Ако ние сме деца на Бога, зависим от Него. Децата, които живеят с родителите си не се грижат за храна, дрехи и подслон. Те се надяват и имат пълно право за това, родителите им да ги обезпечават със всичко необходимо.
За съжаление, тази загриженост за повечето от нас е станала вкоренен навик. И си мислим: „Щом сме деца на Бога, Той отговаря за нашето благополучие“.
За това е писано: “ … всяка ваша грижа възложете на Него, защото Той се грижи за вас“. С други думи, нека Бог се грижи за нас! Той ни казва: „Ще взема тежестта, не мислете за нея, оставете я на мен“.
Винаги помнете: Бог е по-голям от проблемите ви. Каквато и  притеснения или натиск да се оказва върху вас, предайте всичко в ръцете на Бога, защото Той се грижи за вас.

Сусамовото семе е не само изключителен източник на мед и манган, но и добър източник на магнезий, калций, желязо, фосфор, витамин В1 и диетични фибри. В допълнение към тези ценни материали и витамини сусамът съдържа две уникални съставки – сезамин и сезамолин. И двете принадлежат към групата на така наречените лигнани, които имат понижаващи холестерола и увеличаващи запасите на витамин Е ефекти. Сезаминът предпазва черния дроб от неблагоприятното въздействие на кислорода.

Медта в сусама дава успокоение при ревматичен артрит. Ефективността на медта се дължи на факта, че тя е важен микроминерал, играещ роля в антивъзпалителните и антиосидантните ензимни системи.

Магнезият поддържа сърдечносъдовото и респираторно здраве. Той е много полезен в случай на въздушни спазми при аритмия, понижава високото кръвно налягане и възстановява нормалния сън при жени в периода  на менопаузата.

Калция помага в защитата от рак на колона, остеопороза и мигрена.

Цинкът е много важен за здравето на костите. Съдържащият се цинк в сусамовото семе е особено добро решение за мъже в напреднала възраст. Макар да се смята, че остеопорозата е характерна за жени след менопаузата се оказвва, че тя е потенциален проблем и за по-възрастни мъже, което означава, че те трябва да я включат в храната си, обогатявайки я с този минерал.

Фитостеролите, намиращи се в сусамовото семе, понижават нивата на холестерол. Те увеличават също и защитните сили на имунната ни система към риск от определени видове рак.

Сусамът има благотворно действие при бременни и малки деца заради съдържащите се в него хранителни вещества и особено фолиева киселина.

Преди употреба сусамовите семена обикновенно се препичат в тиган без мазнина. Поръсват се върху хлябове и сладкиши.

Сусамът е основен продукт при производството на халва, а смлян е познат като тахан – тахини и се използва в средния Изток и Средиземноморието.

Има два вида сусам – бял и черен. И двата вида се използват в азиатската кухня, главно за панировка, подправяне на салати и рибни ястия.

Използва се за подправяне на хумус, сосове за кебап, като най-често се смесва с лимон и чесън в хлебен сос в популярното арабско предястие mezze.

Белият сусам се използва в ястия от китайската, японската и корейската кухня, където месото и рибата се овалват в сусам, преди пътжене, за да се получу хрупкава коричка.

Черният сусам влиза в състава на gomassio, японска смес от подправки, и в ястия от ориз и азиатски спагети – noodles.

В България таханът се свързва предимно със сусамовата тахан халва.

От печеният сусам се произвежда особено ароматно олио, но вкусът му е доста изявен, затова трябва да се употребява с мярка.

Сусамовото олио е много подходящо за горещия климат – трудно гранясва, поради наличието на специфичното за сусама вещество „сезамолин“. При преработка ценните витамини и други активни съставки не се унищожават.

Сусамовото олио от непечен сусам е кехлибарено жълто, с естествен мек  вкус, който напомня на лешник. Сусамът трябва да се съхранява в херметически затворен съд на тъмно.

Тахини пастата при престояване се разслоява и преди употреба е необходимо да се разбърка добре.

Разходиха се покрай оградата на малка нива, а след това седнаха на два камъка, които като че ли нарочно бяха сложени там за почивка. Младият бе висок, с широки рамене, здрави ръце, буйна черна коса и остри черни очи. С него бе слаб, с побелели коси, старец. Той бе видял много и помнеше още времето, когато със семействата си шепа хора дойдоха и се заселиха по тези места.

– Жени и деца, вървяха в колона през селото, – върна се в спомените си назад старецът, – лицата им бяха уморени и измъчени. В ръцете си носеха малки торби с пръст и тор. Притискаха ги към гърдите си, сякаш бяха драгоценно богатство.

– От къде са ги взели? – размърда се маладежът неспокойно на мястото си. – За какво са им били?

– Бяха ги събирали в далечни долини, давайки за тях овце, монети и кожи. Смятаха да посипят твърдите скали на това място със скъпоценната пръст, та земята да роди зърно и народът да има какво да яде.

– И сега е скалисто това място, – засмя се младежът, – а нивите висят над безната.

