Светослав обясняваше на приятеля си Кирил:

– Когато нашият любящ Бог принесе Своя единствен Син като жертва, за да отмени нашите грехове, това беше най-великият израз на Неговата любов към теб и мен.

– А каква любов проявяваме ние? Проваляме се във взаимоотношенията си с брачните партньори, деца, родители, приятели и колеги, – тъжно поклати глава Кирил.

– Това е така, – започна да обяснява Светослав, – защото в неуспеха си да даваме любов на другите, ние сме загубили бракове, приятели, работа и най-вече самообладанието си.

– Защо любовта ни изчезва, изтънява и изсъхва? – попита Кирил. – И това се случва, когато имаме болезнени преживявания.

– Искаш да кажеш, че сме се затворили емоционално?

Кирил само поклати глава в знак на съгласие.

– За да може любовта да бъде трайна и да не се проваля, ние трябва да имаме източник на съвършена любов, от който да черпим, който да е по-голям от нашите собствени способности, чувства и емоции, – обяви тържествено Светослав. – Ако Бог е любов, ще Му свърши ли някога любовта? Има ли граница за любовта Му?

– Не, – отговори категорично Кирил.

А Светослав продължи:

– Ако сме свързани с този безкраен Източник и поради величината на Неговата любов към нас, никога не би трябвало да има момент, в който да не сме в състояние да предложим любов на другите.

– И въпреки всичко ние се проваляме, – усмихна се скептично Кирил.

– За щастие, когато се обърнем към Него, – плесна с ръце Светослав, – Бог надделява над всичките ни неуспехи със Своята щедра благодат и милост, предлагайки ни да продължим напред, придържайки се към истината, че Той ни нарича Свои. Нашата слабост е Неговата най-голяма сила.

– Опитвайки се да обичаме другите, може да правим една крачка напред и две назад, – свъси вежди Кирил.

– Когато продължаваме да правим място за Господа и пребъдваме в Неговата неизчерпаема любов, нашият отговор към другите ще бъде винаги да обичаме, да им служим, да даваме всичко от себе си. Способността ни да обичаме никога няма да бъде изчерпана, защото любовта не е просто чувство или емоция. Бог е любов. Той е с нас и ни дава сила от Своята велика любов да обичаме другите отвъд това, което смятаме, че е възможно.

Кирил недоверчиво повдигна рамене, а Светослав бе упорит и не отстъпваше своите позиции:

– Нашата любов към другите е нашият признателен отговор на любовта, която Бог първи показа към нас.

Петър Игнатов отседна в хотел близо до летището.

Когато влезе в стаята си, той си каза:

– Тук мирише доста неприятно, но понякога пътниците трябва се се справят с дискомфорта.

И той не се обади на рецепцията.

На сутринта, когато се събуди, Петър забеляза:

– Тази смрад се е усилила.

Той съобщи за проблема на рецепцията едва, когато напускаше хотела.

Няколко дни по-късно камериерка, която чистеше стаята, откри източника на миризмата. Под леглото имаше труп.

Понякога неудобството в живота не е повод за безпокойство. Но неприятните миризми може да са знак за по-голям проблем, който не трябва да се пренебрегва.

Всяка неприятна миризма има източник.

След като открием източника, ще бъдем по-добре подготвени да се справим с него.

Ако забележим, че вонята е в собствените ни сърца, не трябва да се движим в живота, преструвайки се, че няма проблем.

Празничните миризми на канела, горещ шоколад и торта не могат да скрият миризмата. Широката усмивка няма да го прикрие.

Ясно е, че нещо не е наред.

Докато не направим инвентаризация на проблема, той ще се влошава още повече.

Ако действията ви причиняват неприятна миризма, разгледайте по-добре проблема и се справете с него, преди да се е станало късно.

Михаил се терзаеше. Той бе влязъл в извънбрачна връзка с девойка, а съвестта го изобличаваше мощно.

Един ден Михаил не издържа и отиде при пастира на църквата, която посещаваше.

Той призна пред него:

– Искам да живея правилно, според Писанието, но сърцето ми настойчиво ме дърпа в друга посока.

След като разказа случая си, Михаил млъкна, очаквайки да чуе недвусмислено осъждане на греха си.

Пастирът също мълча известно време.

– Завиждам ти, – каза накрая той.

Михаил се обърка:

– Как трябваше да разбирам думите ви? – попита той.

