Роджърс Тибодо, работещ в магазин за алкохол не се зарадвал много, когато видял, че в помещението през отворената врата е влязло голямо куче.

Когато продавачът по внимателно се вгледал в неканения „посетител“, се оказало, че това не е куче, а мечка. Тогава Роджър още повече се ядосал.

Животното спряло пред рафта със сладки и даже се изправило на задните си лапи, за да ги види по-добре.

Въпреки, че малко се изплашил, Роджър разбрал, че животното е решило да направи престъпление и решил да защити бонбоните от посегателството на крадеца.
Мъжът се развикал и силно взел да пляска с длани. Мечката решила да няма нищо общо с такъв жесток продавач и избягала от магазина.

В стаята се чуваше тихо бръмчене като в кошер. Учителите, привикани на поредното събиране, бяха притеснени.

– За какво ли ни е събрал пак? – мърмореше Горанов, като пристъпяше  нервно от крак на крак.

– Само да не е за инициативите в нашия колектив, – тресеше се от възмущение Маринова.

– А защо да не му предложим някоя и друга идея, – усмихна се предизвикателно Спиридонов,

– Престанете с шегите си, Спиридонов, това не ви е увеселително мероприятие, – скастри го Василева, възрастна учителка пред пенсия.

Скоро в стаята влезе директорът на училището. Той беше солиден мъж на средна възраст.

– Колеги, да започваме, – предложи той.

Григоров потърка длани, изправи се и каза много бързо:

– Колеги стига са ни обвинявали, че нямаме никакви идеи.

Останалите учители го погледнаха изненадано.

„Пак някой от неговите каламбури ще пробута, – помисли си Пейчев“.

Но Григоров не им обърна внимание и продължи:

– Предлагам за в бъдеще, да се оценява трудът ни спрямо това, колко наши ученици, са приети в престижни учебни средни училища.

Останалите учители се стъписаха.

– Вероятно ще поискаш на гимназиалните учители  да се оценява трудът по приетите във висше учебно заведение, – продължи шеговито мисълта му Минчева.

– Става въпрос за нашето училище и трудът, който полагаме, – наблегна Григоров. – Тук им пишем шестици, а на приемните изпити за средните училища изкарват двойки. Това на нищо не прилича!

– Какво сме виновни ние, като някои се плашат на изпита и всичко им се изтрива от главата, – защити учениците Иванова.

– За един двама, как да е, – каза Григоров, но за повече от 50 процента, това е безобразие. На какво сме ги научили?

Директорът на училището, който обичаше новите идеи, които бяха рядкост в този колектив подкрепи Григоров:

– Такава хубава идея не трябва да се изпуска. Вярвам, че колективът ще разбере, че целта на предложеното е да се издигне авторитета на нашето училище. Мисля, че трябва да я приемем и да я приложим на практика. От сега нататък трудът на всеки учител в нашето училище ще се оценява по показаните резултати на приемни изпити в средното училище и брой на приети наши ученици в елитни гимназии.

За всички това бе гръм от ясно небе, но ….. връщане назад няма.

Беше вечер. Петък, последния ден от работната седмица. Стоян Горанов излизаше от центъра на големият град.

Изведнъж видя светеща табела: „Натоварен трафик в следващите две мили“.

Стоян се ядоса:

– Какво? Що за съобщение е това. Петък вечер е. Естествено е трафикът да е натоварен.

Тогава се появи следващото съобщение: „Внимавайте със спрелите автомобили ….“

Едва сега Стоян разбра и се плесна с длан по крака.

– Това е очевидно, – засмя се той. – Цялото съобщение не се събира на табелата, затова се появява в две части.

Явно той бе прочел само първата час, за това се ядоса толкова прибързано.

– Колко забавно, – каза си Стоян. – Ако Бог реши да ни разкрие бъдещето, има ли смисъл това, ако не се осъществи първо настоящето? Какво ли щях да разбера, ако бях прочел първо втората половина на съобщението?

Стоян се размисли върху случая. Той знаеше, че нищо случайно не става.

– Винаги ми се е искало да знам какво ме очаква, особено когато ми предстоят трудности, – призна пред себе си Стоян. –  Но Бог многократно ми е показвал, че бъдещето няма смисъл, ако първо не преживеем днешния ден.

Стоян импулсивно махна с ръка и продължи:

– Какво толкова съм се запритеснявал за бъдещето, нали Господ е обещал да бъде с нас винаги?

Бъдещето зависи от настоящето. Но каквото и да се случва занапред, Бог ни предупреждава, за да се подготвим, така че да го преодолеем и да бъдем победители във всяка ситуация. Но дали Го слушаме и внимаваме на предупрежденията Му

То вървеше по улицата проскубано, с едно ухо, с възпалена лапа, висяща опашка, нещастни очи, в които трептяха сълзи като перли.

Никой не го забелязваше. А ако го забележеше го навикваше. А то вървеше и тихо плачеше…

Понякога срещу него замахваха с пръчка, а то едва успяваше да избяга и да се укрие някъде.

Горкото, с болка си мислеше: „Аз съм такъв изрод. Кой ли ще ме вземе да живея при него?“

Така си вървеше по края на пътя.

Изведнъж пред себе си видя нозе, огромни два крака, обути с високи ботуши.

Изплашено до смърт то затвори очи.

А човекът се наведе и каза:

– Какъв красавец! Виж и ухото! Ще дойдеш ли с мен? Ще бъда много щастлив. Принцеса и дворец не мога да ти обещая, но с мляко и наденичка ще те гощавам.

Мъжът се изви и протегна длан към него. Той за първи път държеше в ръката си коте.

Човекът погледна към небето и си помисли: „Дъжд май закапа“.
А това беше котето, което плачеше от радост.

Веднъж, когато падишахът приемал просители, дошъл един човек застанал в ъгъла и нищо не поискал.

Падишахът погледнал към мъжа и погладил главата си. Човекът се поклонил и прекарал дланта през устата си. Падишаха погалил лицето си, а човекът гърлото. Падишахът докоснал своя корем, а човекът краката си.

– Дарявам на този просител слитък злато, – казал падишахът.

Ковчежникът се подчинил. Мълчаливият молител взел дара и си тръгнал.

Съветникът, който бил дясната ръка на падишаха много се ядосал и попитал господаря си:

– За каква услуга ти така щедро надари бездомния просяк?

– За царска, – усмихнал се падишахът. – Зададох на мъдрия човек три въпроса и получих три отговора.

– Но ние не сме чули, нито въпросите, нито отговорите, – възразил везирът.

– Който има очи ще види, който има ум ще разбере, – усмихнал се падишахът. – Аз погладих главата си и човекът разбра моя въпрос. Попитах го: „Какво най-много ни подтиска?“ – „Празната дума“, – отговори той. „А кой го грози опасност да загуби лицето си?“ – „Този, който своите дни и състояние е прекарал през своето гърло“. „Но нима човек не е роб на своя стомах?“ – попитах аз. „Не, – каза човекът, – за това са дадени крака на човека, за да си търси и намира работа и нищо да не пропусне от чудесата на белия свят“.

Падишахът погледнал придворните и за трети път се усмихнал:

– Полезно е да запомните, изречената пред вас мъдрост: „Устата водят до беди, а краката до храната“.