Семейство Тодорови имаха празник и решиха да го отпразнуват със сина си в едно малко заведение.

Този ден там нямаше достатъчен персонал. Бяха само управителят, готвача и едно момиче, което обслужваше клиентите.

Когато приключиха със храната, Митко се обърна към жена си и сина си:

– Имате ли нещо важно да правите през следващите няколко часа?

– Не, – в един глас, без да се замислят, отговориха двамата.

След което Митко се обърна към управителя:

– Можем ли малко да помогнем с разчистването?

Управителят ги изгледа изненадано, но се съгласи.

Силвия и Атанас се заеха да мият чиниите в задната част на заведението, а Марин започна да разчиства разхвърляните маси.

– Вие ни изненадахте, – каза изумен управителят.

Атанас обясни:

– Това, което се случи днес, всъщност не е толкова необичайно. Родителите ми винаги са давали примера на Исус, който не е дошъл да Му служат, а да служи на другите.

Всеки начин на служене, който срещаме, може да изглежда различно, но едно нещо е общо между тях, има голяма радост в извършването на това.

Целта на служенето не е да превъзнасяме тези, които са го извършили, а да служим с любов на другите, като същевременно насочваме цялата хвала към нашия смирен, саможертвен Бог.

Пасторът на местната църква Теодор Павлов разговаряше с архитект Стилян Петров.

Двамата уточняваха външния вид на бъдещата църква, която щеше да бъде построена в техния град.

– Мисля, че би било добре, – протегна ръка напред Теодор и описа полукръг, – външния вид на сградата да прилича на търговски център от 90-те.

– Защо точно търговски център? – смръщи вежди архитектът.

– Искам, когато хората приближават църквата ни, веднага да си помислят: „Дали тук ще мога да открия нещо, което толкова дълго търся?“

– Но тези сгради по външен вид са доста скучни, – възрази Стилян.

– В скучния вид на консуматорството се отразява икономическата мощ на страната, а в него може да се намери нещо красиво и вечно. Това ще накара нашата целева аудитория да се почувства в свои води, – важно заяви Теодор.

Плановете на архитекта, предложени по желанието на пастира, включваха голяма стоманена сграда, покрита с неясно кафява изкуствена мазилка, с големи стъклени входове от всички страни в съответствие с най-добрите търговски заведения от миналото.

– Смятате ли, че това ще повлияе на хората, които не познават Бога? – попита, съмнявайки се в начинанието, Петров.

– Подтискащия дизайн ще предизвиква очакване за получаване на дребни сувенири, дрехи последна мода, видеоигри, …. всичко, което може да предложи един търговски център, а гостоприемната църковна среда ще ги предразположи да чуят Евангелието. Ще ги изобличи за греховете им и ….

Дойде един от дяконите и тъжно съобщи:

– Поради бюджетни ограничение, можем да построим само голяма стоманена кутия със страхотно лого отпред.

– Жалко, – въздъхна огорчено Теодор, – провалят ми се най-прекрасните планове.

Хората в заведението почти не го забелязваха, но масите бяха добре подредени с чисти покривки, подът лъщеше от чистота, …. Всичко бе точно направено.

Мирон бе в заведението от десет минути, но му направи впечатление именно този човек.

Колкото повече го наблюдаваше, толкова повече се изумяваше от него:

– Работи много бързо, – каза си Мирон. – Забелязва, ако липсва нещо и го доставя, преди някой да го поиска.

Мирон се усмихна:

– Този мъж работи педантично, независимо от това, дали някой го забелязва.

Мирон завъртя глава, тупна се по коляното и добави:

– Ето това е! Човек трябва да работи всекидневно така, че да спечели уважението на външните хора.

Мирон напълно разбираше, как може да се предложи тихо свидетелство за Евангелието, което лесно се открива в привидно малките действия на служене за другите.

Минчо бе харесал много Юлия. Един ден той се престраши, приближи до нея и попита:

– Ще дойдеш ли с мен на вечеря в близкия ресторант?

Момичето се усмихна и отговори:

– Да. В колко часа?

– Ще бъде ли удобно в 19:30?

– Добре.

Вечерта Минчо бе много изненадан. Една възрастна двойка седеше на масата, която бе запазил за тях двамата с Юлия.

Виждайки изненадата на младежа, мъжът изясни нещата:

– Всичко е, както трябва. Ние сме родителите на Юлия и дойдохме с нея на първата ѝ среща.

А момичето уточни:

– Исках да ги запозная с „бъдещия им зет“.

От родителите последваха въпроси:

– Какво работите?

– Каква е заплатата ви?

– Какви са плановете ви за бъдещето?

Минчо се чувстваше затворен в стая за разпит.

Последната капка бе, когато майката предложи на младежа:

– Не е лошо да поканите родителите си в ресторанта, за да се запознаем …

Минчо скочи като опарен и обяви:

– Срещата е приключена. Напускам заведението, а вие ако искате можете да останете колкото желаете.

Група рибари разказваха своите истории за удачен улов на големи риби, но имаше и други , в които …

Такава разказа Тома. Той тъкмо обясняваше с широк жест как голямата риба се е изплъзнала от ръцете му, когато минаващия покрай него сервитьор получи удар по подноса, който носеше.

Храната излетя мълниеносно към стената и остави грозно жълтеникаво кафяво петно на нея.

Когато собственикът на заведението видя поразията въздъхна тежко:

– Сега цялата стена трябва да пребоядисам.

– Не, – възкликна Тома, – разрешете ми да ви помогна, но по свой начин.

Собственикът вдигна рамене, за него нямаше вече никакво значение, белята бе станала и стената трябваше да се очисти.

Тома извади от торбата си четка и кутия с бои. И започна бързо и трескаво да работи.

На мястото на грозното петно се появи красив елен с големи рога.

Тома се оказа не само рибар, но и художник, който отразяваше дивата природа в своите картини.

Така грешката му се превърна в прекрасна картина.

– Това направо е шедьовър, – възкликнаха мнозина от компанията.

Бог прави същото. Използвайки грозните грешки в живота ни Той създава изключителни шедьоври от нас.