Пастирът започна да обяснява:

– В живота има много стълби, на всеки човек е дадена негова собствена. Стълбите представляват житейски предизвикателства и трудни избори. Предизвикателствата, пред които сме изправени, са стълби, които ни отвеждат до по-големи висоти. Колкото по-трудна е задачата, толкова по-висока е стълбата.

Михаил мълчеше и само поклащаше глава от време на време, а пастирът продължаваше да разяснява:

– Бог ти е дал това трудно изпитание, защото вярва, че можете да го преодолееш. Той ти е дал способност да го направиш. Само на много силни хора се дава такава трудна стълба. Сега разбираш ли защо ти завиждам?

Пастирът не укори Михаил, но напълно промени възприятието му за ситуацията, в която се намираше.

Михаил вече не беше грешна жертва на обстоятелства, които е извън неговия контрол, а по-скоро бе благословен с чудесната възможност да се изкачи по духовната стълба, чиито горни стъпала бяха по-високи от тези на повечето хора.

Неговото изпитание не бе източник на срам и страдание, а знак на специално доверие и благоволение от страна на Бога.

Скоро изписаха Фиданка от болницата. Предстоеше ѝ дълъг период на възстановяване.

Бе претърпяла операция за отстраняване на рак на хранопровода и стомаха.

Тя премина с пръст по белега върху тялото си и въздъхна. Скорошните спомени не бяха много приятни.

Лекарите бяха взели част стомаха ѝ. В резултат на това бе останал голям назъбен белег. Той разкриваше само част от работа на медиците.

Фиданка тъжно се усмихна и каза на съпруга си:

– Белезите са преживяна болка от рака или начало на изцерение.

– Избери, твоите да бъдат начало на изцеление, – посъветва я той.

– Знаеш ли, докато бях в болницата, често се сещах за накуцването на Яков, – призна Фиданка.

– Защо именно той? – попита я изненадан съпругът ѝ. – Какво общо има това с теб?

– Това накуцване представляваше смъртта на стария му живот в измама и началото на новия му живот с Бога.

– Какво? – ококори очи младият мъж.

– Това е краят на Яков и началото на Израел. Неговото накуцване го накара да се облегне на Бога, Който започна да се движи мощно в и чрез него.

– Интересни мисли, – поклати глава съпругът.

Фиданка вдигна ръце и тържествено произнесе:

– Господи, белезите ми са знак на Твоята любов.

Емил крачеше и нещо си мърмореше съвсем тихо. Настигна го Атанас. Той се взря в приятеля си и му се зачуди.

Накрая се престраши и го попита:

– Какво си приказваш под носа? Нещо лошо ли ти се е случило? Да не си болен?

Емил го погледна като събуден от сън. Усмихна се и обясни:

– Чудя се какво означава да си човек по Божието сърце?

Атанас повдигна рамене.

– Виж, Бог не нарече Давид велик войн, верен пастир или стабилен цар….

– Е, и? – прекъсна го Атанас.

– Може би е казал нещо от рода на: „Открих, че Дейвид се интересува от нещата, които Ме интересуват. Той е човек, чието сърце бие в синхрон с Моето. Когато гледам надясно, Дейвид гледа надясно.

– Е, някои печелят, други губят, – усмихна се Атанас, – Просто се справяш по най-добрия начин. Никой не е перфектен.

– Разбираш ли, – гневно тръсна глава Емил, – Давид все едно казва: “ Ако Бог го казва, искам да го направя“. Това е да си „по Божието сърце“.

– Добре, – наклони глава напред Атанас, – ако не направя каквото Бог казва, какво печеля?

– Прекарваш много време в правене на собствените си неща, затова не успяваш и постоянно се оплакваш и окайваш.

– А тези „по Неговото сърце“? – почеса се зад тила Атанас.

– За такива нищо в отношенията им с Бог не се смята за незначително. Ето, ако видят знак „Ограничение на скоростта 45 километра в час“, за тях това е правило. Тук няма даване или вземане. Но ако на табелата пише „Шофирайте внимателно“, това вече е принцип.

– Принципи, правило …- сбърчи недоволно нос Атанас, – Каква е връзката?

– Тези, които следват Бога в сърцата си, се грижат толкова много за принципите, колкото и за предписанията. И когато попаднат на правило, което е ясно очертано, те си казват: „Като гледам живота си, виждам, че не е като това правило. Трябва да приведа живота си в съответствие с него“ .

– Ох, – изпъшка Атанас, – от тези твои разсъждения ме заболя главата.

Той го остави и си тръгна, а Емил продължаваше да си говори нещо тихо под носа.