Мечтата за бързо забогатяване по законен начин обединява хората от различни страни и континенти още от древни времена. Много народи разказват за това в своите приказки. На едни щастие носи вълшебната щука, на други – лампата на духовете, но същността е една и съща. Героят веднага решава своите проблеми и живее щастливо.

Лотарията е начин, да накараш една приказка да се сбъдне. Стотици милиони хора в света имат успех, но тези, които печелят големи суми са единици.

Какво става след това със щастливците, остава извън интереса на широката публика. Повечето смятат, че до края на дните си прекарват в луксозни курорти.

Има един стар анекдот. Попитали един човек:

– Какво ще направите, ако спечелите един милион?

– Ще си платя дълговете, разбира се, – отговорил човекът.

– А останалите?

– А останалите ще почакат.

През 2008 г. учени публикували изследване, което говори, че този анекдот не е далеч от истината. Според изследователите, анализирайки информацията за победителите в лотариите в размер от 50 до 150 хиляди, стигнали до извода, че за печелившите се увеличава риска от личен банкрут в рамките от три до пет години.

Какво става със спечелилите големите награди от лотариите, след като са останали насаме със своето щастие?

Ето ви един от многото примери. Става дума за Били Боб Харел спечелил от лотария 31 милиона долара.

През 1997 г. американецът Били Боб Харел спечелил от лотарията в Тексас 31 милиона долара. Мъжът бил искрено вярващ, за това е заявил пред журналистите, че Господ му е изпратил тази победа.

Десет процента от печалбата Харел изразходвал за благотворителни цели. Мъжът купил за себе си ранчо, за членовете на семейството си – нови коли. Помагал практически на всеки, който го помолел.

Били не успял да изхарчи всички пари. За половин година той похарчил само 12 милиона долара.

Щастливеца започнал да има сериозни семейни конфликти, които завършили с развод. Характерът му се променил към лошо, започнал да има психически проблеми.

Две години след като бил спечелил голямата сума, го намерили прострелян в главата. Това било самоубийство.

В предсмъртната си бележка, която била намерена близо до тялото на Били, той написал, че тази награда е дошла при него от дявола и че той слага край на живота си, за да не може врага на човешкия род да получи душата му.

Но уви, дяволът именно так я е получил, чрез неговото самоубийство.

Всеки, даже много натоварен човек, може във всичко да успее. Това е напълно реално. Важното е малко да измени възгледите си за своята работа и да не реши да бъдеш идеален във всичко.

Повечето от хората не смеят да си помислят, че те имат собствени потребности, А ако някой от тях направи нещо за себе си, той чувства вина, че е използвал време за собствени интереси или удоволствия. Такива се боят да не се окажат лоши съпрузи, родители и деца.

За да избегне този страх, на човек му е нужна поддръжката на някого, който да го убеди, че всичко е на обратно.

И когато той започне да вярва в това, с желание започва да се занимава със собственото си развитие.

Западните медии са публикували видео на малко куче с полярна мечка.

На кадрите се вижда как огромното животно внимателно и с интерес прокарва лапата си по главата на кучето, лежащо на брега на езеро.

По поведението на кучето може да се съди, че това не става за първи път и то не се бои от хищника.

След това кучето става, отърсва се и се опитва да се отдалечи, но за това му пречи дългата каишка, която мечката е настъпила.

На видеото се вижда как късолапата мечка, става и се движи назад, за да даде път на своя приятел.

Къде е снимано това видео не се знае.

Хората с висок ръст винаги са привличали вниманието на другите. През Средновековието гигантите са били изгаряни заедно с вещиците. Смятало се, че твърде високия ръст, говори за наличие на дяволска кръв.

През XIX века ненормалните размери започнали да предизвикат медицински интерес. Учените открили тайната на гигантите – хипертрофия на хипофизната жлеза, води до излишък на растежен хормон, който причинява непрекъснато растене на тялото на височина.

Ето един от най-известните гиганти в световната история, който е могъл да се превърне в баскетболна легенда. Робърт Уодлоу е бил висок два метра и 72 сантиметра.

Хипофизната хипертрофия причинила ненормално високи нива на човешкия растежен хормон в тялото Робърт. „Гиганта от Илинойс“ израснал почти три метра, а за да не го духне вятърът по пътя натрупал 221 кг.

Излишъкът на хормонът бил толкова голям, че тялото на Робърт продължило да расте даже след фиксирана смърт на мозъка му.

Празникът бе в разгара си. На масата имаше вече доста изпразнени чинии, а хората въодушевено говореха, ръкомахаха и обясняваха, като от време на време надигаха чашите, виното още не беше свършило.

– След една седмица ще имаме събирана в клуба, – каза възрастен мъж, с побелели коси. – Галя, ще дойдеш ли да ни посвириш с акордеона. Там ще има хора жадни за музика.

– Татко, – засмя се Галя, – сред тези, които ще бъдат жадни за музика има хора, които знаят да свирят по-добре от мен на акордеон. Тук е имало детска школа и много от тях са се научили да свирят от малки. На малкият ѝ пръст не мога да стъпя.

– Е, че ти свириш добре, какво те притеснява? – каза възрастният мъж.

– Учех се да свиря на акордеон, когато постъпих в учителския институт, тогава бях на 18. Да беше ме пратил, когато исках да свиря още на седем години, но ти тогава с мама ми казахте: „Ако завършиш годината с отличен успех, ще ти купим акордеон“. Аз не успях и тогава така си останах с мечтата, – въздъхна тежко Галя.

– Но нали по-късно имаше акордеон и сега свириш, – възрази бащата.

– Да, но ми липсва много от техниката, която бих натрупала, ако бях почнала като дете.

Хората се смълчаха и се заслушаха в спора между дъщерята и баща ѝ.

– Тогава, – продължи Галя, – нашият учител водеше състав с тамбури. Избираше си сред нас деца, които да включи в оркестъра. Толкова много исках да свиря поне на тамбура, щом не можех да се науча да свиря на акордеон.

– И какво стана? – попита Атанас, тъмнокос младеж със сини и топли очи. – Взе ли те учителят?

– Не, взе Димо, а мен записа в хора, – каза с болка Галя. – Учителят ни Димитров каза, че Димо пишел по-вярно от мен, дори когато преписвал от дъската, а моите тетрадки бяха нашарени с червен молив отгоре до долу. Тогава толкова много мразех Димо за това.

– Чакай да ви кажа как майка ми искаше да се науча да свиря на цигулка, – обади се Красимир, той искаше да разведри създалата се мрачна обстановка.

Беше едър и як младеж. Вечно усмихнат и на всеки помагаше.

– Майка ми си бе втълпила, че аз трябва непременно да се науча да свиря на цигулка, – започна да разказва Красимир. – Но аз не исках да свиря на тази скапана цигулка, на мен ми се играеше футбол.

Всички се заслушаха с интерес.

– Един ден, когато тя ме затвори в стаята за да се упражнявам на цигулката, аз хванах музикалния инструмент, сложих го на коляното си и той изпращя в ръцете ми, наоколо се разхвърчаха трески от него. От тогава изобщо в къщи не се говореше за свирене на цигулка. Футболът бе моята страст. Знаете, че дълги години играех в местния отбор. Какви години бяха само.

Каква ирония?! Този, които искал да свири, не му дали, не знам по какви причини, той просвирва по-късно, но то съвсем не е същото, а друг, който си мечтаел за футбол, унищожил музикалния инструмент, за да се посвети на любими си спорт.