Просяк отишъл при един богат скъперник да иска хляб.

Богаташът го попитал:

– Колко души живеят заедно с теб?

– Трима сина и съпругата ми, – отговорил просякът.

Когато чул това, богаташът поклатил глава и се замислил. Просякът приел това за добър знак.

„Навярно се е смилил над мен – помислил си просякът – и ще ми даде нещо за ядене“.

След няколко минути богаташът вдигнал глава и казал:

– Чудех се какво могат да направят четири човека за един ден? Не, човек, който разполага с такова количество работни ръце не може да бъде беден.

Това е един от примерите на човешко поведение, където създателят умолява хората да помислят, преди напълно да се потопят в работата си.

Този паметник е построен в стената на голям бизнес център, като знак за сериозните усилия на трудещите се напълно отдадени на работата си.

Човекът е проникнал с главата си в стената и обратен път няма. Сега той не се нуждае от костюм или диплома. Измъчва себе си до състояние на невъзможното.

Бил е на път дни наред, недоспал и гладен. Да, той е постигнал всичко, а може и да не е могъл.

Но идва моментът, когато няма повече сили и работата е станала истинско изпитание. Тя е взела всичко, започвайки от здравето и свършвайки с така необходимата ни топлина и любов.

В сърцето е останало само празнотата, нищо не носеща в себе си, лишена от всякакъв смисъл.

Пазете се от прекомерно натоварване. Не допускайте работата ви в живота да се превърне в заплаха за вас.

Само за един час у Каблешкови се бяха събрали около 28 души съзаклятници. Неджиб ага бе дохождал втори път, но майка на Каблешков го бе скрила, а на Неджиб ага бе казала:

– Още не се е прибрал, аго.

Някои от съзаклятниците изгаряха от нетърпение да се прогласи въстанието, за тях нямаше значение, че бяха малцина.

Каблешков се обърна към двама от съзаклятниците и каза:
– Отидете в двете черкви и ударете камбаната и клепалата. Така ще се извести на останалите, че въстанието е избухнало.

Гласът на железните и дървените клепала на двете черкви, както и този на пукнатата камбана от черквата „Св. Николай“, разтревожиха населението. Тези звуци бяха някак особени, тревожни.

Жандарите на Неджиб ага, които бяха се пръснали из селото, за да търсят исканите съзаклятници, сега се бяха прибрали в конака.

Щом удариха камбаните, учителят каза на уплашените ученици:

– Това е знакът, че вече ще въстанем срещу неприятелите и притеснителите на народа и ще се бием за свободата си.

Децата бързо тръгнаха към домовете си, те знаеха за какво говори учителя им. Не веднъж бяха помагали на по-големите.

Дружината на въстаниците се бе разделила на две отделения, които тръгнаха от две различни посоки към конака.

Каблешков каза на един от въстаниците:

– Трябва няколко души да завардят Пловдивския път, за да не избягат някои от турците или самия Неджиб.

Въстаникът кимна с глава и тръгна.

Вече се чуваха гърмеж към конака. Хората подали глави навън питаха:

– Какво става?

– Четата с Каблешков е при конака и трепе турци, – каза един мъж въоръжен с пушка.

Наизлизаха мъже с оръжия и започнаха да гърмят.

– Да живее България! Който е въстаник и българин да излезе с нас!- започнаха да викат въстаниците.

На няколко врати се появиха жени и попитаха уплашено:

– Какво е станало? Да не са дошли турците да ни колят?

– Не бойте се, – каза един от въстаниците, – няма никакви турци в селото. Само не излизайте навън,  да не ви убие някой заблуден куршум.

Когато се събраха доста въстаници около Никола, той разясни, каква ще бъде работата на новосформираната чета:

– Ние ще пазим да не избягат някои от турците, които се намират в селото.

Веднага четата се разпръсна около плетовете и ливадите, които се намираха около Пловдивския път. Там паднаха убити двама турци овчари, които не пожелаха да предадат оръжията си.

Мнозина от въоръжените българи лижеха кръв от ножовете си, защото съществуваше суеверие, че който лизне турска кръв, никога няма да се бои от турчин.

