Вечерта бе хладна и не се знаеше колко повиквания ще имат тази нощ. Петров бе застъпил на смяна и блуждаеш с очи между звездите на тъмното небе, които ярко се открояваха през прозореца.

Телефонът се обади. Напрегнатият му звън извади от унеса младият лекар. Той вдигна слушалката:

– Да, ….добре, …. тръгваме веднага….“Иван Вазов“ 16.

Бързо нахлузи якето си и потегли с линейката.

Влезе в дома на възрастен свещеник, който бе получил инфаркт.

Мъжът лежеше на кревата в тъмносиньо расо с малък кръст в ръцете си. Налягането му беше много ниско. Болният бе блед. Студена лепкава пот бе избила по него. Явно имаше силни болки, но беше тих и абсолютно спокоен.

В това спокойствие нямаше никакво напрежение или фалш.

Свещеникът попита лекаря:

– Много ли повиквания имахте? Навярно не сте и вечеряли?

Той се обърна към жена си:

– Сложи на човека да похапне. Тяхната работа е много напрегната, нямат време коляно да подгънат.

Докато му правеше кардиограмата, възрастният мъж се интересуваше:

– Къде живеете? Далече ли ви е от работата? Имали много млади лекари като теб там?

Докато екипа се опитваше да облекчи страданията му, в него не се забелязваше и капка страх. Той виждаше загрижените лица на медиците. Чуваше плача на жена си. Напълно разбираше какво става с него.
Думата „инфаркт“, която произнесе младият лекар, не разколеба самообладанието му.

„Странно, – помисли си Петров, – при други посещения подобни на това, болните се парализираха от страх. Те мислеха само за себе си и за своята болка. Вслушваха се във всяка промяна на тялото си и до последно  се захващаха и за най-малката възможност, само и само да живеят. Всичко биха дали, само да поживеят още малко“.

В тези домове, които до сега бе посещавал младият лекар нямаше кръст и Библия, а плазмени телевизори, на входа му даваха да си обуе специални пантофи и независимо от състоянието на болния до последния момент слушаше само истерии.

Болните стенеха, мятаха се в леглото, хващаха лекарят за ръце, вглеждаха се в очите му и слушаха внимателни гласа му с някаква призрачна надежда за чудотворно изцеление.

Такива хора измъчваха със своето състояние роднини и всички, които ги обкръжаваха. Лекарят при такива положения се чувстваше безсилен и не защото не можеше да им помогне, а защото виждаше, че смъртта ги е победила.

Но странно, след смъртта на този свещеник, Петров изпита тиха радост, защото смъртта не одържа победа над него.

В съзнанието на Петров се прокрадна въпрос: „Смърт, къде ти е жилото?“

До края на 20 век японците се отнасяли много отрицателно към депресията. Тъй като за тях тази дума означавала крайното проявление на депресията, което се нуждаело от клинично лечение.

Ситуацията се променила, когато фармацевтичната компания измислила лек за по-леките форми на депресията, които можели да се лекуват без хоспитализация.

Терминът „kokoro no kaze“ означава „простуда на душата“.

Между 1998 г. и 2006 г., приходите от продажбата на антидепресанти в Япония е нараснал шест пъти.

Павлов беше началник ОТКК. Трябваше да се яви пред Христов, от когото мнозина трепереха. Павлов изтръпна.

– Щом трябва да се явя незабавно, не е да си поприказваме само и да ме черпи едно кафе.

Когато Павлов отиде, Христов го покани вежливо да влезе, дори му отвори вратата.

– Как можахте да позволите, господин Павлов, да се дадат на болницата кислородни бутилки, на които вентилите изпускат?

Мъмренето бе кратко, но не бе приятно.

Последва заповед:

– Веднага да се реши проблема и ми докладвайте.

Павлов излезе от кабинета олюлявайки се. Той обичаше работата си и стриктно спазваше всичко. До сега. цели 20 години, подобно нещо не му се бе случвало. Бе направил пропуск.

По лицето му бе избила студена пот, а издайническото изчервяване, красноречиво говореше за вътрешното му състояние.

След каро се окопити, отиде да провери какво е станало. Успя за кратко време да реши проблема и се върна да докладва.

Христов го посрещна с въпроса:

– Какво направихте?

Павлов накратко обясни:

– От екипът на Горанов, не изпробвали бутилките, тъй като им казали, че са нови и току що напълнени. Това им се сторило достатъчно и без много да му мислят ги изпратили в болницата …..Говорих с тях и изпратихме нови. Хората бяха потресени от случилото се и заявиха, че в бъдеще няма да пуснат нито една бутилка без проверка, независимо каква е.

– Добре, – каза Христов.

Гледайки през прозореца добави:

– Има неща, с които не бива да се правят компромиси.

Той се обърна към Павлов и продължи:

– С нещата за болницата нямаме право да грешим.

Павлов се стъписа от последната изречена дума „грешим“.

„Този, който толкова строго ме смъмри, – каза си Павлов, – е съпричастен към моята работа, задължения и отговорност. Трябва да преразгледам моята и на целия екип работа“.

И вместо подтиснатост, Павлов се почувства амбициран.

Христов не беше пословично принципен и настойчив, както му се носеше славата, а по-скоро бе строг и справедлив. Не претоварваше никого с отговорности, но и не подминаваше грешките.

Всички ние очакваме да чуем добра дума, слово на насърчение, израз на любов.

Ние разцъфтяваме в средата от положителни думи, а острите слова ни карат да се обезсърчаваме, да се свиваме и да губим всяка надежда.

Понякога казваме, че сме уморени от много приказки, но в действително сме затормозени, изтощени и сломени от празните и безсъдържателни мнения, изказвания, слухове носени от мълвата.

Ние копнеем за животворяща дума такава, която ще ни подкрепи, за да не се провалим.

Събраха се на общо събрание, за да се обобщи едногодишния опит в животновъдството на стопанството. Всичко вървеше по план. Изказаха се доста хора за постигнатите резултати и какво още може да се желае в бъдещата работа на стопанството.

Дадоха думата и на Иван Крайчев. След първите му реплики, залата избухна в смях.

Този човек цял живот бе овчар. Той имаше големи успехи в добива на повече мляко и вълна от овцете, но говореше грубо и цветисто. Всичките му изречения завършваха с псувня или някой груб израз.

Смехът и вълнението в залата се усилваха. Водещият се чувстваше като в небрано лозе. Опита се да ограничи изказването на Иван, но главният дошъл от големия град се смееше наравно със всичка и каза:

– Нека да изслушаме човека! Той така си говори със овцете всеки ден. Те го разбират и му дават мляко, вълна и агънца, а ние тук с нашия изискан говор, нищо не произвеждаме, нито даваме нещо на обществото.

– Но той прекалява със цветистите си изрази, – реши да е оправдае водещият.

Горкият дори псувните нарече меко цветисти изрази.

– Нека изслушаме този мъж, – продължи главният, – белким се научим на нещо и ние. Най-вече как живеят, работят и говорят овчарите  …

Самочувствието на Иван се повиши и след още няколко изречения приключи:

– Така получавам високи добиви от моите овце….. – поредната му псувня бе заглушена от бурни смях в залата, – а и кучето добре варди стадото …. – нестихващ смях изпрати Иван на мястото му.