Антрополог предложил на деца от африканско племе да поиграят на една игра. Той сложил кошница с плодове на едно дърво и им казал:
– Този от вас, който пръв се добере до кошницата ще получи цялата кошница с плодовете.
Когато той дал знак да започне състезанието, те се хванали здраво за ръце и заедно тръгнали към дървото. След това заедно се наслаждавали на плодовете в кошницата.
Поразен антрополога попитал децата:
– Защо тръгнахте заедно? Всеки от вас можеше да достигне кошницата и сам да се наслаждава на получената награда.
Те се засмели и казали:
– Обонато. Нима може само един да бъде щастлив, а другите да бъдат тъжни?
„Обонато“ на техният език означава: „Аз съществувам, защото ние съществуваме“.

Павел Герхард бил проповедник в Бранденбург, но курфюрстът на Брандербург не харесвал проповедите му и изпратил да му кажат:
– Герхард, ако не можеш да промениш проповедите си, ще трябва да напуснеш страната.
Павел отговорил:
– Ще ми бъде тежко да оставя своя дом, близките си, своя народ, страната, в която живея и да остана без средства, за да се издържам, но не мога да проповядвам друго освен това, което е написано в Божието Слово. И докато съм жив това ще проповядвам.
И така той се отправил в изгнание с жена си и малките си деца.
В края на първия ден дошли в гората и се спрели да пренощуват в странноприемницата наблизо. Децата плачели и се притискали до майка си, а тя, бодро държейки се през целия ден, се разплакала. Павел отишъл в гората да се помоли. Там  той си припомнил думите: „Предай на Господа пътя си; И уповавай на Него, и Той ще извърши очакването ти“.
„Вярно, – помислил си той, – сега е времето, когато трябва да уповая на Господа и Той ще ми покаже изходен път, като ме подкрепи.“
Върнал се при жена си и й разказал как изплували в паметта му думите от Свещеното Писание. Тя изтрила сълзите си и се зарадвала заедно с Павел. Едва легнали да спят и чули мощно чукане на вратата.
Когато собственикът отворил вратата, един конник му казал:
– Аз съм пратеник от херцога на Мерзенбург и търся Павел Герхард. Знаете ли дали е идвал тук?
– Павел Герхард? – замислил се стопанина. – Да, той нощува при мен.
– Тогава ме заведете при него веднага, – казал пратеникът.
Ездачът предал на Герхард голям запечата плик, в който било написано:
„Павел Герхард, ела в моята страна и ще имаш църква, хора, дом, препитание и свободата да проповядваш Евангелието.“
Блажен онзи, който уповава на Господа винаги, силата на Който няма граници, а славата Му няма край.
Уповайте на Господа!

Да забравим….. Навярно това е начин да защитим човешката си памет. Информацията около нас е толкова много, хората също и ние инстинктивно се стремим да ограничим своето общение с близките до нас.
Няколко стотина приятели в социалните мрежи, направо фантастично ….. Дори пълноценно не можем да общуваме със всеки един от тях.
Няколко десетки приятели в реалния свят, родители, съпруг, деца, някои роднини, колеги в работата, това е нашият кръг на общение, които искаме да разширим, но всеки си има своите притеснения, семейство и работа.
Постепенно приятелите се превръщат в познати, а след това напълно изчезват.
Понякога на тяхно място идват нови, но в сърцето ти се образува празнота. Човек излиза от живота ти и няма с кого да го замениш. Първоначално страдаш и преживяваш, а след това започваш да забравяш. Първо забравяш телефона му, после кога е рождения му ден. Остават само предметите, които ти е подарил, но и те стареят, чупят се или просто губят своята история.
Амнезията започва своето победно шествие и приятелят ти умира. Физически той съществува някъде, дори можеш да го срещнеш, но психологическата връзка е приключила.
В момента, когато човек престане да заема важно място в живота ни, може да ни стане неприятен. Познавам хора, които запазват старите си контакти, независимо от всичко. Те честитят рождения ден на бившите си съученици, колеги по работа,….. навярно това е начин за психологическа защита.
В крайна сметка, човек е жив, докато има поне един приятел.

Вечерта беше много приятна. Гледа с децата „Мики Маус“, а след това ги заведе да пият чай в „Макдоналдс“. Знаеше, че не трябва да ги води там, но децата толкова много обичаха да си хапват картофки от малките картонени опаковки, че той не устоя на изкушението.
Когато се нахраниха той каза:
– Прибираме се веднага в къщи. Спирката е отсреща.
Докато чакаха да пресекат, пред тях спря автобус. Малката го погледна с очакване и каза:
– Нека да се качим, моля те, татко! Само да се повозим малко.
– Но той не е в нашата посока, Лили.
– Няма значение, нали сме във ваканция, можем да позакъснеем малко. Ще бъде толкова забавно, моля те!
Не устоя на молбите на детето и се качиха.
Светлината леко изтъняваше зад близкия хълм и се стопяваше в мрака, като последна надежда. Край тях започнаха да пробягват сгради с осветени витрини и примамващи илюзии.
– Татко, виж мама, – извика Лили. – Ето я пред хотела. С един човек е. Мамо, мамо, мамо в автобуса сме. А, че това е таткото на Мимето.
Викаха от автобуса, но майката не ги чу. Шумът от трафика заглуши гласовете им. Тя не ги и видя, защото в това време леко се надигна и целуна мъжа до нея.
Автобуса тръгна. И докато викаха и махаха, видяха как мъжът я прегърна през кръста и двамата влязоха в хотела.
Децата обзети от тревога погледнаха баща си. Той беше пребледнял. Дъщеря му се намести близо до него, пъхна ръката си в неговата и каза:
– Сигурно са имали някаква работа заедно, – гледаше го плахо, искайки да го успокои по някакъв начин.

В едно училище бил поканен свещеник да разкаже за християнството.
– Как завършва всяка молитва? – попитал свещеникът.
– С амин, – обадили се няколко деца.
– Правилно!
Свещеникът останал много доволен от отговора.
– А какво означава амин? – попитал децата отново.
Едно момче изглежда „напреднало“ в знанията предположило:
– Навярно, това е нещо от рода на „отпратка на съобщението“.