Всички бяха много весели и водеха разговор за радостта.

– Помислете си каква радост изпитва човек, когато овладее някакво умение за първи път, – предложи Люси.

– Например, ако си научил чужд език достатъчно добре, – обади се бързо Недю, – можеш да разговаряш с хора от други страни.

– Или изминаваш километър след километър и най-накрая пресичаш финалната линия на маратона, – размърда се от мястото си Стойко.

– А може би от години се опитваш да се дипломираш и най-сетне излизаш на сцената, за да получиш дипломата си, – усмихна се замечтано Дора.

– Във всички тези случаи изпитваме различни емоции, но на преден план винаги е радостта, – отбеляза Люси.

– Всяко добро нещо идва от Бог и Той се радва на всичко добро, – каза Христо.

Думите му бяха посрещнати с едно мощно:

– Ооооо!

– Той е единственият и истински източник на радост и когато положим вярата си в Него, можем да преживяваме радост във всички наши обстоятелства, – продължи възторжено Христо. – Можем да имаме радост насред борбата, ако нашата надежда е Господ.

– Не може ли без Бог? – нацупи се Дора.

– Грешката, която често правим е, че търсим радост извън Бог, – отбеляза Христо. – Когато оценяваме себе си според мнението на някой друг за нас или според заплатата си, или нашата социална позиция, ние пропускаме истинската радост. Изобщо пропускаме радостта от пътуването, радостта от откритието, радостта от сърце, отворено за Бог, но най-вече невероятната възможност да споделим радостта на нашия Господ с другите.

– О, не! Всичко това ми звучи досадно, – сбърчи нос Люси.

– На когато сме изпълнени с радостта, която идва от Бог, ние излъчваме любов и наслада за околните, – каза с болка Христо, защото съжаляваше, че не го разбират.

Той въздъхна и добави:

– Именно тогава познаваме истинската радост.

Другите му обърнаха гръб.

Ема бе второто най-малко дете в семейство от четири сестри и един брат. Бащата ѝ изхранваше всичките 7 души, включително него и съпругата си, със много малката си заплата.

Той успя да построи къща и църква за семейството си.

В дома си имаше добитък, пилета, градина, в която се отглеждаха плодове и зеленчуци.

Настъпиха лоши времена. Всичко поскъпна, а парите се обезцениха.

Мнозина отчаяни от ставащото си слагаха край на живота, но семейството на Ема никога не е имало желание да ги последва.

Те не бяха заможни, но не допускаха отчаяние в сърцата си.

Винаги имаха храна на масата и покрив над главата си.

Ема постоянно казваше:

– Господи, благодаря Ти за всичко, което си ни дал.

Когато веднъж я попитаха:

– От какво основно се нуждае едно дете?

Тя без колебание отговори:

– Не от играчки, телевизор, компютър или по-голяма стая, а от любов всяка сутрин и вечер.

Ако искате да подарите на децата си нещо, което ще помнят с години, няма да го намерите онлайн.

Дори не е нужно да напускате къщата си, за да го намерите.

Покажете им истинска, неподправена, искрена любов.

Научете ги да бъдат благодарни за всичко, което Бог им е дал.

Напомняйте им, че най-добрите неща в живота не са материалните, а духовните.

Кирил подритна едно камъче попаднало пред дясната му обувка и заяви категорично пред приятеля си:

– Не е ли съвсем ясно? Аз съм това, което печеля.

– Мнозина в нашето общество смятат за успех месечната си заплата, трофеите от състезанията си или „ играчки “, които могат да купят, но това е мит, – възпротиви се Гошо.

– Защо мислиш така? – погледна го предизвикателно Кирил.

– Когато хората се облягат на „Аз съм това, което печеля “, те основават собствената си стойност на парите и материалните блага ….

– Че на какво друго? – прекъсна го Кирил.

– Все едно казваш: „Аз съм това, което правя“.

– Какво лошо виждаш в това? – свъси вежди Кирил.

