Тръгвам към блока и както обикновено пенсионерите седят на пейката, децата крещят и викат на детската площадка, а млади и стари са излезли да се насладят на последните топли есенни лъчи.
Вече към блока чувам неопределено мучене и гледам насреща се придвижва с несигурна крачка нашият съсед.
Той е рибар, но често обича да си попийва. Обикновено се губи една година по моретата, а след това се подвизава наоколо, зареден с няколко чашки алкохол. Винаги е весел.
Разтърси ръката ми и нещо нечленоразделно излезе от устата му. Някаква пияна абракадабра съпроводена с продължително съскане, след което следваха непонятни гласни и съгласни звукове.
Тук моя „процесор“ блокира и аз замрях с поредното глупаво изражение на лицето, опитвайки се да анализирам чутото и да оформя някаква смислена фраза.
Изведнъж се сетих, че при всяка наша среща той все се оплаква, че не може да оформи документите си са поредното пътуване по море, поради неотстъпчивата ни бюрокрация, но тъй като гласът му звучеше радостно реших, че този път е успял навреме със всичко. За това му казах:
– Браво! Поздравявам те! Желая ти успех!
Едва доловимо усещам, че някой ме дърпа за ръката, гледам съседката, която живее под нас. Усмихва ми се и ме пита:
– Защо си такава?
– В какъв смисъл? – недоумявам аз.
– Човекът ти казва, че много те уважава, а ти…..
– Какво? – заливам се в смях. – Стори ми се…..Забавен диалог се получи между нас.
„Ти с твоя обичаен репертоар“ – изненадва ме моята „душевна глухота“.

Тя беше дребна женица и преподаваше на децата в една църква. Те бяха буйни и палави. Сред тях имаше едно момиченце с две плитки, което постоянно ги премяташе ту отпред, ту отзад. То живееше в сложна обстановка, която го бе превърнала в срамежливо и свито дете. Слушаше винаги внимателно, но си оставаше безмълвно.
Днес учителката и разказа за небето, където няма да има сълзи и смърт. Момиченцето попиваше всяка нейна дума. Накрая вдигна ръка и без да дочака разрешение да говори, бързо каза:
– Госпожо, а там има ли място за такива като мен?
Гореща сълза издайнически се изплъзна от окото на учителката и опари бузата й. Този спонтанен вопъл на детето докосна нежните струни на сърцето й. Това беше вик за помощ…..
Сърдечна усмивка се разля по Божието лице и Той изпрати мъничко благодат, която се отрони през пукнатината на небосвода и напои едно страдащо, самотно, малко сърчице……

Слънцето прежуряше безпощадно. Листата на дърветата се бяха свили, сякаш  искаха да запазят последната влага останала в тях. Хората минаваха и всеки търсеше сянка.

Само две жени стояха и се гледаха. Познаваха се много отдавна, но не бяха се виждали дълго време. За тях жегата не съществуваше, имаха да си кажат толкова много неща.

Сребърни нишки се прокрадваха в косата на едната, но другата не се бе оставила на „милостта“ на времето и бе боядисала косите си в червено.

– Тогава бях сама, – каза червенокосата, – дъщерята се беше омъжила, а със сина ти знаеш, не се виждахме изобщо…..Направих голяма глупост.

Приятелката й я погледна учудено, но не каза нищо.

– Той идваше често да ми помага в магазина, продължи червенокосата. Хората започнаха да говорят…. и се оженихме.

– Не си сбъркала, – пое дълбоко въздух другата, – самотата е страшно подтискаща.

– Той е добър човек и с него се разбираме, но майка му е зла. Навсякъде се вреше и ни раздели. Сега съм при сина помагам му за децата. Жена му отишла в Гърция на работа.

Другата жена я погледна нежно и успокояващо, наведе глава и тихо каза:

– „Няма праведен на земята, който да прави добро и да не греши“.

Двете жени се прегърнаха. Утехата кацна на рамото на червенокосата и тя се усмихна….

Много мъже предпочитат определен одеколон и в това няма нищо лошо. Нима не е хубаво мъжът до теб да мирише на нещо приятно?
Всеки мъж използващ одеколон го поставя на определено място, което е забранено за пипане, особено за децата. Но те винаги се врат там, където най-малко очакваш и се сещат за забраните, когато вече са направили белята.
Веднъж Пепи си играел със съседското момче и „без да иска, случайно“ разлял „божествената течност“ на баща си.
Ами сега какво ще прави, няма лесно да му се размине!
Изплашеното момче добавило малко вода и зелена боя в шишенцето, за да не се забележи, че одеколона е загубил цвета си и го оставило на мястото.
На сутринта баща му станал рано, той не искал никого да буди и за това се приготвил за работа без да включи лампата.
Облякъл се, умил се, налял малко от одеколона в ръката си и доволно го размазал по лицето си. Доволен от живота и аромата на одеколона бащата тръгнал на работа.
След 10 минути целия дом бил на крак…..
В този ден един мъж със зелено лице си останал в къщи.

Веднъж Любовта и Раздялата наблюдавали една млада двойка. Раздялата потрила ръце и настървено казала:

– Обзалагам се, че ще ги разделя!

Любовта помолила:

– Позволи ми да отида само един път до тях, а после прави каквото искаш и ще видим дали можеш да ги разделиш.

Раздялата се съгласила. Любовта дошла до младата двойка, докоснала я. Погледнала ги в очите и видяла как между тях преминала искра. След това се отдръпнала и казала:

– Сега е твой ред.

Раздялата казала:

– Не, сега аз нищо не мога да направя, защото сърцата им са изпълнени с любов. Ще погледна към тях по-късно.

Минало време. Раздялата влязла в дома им и видяла млада майка с бебе и баща. Тя се надявала, че любовта е преминала, но когато погледнала в очите им видяла благодарност. Раздялата вдигнала рамене и казала:

– Добре, ще дойда по-късно.

Минали години, Раздялата отново се появила в дома им. Там шумели деца. Мъжът си дошъл уморен от работа, а майката успокоявала децата. Сега е времето вече да бъдат разделени, защото любовта и благодарността трябва вече да са напуснали сърцата им. Но когато погледнала в очите им Раздялата видяла уважение и разбиране.

– Ще погледна по-късно, – измърморила Раздялата.

Тя отново дошла. Погледнала, децата били вече възрастни, побелелите родители ги съветвали. Погледнала в очите им и разочаровано въздъхнала, в тях се четяло доверие.

– Няма къде да отидат, ще дойда по-късно, – извикала Раздялата и затръшнала вратата.

След известно време Раздялата пак надникнала в дома им. Там тичали внуци, а до камината седяла прегърбена бабичка. Раздялата се зарадвала:

– Е, дойде и моето време.

Поискала да погледне в очите на старицата, но тя станала и излязла от дома. Раздялата тръгнала след нея. Скоро старицата отишла на гробищата и седнала до един гроб. Това бил гроба на мъжа ѝ.

– Закъснях времето, – натъжила се Раздялата, – времето е свършило моята работа.

Когато погледнала в очите на старицата тя видяла сълзи и спомени за любовта, благодарността, уважението, разбирането и доверието….