– Господи, помогни ми, – шепнеше Ана.

Тя получи рано сутринта SMS от дъщеря си Мария: „Мамо, нещата са зле, ела“.

След това тя много пъти опитва да се свърже с детето си, но така и не успя. Започнаха да се въртят страшни картини в главата на Ана.

– Какво ли се е случило с Мария? Трябва да отида, но от къде да взема пари на заем? А и началникът ми дали ще ме пусне?

Почти всичките си пари тя изпращаше на дъщеря си, за да не гладува. Мъжът ѝ бе добър и чувствителен човек, за това Ана не пожела да му каже.

– Ако му кажа, – простена жената, – може и инфаркт да получи. – Господи, запази Мария, – шепнеше в маршрутката отчаяната майка, – прости ми, Боже, че дълго време не съм ходила на църква. Приятелките ми се присмиват и аз се притеснявах. Господи, аз съм грешната, мен накажи, но пощади дъщеря ми.

Колата пристигна и Ана слезе. В канцеларията завари колежките си, начервени и гримирани, да клюкарстват за шефа си. Те бяха още неомъжени, но често прехвърляха работата си на Ана, а тя не можеше да отказва, нали си беше „добричка“. За това понякога оставаше до късно, да свърши работата и на другите.

– Момичета, – обърна се Ана към хихикащите служителки,  заемете ми малко пари, трябва спешно да отида до дъщеря си, нещата не са добре при нея.

– Ако имах пари, щях да отида на околосветско пътешествие, – каза надменно едно от момичетата.

– Аз нямам пари, – отряза я друга, – Нищо няма да се случи на златната ти дъщеричка. Остави я, нека бъде малко по-самостоятелна, няма цял живот да вървиш след нея. На 17 години напуснах дома си и започнах да работя. Не трябва да я глезиш толкова.

Ана едва сдържаше сълзите си.

– А дали ще те пусне шефът? – засмя се трета.

Ана плахо почука на вратата на началника си. Той беше побелял мъж в пред пенсионна възраст. Предпочиташе повечето спешни въпроси да разрешава с Ана, а младите не ги допускаше до нещо по-сериозно.

Манолов бавно вдигна глава:

– Добре направихте, че дойдохте, – каза той на Ана, – трябва да се направи отчет. Вземете тези папки и се постарайте бързо да го изготвите, чакам комисия от столицата.

– Господин Манолов, моля ви да ми дадете малко отпуск, да отида до дъщеря си, вие знаете тя учи в София. Ще ви помоля и за малко аванс, за билетите… – каза бързо Ана.

– Какво говорите, – скочи Манолов. – Началството идва при нас, а вие…. Всички имаме деца.

– Може някое от момичетата да направи отчета, колко пъти съм им помагала, – Ана опита отново да смекчи сърцето на шефа си.

– Те имат друга работа, – отряза я Манолов. – Отивайте да правите отчета и да не забравите папките.

Ана бе като полята с ледена вода. Взе папките и излезе от кабинета на шефа си. Младите момичета с правеха, че усилено работят, като тракаха по клавишите нещо.

Ана седна на стола, отвори едната от папките на бюрото си, но нищо не можа да прочете от нея.

Извади от джоба си снимката на дъщеря си, сложи я пред себе си и се помоли отново:

„Боже, направи някакво малко чудо. За Теб това е нищо. Можеш и на облаците да ме пренесеш в София“.

Тя седеше и гледаше образа на дъщеря си.

Изведнъж облаците зад прозореца се разсеяха и прашната стая бе осветена от слънцето.

Вратата на кабинета се отвори. На прага стоеше Манолов смутен.

– Такива ми ти работи, Ана, – започна той. – простете на стария глупак. Началството звънна, плановете им се изменили. Докладите трябва бързо да се занесат в София. Поръчах ви вече и билети, ще тръгнете след половин час с автобуса. Ето ви документите и командировъчните.

Шефът се скри за тапицираната врата, а Ана затвори очи и благодари на Бога.

Когато стигна в София, тя предаде документите и се отправи към квартирата на дъщеря си. Когато Мария я видя, замря от изненада:

– Мамо, ти тук? – и се хвърли на шията на майка си. – Радвам се да те видя. При мен нещата се оправиха. Сега съм добре.

– О, не се съмнявам в това, – засмя се щастлива Ана.

Шест американски затворници са били възнаградени за спасяването на живота на един от надзирателите, който е претърпял инфаркт.

На затворници от щата Джорджия, всеки от които е бил осъден за лишаване от свобода за дребни престъпления, им бил съкратен срока за пребиваване в затвора с 25 процента.

Затворниците косили трева на обществено гробище, когато този, който ги охранявал, припаднал.

Затворниците вместо да се възползват от случая, да вземат пистолета му и да избягат, взели телефона му и позвънили в бърза помощ, а докато дойде тя започнали  да му правят кардиопулмонална реанимация.

– Когато стана това, по мое мнение, не ставаше въпрос, кой седи в затвора и кой не. Ставаше дума за това, че човекът припадна и ние трябваше да му помогнем, – каза затворникът Грег Уилямс.