– Човек хванат в капана на тази заблуда обикновено си мисли: „Ако работех малко повече и по-дълго тази година, щях да надстроя колата си на лизинг до по-нов и по-хубав модел и тогава всички щяха да ми се възхищават“.

– И какво от това?

– Най-богатите в нашето общество често са и най-ядосани, защото необузданата им алчност води до невъздържана враждебност.

– Е, чак пък враждебност? – Кирил плесна недоволно с ръце.

– Когато човек има повече от необходимото, той се ядосва, защото играчките, които купува, не му носят удовлетворението, което търси. Всяка нова покупка възпира ядосаните да се примирят с това кои са, за разлика от това, което могат да натрупат.

– Цял живот човек се стреми към нещо и като го постигне си поставя нова цел, – не се съгласи Кирил с казаното от Гошо.

– Само глупак може непрекъснато да събира материални блага, – махна с ръка Гошо.

– А според теб какво трябва да прави? Ако това му харесва, защо не?

– Исус е Този, Който дойде да даде истински живот и радост в най-голяма степен.

– Пак с твоя Бог, не можа ли да измислиш нещо друго? – Кирил недоволно поклати глава и се отдалечи по алеята от приятеля си.

Петър се върна въодушевен у дома. Той бе още млад и много възможности се разкриваха пред него.

– Повишиха ме, – радостно заяви Петър. – Сега съм ръководител на цял сектор.

– Радвам се за теб, но разумно преценявай възможностите си, – каза баща му.

– Е, татко, ти все за проблемите и тревогите мислиш. Бъди малко по-оптимистичен.

Бащата го изгледа изпитателно и добави:

– Човек трябва добре да познава дарбите и силните си страни.

– Щом са ме назначили на тази длъжност, те са преценили, че мога да върша тази работа, – нацупи се по детски Петър.

– Виж какво, моето момче, не всеки учител може да стане директор. Не всеки дърводелец има умение да ръководи бригада….

– Да, От всеки музикант не става диригент, – Петър прекъсна баща си. – Тези много си ми ги разправял.

– Съгласен съм, че едно повишение може да постави човек на мястото му, но стремежа към повече, води до загуба на целта.

– И каква е моята цел? Престиж, по-високо място в компанията или може би по-висока заплата. Но какво лошо има в това? – попита Петър.

– Знаеш ли, алчността е лош съветник в работата, – отбеляза бащата.

– Това означава ли, че не мога да се радвам на повишението си? – в гласа на Петър звучеше помрачена радост.

– Радвай се, – потупа го по рамото баща му, – но не забравяй „По-добре да имаш малко със страх от Господа, отколкото да имаш голямо съкровище с тревога.“ Така че не позволявай на сърбежът за неща или ухото за аплодисменти да те отклони от твоя богоумишлен замисъл!

Минчо бе харесал много Юлия. Един ден той се престраши, приближи до нея и попита:

– Ще дойдеш ли с мен на вечеря в близкия ресторант?

Момичето се усмихна и отговори:

– Да. В колко часа?

– Ще бъде ли удобно в 19:30?

– Добре.

Вечерта Минчо бе много изненадан. Една възрастна двойка седеше на масата, която бе запазил за тях двамата с Юлия.

Виждайки изненадата на младежа, мъжът изясни нещата:

– Всичко е, както трябва. Ние сме родителите на Юлия и дойдохме с нея на първата ѝ среща.

А момичето уточни:

– Исках да ги запозная с „бъдещия им зет“.

От родителите последваха въпроси:

– Какво работите?

– Каква е заплатата ви?

– Какви са плановете ви за бъдещето?

Минчо се чувстваше затворен в стая за разпит.

Последната капка бе, когато майката предложи на младежа:

– Не е лошо да поканите родителите си в ресторанта, за да се запознаем …

Минчо скочи като опарен и обяви:

– Срещата е приключена. Напускам заведението, а вие ако искате можете да останете колкото желаете.