Ние раждаме гениални деца, А после правим всичко възможно, за да ги „излекуваме“ от този вреден „недостатък“.

Как да запазим у детето си свежестта на възприятията, способността да чувства и ясно да реагира на света?

Какво не трябва да правим, така че да не превръщаме яркото, мислещо и чувствително дете в изперкал, скучен, нежелаещ да твори възрастен?

Умеем ли да общуваме с децата си? Контролираме ги прекалено много или им създаваме самотен, еднообразен и монотонен живот?

Как да не загубим детската парадоксалност и гениалност?

Каква роля играе чувството за хумор? Това е силно качество, което донася радост в живота, духовно и физическо здраве на човека.

Колко много въпроси, а децата ни растат. Дали ще успеем да запазим гения в тях или ще ги“нормализираме“ според общия критерий?

Това решава всеки родител, но не е без значение, защото от това зависи бъдещото поколение, а след него и следващите.

Когато децата ми прекарваха по-дълго време с някой от приятелите си, започваха да се държат като него и се забелязваха някои от неговите маниери у тях.

За това ги съветвах да подбират хората, с които дружаха. Всеки родител би искал децата му да дружат с добри младежи, които да им влияят положително.

Така е и със всеки от нас,  ако прекарваме повече време с Бога, другите ще виждат в нас, достойни Негови последователи. Ходим на църква и в група изучаваме Библията, но това не е достатъчно. Необходимо е да прекарваме, колкото може повече време в молитва. Ето Исус изпълняваше волята на Своя Отец, но прекарваше дълго време в молитва, понякога цяла нощ.

Отделянето на повече време за молитва е най-добрия начин да общуваме по-дълго с Бога. Така отваряме сърцето си за Неговото действие и получаваме водителство във всички сфери на живота си.

Повечето от нас прекарват около 40 часа седмично със своите колеги. Ако Бог е най-близкият ни приятел, представете си, колко положително бихме им повлияли!

Преди 100 години децата се наричали с различни имена. Не било задължително да се запазят имената на бабите или дядовците.

За родителите било важно думите и словосъчетанията.

Какво ще кажете за името  Даздраперма? 🙂

Не се шегувам, наистина има такова име и то означава: Да здравствует 1-е мая!

Не си мислете, че такива абсурди има само в руския език.

Имах съученичка, която се казваше Марленка. Тя бе кръстена на баба си Мара и баба Лена. И само това ли? 🙂

Най после един свободен час. Зарадвана Евгения седна на фотьойла и взе бродерията си. Това бе едно от любимите ѝ занимания, а днес започваше една интересна фигура, за която трябваше да приложи голяма доза търпение, за да стане, както трябва.

Някой звънна на външната врата. Евгения с нежелание тръгна да отваря, някой бе нарушил тихото ѝ кътче. По петите я следваше десетгодишната и дъщеря София.

На дъжда, без чадър и връхна дреха стоеше млад човек с папка в ръце.

– Извинете, – учтиво каза младежът, – аз събирам пари за Фондация „Грижа за деца със специални нужди“.  Нашите организации се срещат директно с  уязвимите и бедни хора.

Бързайки да се върне към любимото си занимание Евгения учтиво, но бързо каза:

– Съжалявам, но не мога да ви помогна точно днес.

След това бавно затвори вратата.

София погледна изпитателно майка си и попита:

– Защо нищо не дадохме на този човек? Той ходи в студа и дъжда, за да събира пари за бедните.

Сърцето на Евгения се сви.

„Егоизмът ми попречи да използвам тази възможност да помогна на някого, – каза си тя. – Какъв пример дадох днес на дъщеря си?“

Малко по-късно София подаде на майка си рисунка. Тя бе озаглавена: „Човекът с голямото сърце“. На нея София бе изразила чувствата си от срещата с младежа на вратата.

„Трябва да взема пример от нея, – помисли си Евгения. – Това е важен урок за мен. Ще го помня докато съм жива“.

През следващите години София продължи да рисува, когато нещо я развълнуваше, а Евгения внимаваше да не пропусне нито една възможност да се прояви като щедра християнка.

Карат ли се децата ми? Разбира се! Всеки ден чувам:

– Мамоооо, тя ме настъпи!

– Мааамо, Недка ме обиди!

– На малките се отстъпва!

– А по-големите трябва да се уважават!

Бият ли се? Рядко, но и това се случва…

Хапят ли се? Обикновено само до три години, докато още не са намерили други средства да изразяват несъгласието си 🙂

Притеснявам ли се от това, че децата ми не са задружни?

Не! Защото кога друг път, ако не сега, те се учат да отстояват своите граници и опознават своите емоции.

И хубавото е, че това могат да вършат на безопасна територия, в  семейството, където всички са близки и се обичат помежду си.

Защо съм уверена, че въпреки кавгите те се обичат?

Защото ако дойде агресия отвън върху моите деца, останалите веднага го защитават. Те не биха позволили някой да обиди сестра му или брат му независимо, че са се карали преди малко.

Понякога, когато се уморя от кавгите им, ги разделям всеки сам в отделна стая. След 10 минути чувам:

– Мамо, скучно ми е. Мога ли да отида да си поиграя с Недка?