Доктор Петров бе известен специалист в областта на онкологията. Един ден той трябваше да отиде на конференция в друг град, където щеше да получи награда за медицински си изследвания.

Два часа след излитането на самолета имаше аварийно кацане на най-близкото летище заради технически проблем. Докторът се страхуваше, че не ще успее да стигне навреме, за това нае кола.

Скоро след като потегли към града, където трябваше да бъде конференцията, времето се развали и се развилня силна буря. Поради проливния дъжд той зави в грешната посока и се изгуби.

След два часа неуспешно шофиране Петров разбра, че няма да стигне така доникъде.

Бе гладен и ужасно уморен, затова реши да потърси някъде да отседне.

След известно време се натъкна на малка схлупена къща. Отчаян, той излезе от колата и почука на вратата.

Отвори му красива жена.

– Извинете мога ли да използвам телефона ви? – попита я той.

– Нямам телефон, но заповядайте в дома ми, докато времето се оправи.

Докторът прие любезното ѝ предложение. Жената му предложи чай и нещо за ядене.

– Бихте ли се помолили заедно с мен? – покани го тя.

Петров се усмихна:

– Аз вярвам само в упоритата работа, а не в Бога.

На слабата светлина жената застана над едно детско креватче и започна да се моли.

Докторът разбра, че тя се нуждаеше от помощ, за това след като свърши молитвата си, той я попита:

– Какво искате Бог да направи за вас? Мислите ли, че Бог ще чуе молитвите ви?

Жената тъжно се усмихна и каза:

– Детето в креватчето е моя син. Той страда от рядък вид рак. Има само един лекар, който може да му помогне, но аз няма пари, за да си го позволя. Освен това той живее в друг град. Казва се Петров, голям специалист в онкологията. Бог все още не е отговорил на молитвата ми, но знам, че той ще помогне … и нищо няма да наруши вярата ми.

Доктора бе зашеметен. Той остана безмълвен, само се разплака, а след това тихо едва чуто прошепна:

– Господ е велик…

Петров си спомни всичко, което му се беше случило през този ден. Първо повреда в самолета, след това силен дъжд, поради който се изгуби.

И всичко това стана, защото Бог отговори на молитва на една бедна и безпомощна майка.

Това бе един шанс и за Петров да напусне материалния си облагодетелстван свят и да помогне на една бедна жена, която разчиташе единствено на Бог.

Мони бе едва четири годишен, но вече знаеше:

– Ако човек е станал жертва на беззаконие, полицията ще му помогне.

Един ден майка му взе бонбона му, а той отиде в полицейския участък и каза на полицайката там:

– Трябва да арестувате мама.

– Защо? – попита полицайката.

– Тя ми открадна бонбона и ме удари.

Жената в униформа едва сдържаше смеха си, но записа жалбата на малкия и му обеща:

– Ще проверим всичко на място.

При проверката в къщи бе само бащата на Мони, който обясни:

– Съпругата ми съвсем леко го удари по бузата, но той е непослушен. Яде бонбони преди ядене и си разваля апетита. След това само побутва чинията си и не ще да се храни. Много странно бе, че прие спокойно наказанието си ….

– Защото е планирал да потърси официална помощ, – смееше се проверяващият случая полицай.

Катя влезе в стаята и всичко се изпълни с нейната заразителна радост.

Ще кажете, всеки може да се радва, но тази жена скоро се бе възстановила от тежка операция.

Когато Милена я видя, тя си спомни за всичките пъти, когато Катя бе плакала с нея.

„Каква жена, – помисли си Милена. – Винаги нежно ме е поправяла и не ме е оставяла без насърчение. Когато усещаше, че е наранила чувствата ми, искаше веднага прошка“.

Милена се сети и за думите на Катя, които тя често ѝ казваше:

– Сподели честно борбите си. Въпреки всичко имаме много причини да хвалим Бога.

Катя се приближи до Милена и я прегърна нежно, казвайки:

– Здравей, скъпа.

След което двете поговориха малко. Разговорът ѝ завърши с молитва.

Двете се разделиха. Катя си тръгна тананикайки си и както винаги търсеше кого да благослови.

Докато чакаме завръщането на Исус, ще се изправим пред много трудни ситуации, но винаги ще имаме причини да се радваме на всеки ден, даден ни от Бога.

Веселин бе уморен и изтощен. Той пазаруваше с жена си.

Докато тя продължаваше да разглежда рафтовете с дрехи, Веселин си каза:

– Я потърся място, където да поседна. Краката ми са уморени и се нуждаят от почивка.

И тогава го усети, по-скоро помириса. То примамваше и привличаше.

– Имам нужда поне от един, – каза си Весели.

Той нямаше никакво оправдание за желанието си. Беше вечерял и не бе гладен, но …

Уморените му крака се върнаха към живот. Надигнаха го от пейката, на която бе седнал и го поведоха към сладката лепкава смес.

Не можеше да се каже, че Веселин не разбира какво прави.

Той бе чел в някаква статия, в която се казваше, че това, което го привличаше сега, е една от най-добрите храни, които не бива да яде.

Няколко минути по-късно Веселин се гмуркаше с вилицата в горещата, лепкава каша, която му носеше наслада.

След като свърши той се обърса и промълви:

– Прости ми, Господи, не можах да издържа на изкушението.

Надя бе най-сетне осиновена. Тя бе десетгодишна и бе изгубила всякаква надежда, някой да я хареса и да я вземе при себе си.

В дома, където бе израснала, наказваха Надя и за най-малката ѝ грешка.

За това, когато се запозна със жената, която бе пожелала да я осинови, попита:

– Мамо, обичаш ли ме?

Жената разбра копнежа на това детско сърце и отговори:

– Да.

Надя не бе убедена от този кратък отговор, за това попита плахо:

– Ако направя грешка, ще продължиш ли да ме обичаш?

– Да, – жената се усмихна и прегърна новата си дъщеря.

Докато живеем в този свят ще се проваляме и ще съгрешаваме. И навярно някои от нас се питат:

– Моята грешка оказва ли влияние на Божията любов към мен? Той още ли ме обича?

Когато съгрешаваме, нашият Баща любещо ни коригира и дисциплинира, но това не е отхвърляне.

Ако Бог можеше да ни обича и в най-лошия ни момент, как можем да се съмняваме в любовта Му днес, когато сме Негови деца?