Монтана Браун от собствен опит знае, че ракът е страшна болест., защото тя е трябвало два пъти да се справи с него.

Когато е била само на две години ѝ поставили диагноза сарком, който се е повил в съединителната тъкан. Родителите завели дъщеря си в детския онкологичен център в Атланта, Джорджия, САЩ. След една година химиотерапия настъпила ремисия.

На щастливо детство Монтана се наслаждавала само 15 години, защото болестта се върнала. Тя отишла в същия център и отново преминала през химиотерапия и болестта пак била победена.

Монтана винаги помнела добрите и отзивчиви медицински сестри, които са работили в центъра, така че сега, когато тя е на 24 години, отново се върнала за трети път в лечебно заведение, но този път като служител.

Монтана е убедена, че собствената ѝ опит ще ѝ помогне да се сближи с най-малките пациенти и благодарение на това, не само ще им осигури професионална грижа, но също така ще им окаже и ценна морална подкрепа.

Даниела отиде с внука си в близкото заведение, за да си хапнат двамата сладолед. Когато се справиха със сладоледите си и се готвеха да си тръгнат Даниела забеляза на една от масите едно много щастливо семейство.

„Колко са щастливи, – помисли си възрастната жена, – сякаш са от някаква реклама. Много бих искала да ги снимам. Такова нещо рядко можеш да срещнеш в живота си“.

Даниела ги приближи и каза:

– Изглеждате ми толкова щастливи. Вие сте едно прекрасно семейство. Мога ли да ви снимам?

– Защо не? – бързо се съгласиха и четиримата.

След като направи няколко снимки, Даниела даде телефона си на момичето.

– Можем с вас да се свържем и по Facebook, – предложи синът им.

– Много ще се радвам, ако ни пишете или ни се обадите, – каза Даниела след като размениха и някои допълнителни данни в случая.

Даниела удържа на думата си и им изпрати снимките.

Няколко дена по-късно тя получи SMS от непознат телефон:

„Вие ни направихте снимка в заведението. Вчера съпругата ми почина. Това бяха последните ни мигове, когато бяхме заедно. Благодаря ви за снимките. Не можете да си представите, колко много значат те за нас. Благодарим ви от сърце.“

Даниела веднага се свърза с мъжът, който ѝ бе изпратил това съобщение:

– Не можах да повярвам на SMS, който ми изпратихте. Изглеждахте толкова щастливи!

– Жена ми отдавна беше болна. И двамата знаехме, че е рак, но бяхме решили да не се тревожим и да изживеем останалите дни заедно, все едно нищо лошо няма да ни се случи в бъдеще. Пожелахме си да бъдем щастливи и весели, независимо от обстоятелствата.

– Съжалявам, – каза с болка Даниела, – бяхте толкова красиви, когато се усмихвахте. Излъчвахте толкова щастие.

– Но вие направихте нещо много хубава за нас, когато ни снимахте. Запечатахте един радостен миг, който ще ни помогне по-лесно да преодолеем мъката, че Мери не е с нас.

– Аз нищо не знае, – смутено каза Даниела, – дори не съм си и помислила, че правя нещо важно, просто послушах сърцето си.

Реши Павел Соколов да се ожени. Време му беше, неговите връстници имаха вече деца, които ходеха на училище.

Не, че нямаше приятелки, но искаше да срещне истинската си любов. Скоро се запознаха със Катя и той буквално хлътна по нея. Щом я видя си каза: „Тя е, жената на моя живот“. Катя също го хареса. И започнаха да излизат заедно.

Не се мина много и двамата решиха да се оженят. Те бяха много щастливи и сватбата им бе превъзходна. Гостите се възхищаваха на младата двойка:

– Колко са красиви и двамата.

– И децата им ще бъдат хубави.

– И как се разбират само.

– От тях ще излезе добро семейство.

Дойде края на тържеството, младоженците си взеха довиждане с гостите и тръгнаха за дома си. Очакваше ги първата им брачна нощ.

На следващия ден бяха планирали да се срещнат с приятели в близкото кафене, където да продължат празненството.

Хората бързо се събраха, но младоженците нещо се бавеха. След дълго чакане младата двойка се появи на вратата на заведението.

Под окото на новоизпеченият съпруг имаше голяма синина. Приятелите им бяха ужасени:

– Какво се е случило?

– Как успя да получиш тази синина?

Петър мълчеше навел глава. Катя не издържа и започна да разказва:

– Отидохме си в къщи. А този, – кимна тя към мъжа си, – на сватбата се бе напил. Два часа без да спира вдигаше невъобразим шум. Велосипед някакъв търсеше.

– Яко е препил нашия, – обади се някой от компанията.

Катя възмутено продължи разказа си:

– По едно време започна да готви супа.

– Е, хубаво, поне няма гладна да останеш, – пошегува се друг.

Катя гневно изгледа присмехулника и каза:

– Това не е всичко….. По едно време се умълча и ме погледна, а след това ми каза: „Момиче, а вие кога….. ще се приберете у дома“.

Компанията затаи дъх.

– Тогава го халосах с черпака – каза тъжно Катя – и той дойде на себе си!

Боб Хигисън, собственик на малко кафене се превърнал в обект на множество негативни изказвания след като приел необичайно и спорно решение.

На вратата на заведението имало  табелка с надпис, където пишело, че посетители с деца до 12 години трябва да търсят други място, където да пият кафе.

Въпреки, че собственика на кафенето нарушава правата на родителите, отпращайки ги в друго заведение с децата им, местното законодателство му позволява напълно да не допускат в помещението нежелани клиенти.

Боб обяснява решението си така.

Неговото заведение във винтяжен стил е подходящо за дълги не спешни разговори, детските викове нарушават цялата атмосфера.

Освен това имало няколко случаи, когато млади посетители, решили да правят пакости разбили и счупили някои антикварни предмети.

Между другото, много клиенти били доволни от такова прекрасно кафене, където човек може наистина да избегне хаоса, който често създават малките деца.

Японците са работохолици. Уроците започват в 8:30 и продължават до вечерта.

Повечето от децата посещават и допълнителни учебни заведения, където повишават знанията си по различни предмети.

При шестдневна учебна седмица се смята за нормално децата да се занимават допълнително и в неделя. Всеки ученик трябва да знае уроците си, така че да получи 100 точки.

Оценките тук са много важни. Те са необходими при постъпване на добър университет, а това е необходимо, за получаване на по-добра работа по-късно.

В Япония се смята, че просто да посещавате училище и да си пишеш домашните работи не гарантира успешното преминаване на изпитите.

Изпитите започват от средното училище и се провеждат не само в края на всяка учебна година, но и в средата на първия и втория триместър.

Получава се так, че сутрин детето отива на училище, от там на някакъв кръжок, а след това в дзюку (училище по майсторство).  Тук всеки ден след училище са ангажирани ученици от 3 до 18 години. Специално наети учители добавят ново към знанията, така че ученикът да блесне на изпита.

Децата се връщат в домовете си късно вечер и имат време само да си напишат домашните преди да заспят.