Този ден беше необяснимо напрегнат. Група мъже бяха събрани в дома на Димитър.
Никой от мъжете не знаеше защо е повикан и се страхуваще да не е някаква клопка. Всеки от тях от години се занимаваше с някакъв вид търговия.
Димитър ги покани първо на трапезата отрупана с разнообразна храна и питиета. Когата привършиха гощавката Симеон не се стърпя и каза:
– Димитре, сега ни кажи за какво си ни събрал.
Останалите закимаха глави в знак на съгласие с думите на Симеон.
Димитър не бързаше да обяви повода за събирането, но тъй като видя, че останалите бяха нетърпеливи, каза:
– В последно време нашата дейност, започната от нашите деди, предадена от бащите ни, ни направи едни от най-търсените търговци, не само в района, но и зад пределите на страната. Но нещата започнаха да се променат и то не в наша полза.
– Тази година не беше добра за всички ни, – призна Михаил. – Признавам, че и моя бизнес пострада, но не виждам смисъл да обсъждаме това и без това нищо не можем да направим.
– Напротив, – каза Димитър. – Ако работим заедно, можем да променим нещата. Причина за падането на доходите ни се дължи на няколкото мирни договори, които подписа страната ни с някои държави. Нашата търговия печели от войни, размирици, бунтове, атентати, …., а не от мира.
– И какво предлагаш? – намеси се Георги. – Да сложим край на мира?
– Да, – каза Димитър, – точно това предлагам.
– Но това е абсурдно, – възкликна Гено.
Всички останали изглеждаха стреснати и изненадани.
– Войната и воените действия са ни нужни, Георги, – каза спокойно Димитър. – Те са ни необходими, за да оцелеем.
Георги беше готов да оспори това твърдение, но Слави се намеси;
– Почакай , Гоче, остави го да каже каквото е решил да казва. Може би има някаква добра идея, за да се измъкнем от кризата.
– И преди е имало периоди, – започна Димитър, – когато такива мирни договори са предизвикали застой на пазарите, на които търгуваме. Но тази година мисля, че ще се съгласите с мен, беше особено лоша. В последно време загубихме доста канали.
– Вярно е, – прекъсна го Горан, – след подписването на последния мирен договор, конкуренцията между нас и по-младите съпернически фирми започна да става още по-жестока.
– Моя бизнес пострада най-много след него, – каза Явор, – много повече от вашите.
– Е, все някак ще можем да съживим работата си, – полугласно се обади Станой.
Димитър изгледа всички присъстващи и каза:
– Искате ли жените ви да просят хляб на улицата? Желаете ли вашите скъпоцености и къщите ви да бъдат продадени? Погледнете внимателно какво става пред очите ви. Има вече някои, които са загубили всичко.
– Това е отвратително, Димитре, – каза Радко и се намръщи. – Естествено, че никой от нас не го иска.
– Ако не направим нещо, това и нас ще ни сполети, – натърти Димитър. – Няма нужда да седим тук и да чакаме унищожението си, като от ден на ден ставаме все по-бедни.
– Трябва да направим нещо, преди да изгубим всичко, – плесна с ръце Симо.
– Не разбирам, Димитре, – каза Явор, – как планираш да се нарушат тези мирни споразумения?!
– Има разделения и боричкания за власт във върхушката на повечето страни, – каза Димитър. Нека използваме момента и да започнем широкомащабно настъпление.
– И какво точно предлагаш, за да стигнат нещата до война? – попита Станой.
– Достатъчно е малко пламъче на недоволство само, – подчерта Димитър. – Например, за възвръщане на стари територии, които са били завзети през по-късни години.
– Ако започнем така задкулисно война, има ли надежда, че ще я завършим? – възрази Атанас.
– В крайна сметка няма значение кой ще победи и в единият, и в другия случай печалбите ни ще се увеличат, – засмя се Димитър.
– Но какво точно трябва да се направи? – попита Горан.
Димитър се засмя. Беше успял да ги заинтригува. Това личеше по лицата и гласовете им. От тук нататък беше лесно. Всеки щеше да поеме своята част и те отново щяха да печелят за сметка на смутове и военни стълкновения.
Мексикански специалисти от Националния политехнически институт са разработили ръкавица, която помага да се разберат жестовете на глухите.
