Нина с голяма радост постъпи в университета, вече беше втора година, когато ѝ се случиха неприятности. Тя изпадна в депресия и реши да сложи край на живота си.

Докато вървеше към реката чу, че някой я вика. Ускори крачка.

Тогава усети как някой я хвана за ръката. Обърна се и видя приятелката си Жана.

– Накъде си се забързала така? Изглеждаш много зле. Какво ти е?

Нина мълчеше и заби поглед в земята. Жана я погледна  и каза:

– Тъкмо отивам на църква, искаш ли да дойдеш с мен?

Нина поклати отрицателно глава и  поиска да продължи пътя си, не искаше да сподели с приятелката си какво е решила да направи. Жана усети отчаянието ѝ и насила я повлече към църквата.

Този  ден свещеникът говореше как Бог лично преследва човека, за да възтанови отношенията си с Него.

Изведнъж Нина усети как сърцето ѝ съвсем осезаемо се изпълни с любящото присъствие на невидимия Бог. Тя разба, че Бог непрекъснато я е следвал от момента, когато всичко в живота ѝ се сгромоляса. Негова беше ръката, която я спря, за да не извърши непоправимото.

Истината я озари и Нина предаде сърцето и живота си на Бога. И в нея настъпи невероятен мир.

Така е устроен животът. Има жени, които се харесват на мъжете, а има и такива, които размишляват и пишат за това. Но всеки иска да бъде обичан.
А какво е любовта? Това е нещо, което идва, настига те, не те пита дали ти харесва и нагло игнорира твоите идеали. Шегувам се!
Той беше шеф в пълния смисъл на думата, а тя негова секретарка.
Тя бе наясно със всеки детайл от личния му живот. Изумяваше я факта, че по-дълга връзка имаше с не съвсем интелигентни и красиви момичета.
Не можеше да го съди, все пак тя беше само негова секретарка. Най-главното ѝ качество бе умението да мълчи. Имаше отлична памет, известно количество интелект и умееше да посреща гостите в офиса. Това беше довереното лице на шефа, неговата памет, мълчалив слушател на изблика на разстроените му нерви, удобен вариан на съвест, пред когото можеше да се оправдава, без да очаква упреци от нея.
Един ден шефът ѝ подхвана разговор за жените. Тя бе млада и той смяташе, че трябва да я научи на ум и разум. Според него, идеалната жена трябваше да бъде лека и ефирна.
– Разбери, – казваше ѝ той, гледайки в нея, но отправил поглед в пространството, – животът на човека е пълен с всякакви трудности и проблеми. Ние постоянно трябва да се доказваме пред другите, за да не ни отнемат мястото под слънцето. За това, когато един мъж е до жена, той иска преди всичко да си отдъхне от всичко това. Той иска нещо по-леко, малко безгрижие и светлина, а не там някакви си претенции, умни мисли, скандали и упреци. На мъжа съвсем не му е нужна силна жена, която винаги знае, какво иска и какво е правото ѝ. Не защото се чувства слаб, просто силите му са му нужни с лихва в обществото на мъже. Той не се нуждае от кукла и домакиня, не и от майка, нужна му е жена.
Този монолог напълно я порази. Но с течение на годините, тя се натъкваше на подобен вид жени и започна да разбира шефа си.
Такива жени могат да се видят отдалеч, те се отличават с блясък и нещо примамващо в очите, леко завъртане на главата, неподражаемо изражението на лицето. Такива жени рядко са сами, мъжете просто ги обожавам и ги ценят. За тях мъжете са готови на всичко, дори да положат света в краката им.
В животът, като правило, така наречените успешни мъже могат да си позволят „идеалната жена“ до себе си. Не защото тя е користолюбива, просто такива жени създават условия, някой да се грижи за тях, а това за съжаление съвсем не е евтино.
В замяна на това тя украсява делничните дни и вечери на мъжа. Тя е лека и безобидна, искрена и горчиво ще плаче за счупеното си токче на обувката и малко след това изведнъж ще забрави за „мъката си“.
Жената трябва да е весела и забавна, тъжна и печална, но в умерено количество, без борба и напрежение. Имено такива жени мъжете искат да защитават. За тях те са нежно цвете извън мръсния терен на живота. За такива мъжете пишат сонети и стихове.

Старите военни снимки от фронта в ръцете на френски художник са се трансформира в очарователни колажи с дълбок смисъл. Оръжието в ръцете на войниците е заменено с пъстри цветя. Авторът се е опитал да подчертае идеята за невероятната жестокост на безмислените войни, които така хладнокръвно и безмилостно отнемат човешкия живота.
Господин Блик е творческия псевдоним на френски художник, автор на злободневни серии от фото колажи на тема война и насилие. От старите черно-бели снимки, показващи жестокостите на военните действия, художникът е направил актуални за днешния ден колажи. Заменяйки оръжията с цветни илюстрации на цветя, авторът на колекцията е показал цялата нелепост и безмисленост на кървавите войни, жертва, на която са милиони човешки животи.
С помощта на оригинала и в същото време провокативния начин за насърчаване идеята за пацифизъм господин Блик повдига сериозен социален проблем. Яркият контраст между тъмните изображения и красивите цветове, олицетворяващи мирния живот, създават интересен ефект, който веднага хваща окото.
Това те предизвиква да се замислиш. Не можеш да останеш безучастен срещу такова предизвикателство.

Ziesel е инвалидна количка предназначена за онези хора, които дори и след загуба на способността си да ходят, предпочитат да водят активен живот – да пътуват, да изкачват планините,….
Това кресло е всъдеход. Освен колелата притежава и две релсови накладки, които му помагат да мине там, където не всеки автомобил може да върви.
Този инвалиден стол може да се придвижва по сняг, пясък, камениста почва, кал, локви, даже и през блата. Освен това той може да послужи и като теглич, влачейки след себе си заседнала или счупена кола.

Обикаляха пазара. На ъгъла видяха просяк. Седнал на чувал от зебло. Изглежда това беше единствената му вещ. Просякът беше сляп. Това забелязаха, когато той вдигна поглед привлечен от шума на стъпките им. Очите му бвха замрежени от млечно бяла мъгла.
Слепецът протягаше към всеки минувач ръка за милостиня. Този жест силно ги докосна.
Те бяха баща и дъщеря. Бедността не беше гостенин в техния дом.
Двамата се спогледаха и без нищо да си казват, отидоха и купиха храна.
Върнаха се при просяка. Момиченцето взе храната и се приготви да я даде на просяка. Но баща ѝ каза:
– Събуй си сандалите преди това.
Момичето не разбра, защо трябва да направи това, но послуша баща си.
След това отминаха и оставиха човекът да се нахрани.
– Татко, нали обувките се събуват само пред монах, в знак на почит, заради делото, на което се е отдал?
– Всички сме просяци, – каза мъжът. – няма значение как сме облечени в дрипи, расо или копринени дрехи. Всички искаме от живота едно и също. Този просяк може, би слепец по рождение, израстнал в нищета и изстрадал навярно много, съзира онази красота, заради, която не губи желанието си да живее. За това заслужава дълбоко уважение.
Също както протегнатите ръце на слепеца, човешкия дух чрез Господа може да се извиси над хаоса и разрушението и да разтвори криле за полет.