Отказвам да приема свят, в който хората се бият и предават едни други заради пари. Ако има хора, които правят така, трябва да се отлъчат и поведението им да не се приема за логично.
Общество, в което насилието заради пари е приемливо и понятно, не може дълго да просъществува.
Най-големият грях на поклонниците на парите е хвърлянето пари на вятъра.
Привържениците на златния телец редовно четат новостите за покупка на яхта стойността, на която е малък град или автомобил за 2 милиона долара. Но пускането на свободни хиляда пъти по-малка сума за нуждаещите се, ще съсипе тяхното виждане за света и размие ценностния им фундамент.
Фундамент изграден от лъжливи ценности, който определя нездрави социални норми, оправдава присвояването и злоупотребите с пари.
Има една древна поговорка: „Робът не иска да бъде свободен, той иска да имат свои роби“. Оставайки роб на парите, не можеш да станеш господар на живота си.

Светла, млада и свежа мечтата дошла при човека и го помоли:
– Реализирай ме в живота си, моля те!
– Все още не, – казал човекът, – Аз съм твърде млад за такава мечта.
След известно време Мечтата отново се обърнала към човека:
– Сега вече си възрастен, реализирай ме в живота си.
– Още не е настъпило времето, – оправдал се човекът, – трябва да стъпя здраво на краката си.
– Е какво, не е ли вече време? – подканила Мечтата човека, след като той се стабилизирал в живота.
– Не, не сега, казал човекът, – трябва да подкрепя децата, може би после……
– Може би сега? – попитала Мечтата човека на сватбата на най-малката му дъщеря.
– Не, не сега, – мъжът поклатил глава. – Толкова много неприятности, деца, внуци, нека по-късно…….
– Добре, после…. – въздъхнала Мечтата.
Накрая човекът се пенсионирал. И изведнъж си спомнил за Мечтата.
– Ей, Мечта, къде си? Мисля, че вече е време!
– Вече няма време, – въздъхнала старата, побеляла, грохнала и почти разпаднала се Мечта, – времето мина……

Веднъж един ученик попитал учителя си:
– Кажете ми, учителю, защо в живота се редуват успех със загуба? Ту бяло, ту черно? И това става постоянно.
– Ти казваш, след бялото идва черното?
– Да, – потвърдил ученикът.
– Ела с мен! – поканил го учителят.
– Къде? – любопитството на младежа надделяло и той последвал стария си учител.
Те излезли на улицата. На небето сияела дъга нюансите, на която преминавали плавно едни в други.
И тогава ученикът разбрал и прозрял истината.
Животът не е само бяло и черно. В него има множество отенъци, които се преливат едни в други, за да се разкрие красотата и смисъла на този живот.

Един човек откъснал узрял плод от високо разклонено дърво. Разрязал го наполовина и показал сърцевината на сина си.
– Какво виждаш? – попитал бащата.
– Няколко малки семенца, – бързо отговорил синът.
– Вземи едно от тях. Разрежи го и виж какво има в вътре в него.
– В средата няма нищо, – казало учудено момчето.
– Сине мой, – казал бащата, – вътре, където ти нищо не виждаш е скрит животът на това могъщо дърво. На плодовете му се наслаждават хиляди хора. Ако едно от тия семенца падне на добра почва, започва да расте и израства.
Така става с всеки християнин. Колко такива семенца умират, само защото и ние като това момче, не виждаме нищо в тях и не им придаваме значение. На колко добри идеи и пориви не позволяваме да се развиват, защото позволяваме с годините сърцата ни да загрубеят и изгубят чувствителността си.
Духовно израстване е необходимо на всеки вярващ. Духовният растеж започва от там, където под зоркия поглед на Бога, чувствайки неговото присъствие ние се отказваме от изкушенията и отчаянието в скръбта ни, за да изпълним волята Му.

Един ковач разказваше:
– Когато закалявам стоманата, първо я поставям в огъня, а след това я прекарвам под чука, накрая я заливам със студена вода. Едва тогава мога да кажа дали е годна. Може ли да се закали и да се разбие на парчета за обработка. Ако стоманата не се поддава на обработка, аз я изхвърлям в задния двор и я използвам за други по- маловажни цели.
Така е и в нашият християнски живот. Ние всички преминаваме през училището на Божествената обработка, училището на изпитанията и скърбите.
Скърбите са Божият вятър, който ни приближава към Бога. Вятърът се носи над морета, но когато срещне клони или нежните струни на еолийска арфа, чуваме песни изпълнени с красота и сила. Така и нашето сърце в дни на скръб и тъга придобива своя певчески глас.
Погледнете какво прави лекарят с болния. Дава му горчива хапове, а понякога реже и изгаря поразеното място. Той му причинява болка, но без нея не може да се излекува раната.
Така и Бог е лекар на нашите души. Виждайки нашите гниещи духовни рани, прилага подобаващо лечение. Той изгаря несгодите, реже случайно появилите се скърби и пои мъката с плач. Това прави не, за да ни погуби, но да ни изцели. Не да ни убие, а да ни съживи и възстанови.
Скърбите се явяват благословен очистителен огън. Когато ни шлифова, Бог използва остри инструменти, които ни причиняват болка. Но резултата си заслужава да я изтърпим.