– Никой от момчетата не избяга, никой от тях не направи нещо, което не е трябвало да прави, – каза служител от затвора.

Семейството на надзирателя на следващия ден след инцидента почерпило затворниците с пица и кекс.

Към един от пунктовете за бърза помощ в град  Ашкелон, Израел, се обърнал 35 годишен мъж с оплакване на болки в ръката. Според него тя не била силна, но продължила няколко дена.

Изследвайки го, лекарите попитали пациента, дали скоро е имал някакви болки в другите части на тялото.

Оказало се, че мъжът е имал зъбобол, но той изобщо не свързвал това с болката в ръката.

Анализирайки цялата налична информация, един от лекарите предположил, че болката в ръката и зъба е пряко свързана с проблеми в сърцето.

Това потвърдили и резултатите от проверката, благодарение на която лекарите поставили окончателна диагноза – инфаркт.

След това пациентът е бил спешно транспортиран до болницата.

Генади лежеше в леглото. Той се възстановяваше след инфаркт. Беше тъжен и постоянно склонен към депресия.

Веднъж го посети старият му приятел Благой.

– Вече не мога да се концентрирам върху никакъв разговор, книга или телевизионна програма за повече от 15 минути, – оплака се Генади на приятеля си.

– Ти си християнин, – каза доста сурово Благой. – Вярващите не трябва да се депресират. Те трябва да живеят пълноценно, независимо от обстоятелствата.

– Вярвам, че авторът на псалом 42 е бил депресиран, – усмихна се Генади. – Този псалм е поетичен израз, на това което изпитвам. Двамата с псалмиста изплакваме пред Бога една и съща болка.

Двамата стари приятели замълчаха.

– Сърцето ми е празно, – едва не изплака Генади. – Живея само със спомените и копнея да почувствам Божията сила отново.

– Но там в края на този псалм се казва: „Надявай се на Бога; аз още ще Го славословя; Той е помощ на лицето ми о, Бог мой“, – каза тихо Благой.

– Това ли е всичко? Това ли е отговорът? – опита се да се надигне от леглото Генади. – Изглежда много просто.

Приятелят му въздъхна и само вдигна рамене. След това добави:

– Опитай! Нищо не губиш от това.

След като Благой си тръгна, Генади най-напред неуверено, а след това все по-смело започна да възхваля Господа.

Изведнъж самият той осъзна: „Дори, когато мисля, че ме е изоставил, Бог е близо до мен и ме закриля със Своята любов“.

Вечерта бе хладна и не се знаеше колко повиквания ще имат тази нощ. Петров бе застъпил на смяна и блуждаеш с очи между звездите на тъмното небе, които ярко се открояваха през прозореца.

Телефонът се обади. Напрегнатият му звън извади от унеса младият лекар. Той вдигна слушалката:

– Да, ….добре, …. тръгваме веднага….“Иван Вазов“ 16.

Бързо нахлузи якето си и потегли с линейката.

Влезе в дома на възрастен свещеник, който бе получил инфаркт.

Мъжът лежеше на кревата в тъмносиньо расо с малък кръст в ръцете си. Налягането му беше много ниско. Болният бе блед. Студена лепкава пот бе избила по него. Явно имаше силни болки, но беше тих и абсолютно спокоен.

В това спокойствие нямаше никакво напрежение или фалш.

Свещеникът попита лекаря:

– Много ли повиквания имахте? Навярно не сте и вечеряли?

Той се обърна към жена си:

– Сложи на човека да похапне. Тяхната работа е много напрегната, нямат време коляно да подгънат.

Докато му правеше кардиограмата, възрастният мъж се интересуваше:

– Къде живеете? Далече ли ви е от работата? Имали много млади лекари като теб там?

Докато екипа се опитваше да облекчи страданията му, в него не се забелязваше и капка страх. Той виждаше загрижените лица на медиците. Чуваше плача на жена си. Напълно разбираше какво става с него.
Думата „инфаркт“, която произнесе младият лекар, не разколеба самообладанието му.

„Странно, – помисли си Петров, – при други посещения подобни на това, болните се парализираха от страх. Те мислеха само за себе си и за своята болка. Вслушваха се във всяка промяна на тялото си и до последно  се захващаха и за най-малката възможност, само и само да живеят. Всичко биха дали, само да поживеят още малко“.

В тези домове, които до сега бе посещавал младият лекар нямаше кръст и Библия, а плазмени телевизори, на входа му даваха да си обуе специални пантофи и независимо от състоянието на болния до последния момент слушаше само истерии.

Болните стенеха, мятаха се в леглото, хващаха лекарят за ръце, вглеждаха се в очите му и слушаха внимателни гласа му с някаква призрачна надежда за чудотворно изцеление.

Такива хора измъчваха със своето състояние роднини и всички, които ги обкръжаваха. Лекарят при такива положения се чувстваше безсилен и не защото не можеше да им помогне, а защото виждаше, че смъртта ги е победила.

Но странно, след смъртта на този свещеник, Петров изпита тиха радост, защото смъртта не одържа победа над него.

В съзнанието на Петров се прокрадна въпрос: „Смърт, къде ти е жилото?“