Росица се чувстваше наранена и Димитър трябваше да признае това. Той трудно се приспособяваше към характера ѝ, който беше непреклонен и категоричен. Нейното „не“ го стягаше като с клещи. Единственото, което го беспокоеше беше, че тя ще престане да го обича и животът им ще стане непоносим. А това предизвикваше в него гняв.

В главата му още кънтяха, като кошмарен сън, думите ѝ:

– Ти направи живота ми непоносим. Къде беше умът ти, когато бедите връхлетяха семейството ни?

Нима се налагаше не само да се откаже от най-висшите си цели, но да бъде притиснат и от бремето на семейната омраза.

– Роси, – погледна я печално Димитър, – не трябва толкова да се засягаш, когато един мъж е толкова разочарован и раздразнен. Ние с теб не можем да искаме различни неща. Не можем да разделяме твоето щастие от моето. Гневя се, защото не разбирам, че тайните действия ни разделят. Мислиш ли, че бих искал да те засегна? Когато те наранявам, аз наранявам себе си. Никога няма да ти се разсърдя, ако си открита с мен.

– Аз исках само да ти попреча да ни докараш до просешка тояга, – съзлите ѝ отново започнаха да се стичат по побледнялото ѝ лице. – Толкова е унизително да се чувстваш така между познати. По-добре да бях умряла.

Тя говореше и плачеше, а това придаваше на думите ѝ огромна сила в очите на любящия мъж. Димитър придърпа стола си към нея. Със силната си ръка нежно допря изящната ѝ глава и я притисна към бузата си. Започна да я милва по косата, без да отронва дума.

Какво можеше да ѝ каже? Не можеше да ѝ обещае, че ще я предпази от надвисналата нищета, защото не виждаше как може да я предотврати.

Искаше да ѝ прости за всичко, въпреки че осъзнаваше колко е трудно това за него, но беше неизбежно, тя имаше по-слаба природа, а той беше отговорен за нея.

Много хора престъпват прага на църквата, остават на службата, помолят се и всичко това, за да освежат малко душата си.
Веднъж на една от службите дойде една баба. Тя се приближи до свещеника и го попита:
– Отче, колко свещи е необходимо да се сложат пред Господа?
Бабите често се допитват до свещеника и искат точно да им се обяснят нещата, за да не сбъркат.
Свещеникът помисли малко и ѝ отговори:
– Сложи за себе си. На Господа нищо не му е нужно, Той си има всичко.
Един мъж, който беше наблизо и чу думите на свещеника беше озадачен:
– Наистина ли нищо не можем да Му дадем? Няма ли у нас нещо макар и малко, което да Му дадем?
– Как да няма? – избърза да се присъеддина и една по-млада жена към разговора. – А добротата?
– Не, никой в сърцето си няма доброта, – каза тъжно свещеникът.
– А честност, порадъчност? – продължи жената да настоява.
– Разберете, – въздъхна дълбоко свещеника, – ако човек не е отворил сърцето си за Бога, в него няма честност, почтеност, нито жалост към другите.
В живота ние често сме твърде заети и мързеливи, за да отиде в църквата, да си поговорим с Бога в молитва. Отиваме при Него само, когато живота ни е притиснал и не очакваме вече помощ от никъде.
Представете си, когато имате много близък приятел, не го държа в резерва, когато ви е много тежко. Вие общувате с него, ходите му на гости, споделяте мъка и радост. Всеки празник на приятелят ви е и ваш празник. Ето така трябва да се научим да общуваме с Бога, докато още имаме време.

Ние не сме господари на собствената си съдба. Просто мислим, че ние контролираме нещата в живота си, но в действителност това не е така. Имаме отговорности, но много неща не зависят от нас.
Животът може рязко се промени в един миг – злополука на пътя, инфаркт, уволнение, внезапно заболяване на дете.
Учените много трудно побеждават смъртоносен вирус и неуспели още да се нарадват на победата си, откриват ное, още по-опасен и съвсем неконтролируем в сравнение с предишния.
Дори и да доживеем до дълбока старост, ние няма да намерим покой.
Никоя друга книга не описва живота ни с такъв реализъм, както Библията. Тя не казва празни баналности и не ни подкрепя с безсмислен оптимизъм. Но ни дава надежда.
Тя казва, че Христос може да промени живота ни, че Той е приготвил за нас прекрасно жилище в небето.
Всеки твой пореден дъх е дар от Бога. Не мисли, че животът ти се дава току-така, но „придобивай мъдро сърце“.

Продължава изгонването на арабите от защитената от Египет територия на ивицата Газа, а през това време военните унищожават палестински села по границата, като част от така наречената „буферна зона“.
Странно е, но на обществеността, включително арабските представители мълчат по този въпрос. Египетските власти вече са  заявили, че няма да се въздържа от предприемането на мерки срещу мюсюлманските духовници, ако под джамиите, в които те служат, бъдат намерени контрабанда тунели. За това е писано в египетските медии.
Египетската армия е унищожила повече от 800 домове. И това не е предела, планира се буферна зона да отидат до 500 метра навътре в Газа и, 13 километра по протежение на границата с Египет. В допълнение, на границата е планирано да се направи ров 20 метра дълбок и толкова широк.
Към края на миналата седмица 200 семейства от бъдещата „буферната зона“ вече са приели компенсации, за да се изселят от домовете си. 680 семейства все още се отказват от получаването на обезщетение.
Президентът на Египта Абдул Фатах аль-Сиси се е аргументирал за необходимостта от тези действия със скорошния терористичен акт в град Ел-Ариш върху египетските части на Синайския полуостров, в резултат на което са загинали 31 египетских войника от въоръжените сили.
На катарския телевизионен канал „Ал Джазира“ действията на египетските власти се сравняват със събитията от 1948 г. – Накба или „катастрофа“ на арабски – когато арабите е трябвало да напусне територията на бъдещата еврейска държава след поражението си в арабско-израелската война. В същото време, египетската информационна агенция „Ал-Ахрам“ твърди, че в Газа жителите се отнасят с разбиране към тези дейности, тъй като „терористите са превърнали живота им в истински ад“.

Всичко гениално е просто. Прости на вид изобретения могат да спомогнат в живота ни, да го направят по-удобен и във всяка рутинна работа, която ненавиждаме да ни улеснят.
Ако не можете да понасяте мокрия сняг, можете временно да се превърнете в космонавти.
Именно така би изглеждал човек надянал на главата си кълбовидна качулка.
Според принципа на работа, тя е подобна на това, което се използва при детските колички.