Малко след това се зададоха към Копривщица други двама конни жандари, но докато въстаниците ги чакаха да се приближат, за да могат да ги достигнат куршумите, те бързо се върнаха назад.

Навярно бяха видели убития си другар и коня му. Въстаниците им изпратиха няколко куршума, но нито един не ги застигна.

Те първи занесоха  в Пловдив известието, че в Копривщица има въстание.

Каблешков дойде и остана доволен от засадата. След това предложи:

– Да напишем писмо до Панагюрище.

Останалите бързо се съгласиха.

Каблешков започна да диктува писмото:

– Братя! Вчера пристигна в село Неджеб ага, от Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборищкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюра, с няколко заптиета… Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!… Ако вие, братя, сте биле истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище…
Копривщица, 20 април 1876 г.
Т. Каблешков.

Писмото  бе написано с мастило, защото кръвта на убитите турци се  бе вече съсирила. Само отдолу на писмото бе нацапан с кръв един кръст.

– Кой ще занесе писмото?

Яви се един млад пъргав въстаник. Каблешков му даде коня си и му каза:

– Не го жали, но гледай да стигнеш колкото се може по-бързо в Панагюрище. Щом дойдеш до Дриновия хан, питай за къщата на апостолите и им предай писмото, Да не се връща докато не видиш, че и панагюрци са въстанали. Да поискаш от апостола писмо, в което се казва, че панагюрци също са въстанали.

Човекът се качи на коня и отлетя, като вихър.

На гроба на композитора Алфред Щнитке в Новодевическото гробище е поставен символичен камък.

На камъкът има петолиние, на което е поставен знак за пауза. Над нея е поставена корона или фермата, която служи за увеличаване на паузата.

Под знака за пауза има указание за „форте-фортисимо“, т.е. най-силното възможно звучение.

Всичко заедно на това петолиние може да се изтълкува като оглушителна вечна тишина.

Не веднъж сме чували за военни конфликти и войни, като че ли цялото човечество иска да се самоизличи в тях.

Тъжно откритие …

Изглежда за управляващите в този свят съществуват само дрънкане на оръжия и унищожение на себеподобните, а за болшинството от хората остават само скръб и болка.

Малко девет годишно сирийски момиче се яви на арабската версия на телевизионното шоу „The Voice“. То имаше дълги тъмни коси, които падаха върху раменете му, бяло лице и черни тъжни очи. Роклята му бе изпъстрена с цветя.

Момичето бе смутено, когато всички приковаха погледите си в него, но се усмихна на публиката, взе микрофона и запя:

Дойдох да ви поздравя за началото на почивния сезон .. и да ви попитам .. защо не празнуваме и няма украса?
О, хора!
земята ми гори
в земята ми е открадната свободата

нашето небе мечтае и пита за дните…

Гласът на момичето затрепери, детето покри с длани лицето си и се разплака. То искаше да внуши на публиката си посланието, но не издържа.

Една от жените в журито бе натиснала бутона и столът ѝ бе обърнат към малката изпълнителка, когато момиченцето заплака, тя скочи и отиде при него него. Сложи ръце на раменете му, за да го окуражи, да довърши песента. Даже запя с момичето.

Детето отново хвана микрофона и продължи:

Където е красивото слънце и пляскащите птици?
О, хора!
земята ми гори
от земята ми е открадната свобода
Земята ми е малка, но аз я харесвам такава.
Дайте ни мир, и ни дайте обратно нашето детс…….

Момиченцето отново се разплака, но този път бързо се съвзе и продължи смело песента:

Дайте ни обратно нашето детство, дайте ни мир ….

Останалите от журито натиснаха бутоните си и обърнаха столовете си, който бяха с гръб към подиума, според регламента, в знак на солидарност и подкрепа на малката изпълнителка.

И най-закоравелите сърца в публиката се трогнаха. Мнозина заплакаха с момиченцето, а други запяха заедно с него.

Тази песен не можеше да остави безучастен никой. Тя бе посветена на ливанските деца. Пламъците на войната бушуваха там цели 15 години.

Надявам се децата на Сирия да не чакат толкова дълго мирът да дойде в страната им.