– Ако изключа телефона си, мога да пропусна важно съобщение!

Свещеникът съвсем сериозно продължи, все едно нищо не бе чул от роптанията и възраженията в храма:

– Ако някои иска да се запознае и да разговаря с Бога лично, достатъчно е да напише текстово съобщение, когато шофира.

Съветът бе пропит с мрачна ирония.

А някои от хората в храма, особено младежите се побутваха и активно обсъждаха казаното:

– Този си го бива.

– Има особено чувство за хумор.

Но въпреки несъгласието си, неохотно изключиха мобилните си телефони.