– Тогава хората се връзваха на верига и се спускаха към малката площ, – ръцете на старецът потрепераха при спомена. – Внимателно с ръце ръсеха пръстта върху скалната почва.

– Но нали един по-силен вятър би отвял всичко това? – младият човек учудено погледна старецът.

– Над бъдещите ниви, – кротко продължи старецът, – бе изградена груба ограда, която да ги пази от вятър и лавини. Така се раждаха нивите сред тези обрулени, озъбени скали.

– Навярно не са били много големи, – каза младежът.

– Три крачки широка и четири крачки бе почти всяка новообразувана нива, – протегна ръка старецът напред, сочейки малките участъци земя. –  Това бе най-ценото богатство на нашият народ.

Старецът погледна към мъжете надвесили се над малките ниви и каза:

– Призори мъжете излизаха на нивичките си. Селянинът дълго се моли преди да започне работа на придобитата земя.

– А когато духнеше вятър, оградите успяваха ли да запазят натрупаната по скалите пръст? – попита младежът.

– Задухаше ли силен вятър, жените донасяха одеяла и ги разстила върху скъпоценната пръст. Галеха семенцата с малките си длани и с мънички коси скъпернически отрязваха поникналите стръкове.

– И от това сте правели хляб? – изненада се младият човек.

– Мелехме зърната, а жените месеха и печаха плоски продълговати хлябове.

– А защо слагате паричка в първият хляб? – попита младежът, който бе видял как този, който печеше хляба, бе пъхнал монета, не в кой да е хляб, а точно в първия.

– Това беше за всеобща благодарност за чудото.

Старецът бе разказал историята на народа си на този младеж, който бе дошъл и бе решил да се засели по тези места.

Живяло някога едно малко птиченце. То било много слабо и се гушело между братата и сестрите си. Родителите строго го надзиравали и не му позволявали да отива близко до края на гнездото. Те се страхували, че то ще падне.
Така минало детството на това птиче. Когато братята и сестрите му започнали да излитат от гнездото, то тъжно ги гледало и си мислело, че на него не му е дадено да лети.
Веднъж му станало много тъжно и то решило въпреки забраната на родителите си да се добере до края на гнездото и поне с едно око да види света.
Но птичето било съвсем неумело и първия силен порив на вятъра го съборил долу. То паднало върху мъха. Не успяло още да се изплаши, когато видяло към него да приближава голямо и страшно животно, с озъбена паст, мощни крака и опашка.
Птиченцето никога не било виждало куче, но веднага разбрало, че трябва да се спасява. Кучето се спуснало след него. Птичето побягнало на своите неприспособени крака за бягане, то тичало, тичало, докато не се блъснало в лошо миришещи кожени ботуши.
Това бил ловецът. Той вдигнал птичето и с интерес започнал да го разглежда, недоумявайки, как може такава голяма и здрава птица да не отлети директно от кучето му.
Птичето притихнало в ръцете му и ловецът решил да го отнесе в дома си, на своите деца.
Докато било лято децата си играели с птичето, но после отишли на училище в града. Птичето останало на двора в открита волиера, защото всички смятали, че то не може да лети. Там то седяло, забравено от всички, гледайки с копнеж към летящите птици.
Веднъж през един отвор на мрежата до него успяла да се промъкне котката. Добре, че стопанинът бил наблизо, та птичето отървало кожата.
Дупката в мрежата била закърпена, но птичето разбрало, че от сега насетне го грози опасност и то започнало да тренира своите слаби крила, за да може да се защитава с тях. Всеки ден ги натоварвало с камъни и се опитвало да ги задържи. Крилете му забележимо укрепнали.
Независимо, че птичето заякнало, то не си помислило изобщо, че може да лети, като другите птици.
Но веднъж котката отново го нападнала във волиерата. Било нощ и нападението на котката, изненадало птичето. То се събудило и започнало силно да маха с криле, отбранявайки се от котката.
Котката няколко пъти го ударила, птиченцето вече си мислело, че не ще може да отбие атаките на нощния хищник, когато земята под него се изместила. Котката останало долу, а птиченцето разбрало, че лети.
От възторг то се стрелнало нагоре към небето, понесло се по посока на вятъра, направило няколко прощални кръга над дома, който го бе приютил и полятя към своето семейство, където бе неговия истински дом.

Двете току що се бяха запознали. Лили бе сламено руса със сиви очи, а Маргарита мургава с гарваново черна коса и очи като маслина.

– Рано напуснах мястото, където израснах, като теб, – каза Лили. – Имаш ли приятели у дома?

– Само една приятелка, – каза Маргарита, – тя живееше около езерото. Обаждам ѝ се по телефона, но там няма да се върна. Имаш ли деца?

– Не. А ти?  – полюбопитствува Лили.

– Забременях на 15 години от братовчед ми. Направих аборт. – Магдалена замълча, а на лицето ѝ се изписа болка. – За това мразя онова място…. Баща ми ме насилваше, след като навърших 10 години, после братовчед ми. Избягах, щом станах достатъчно голяма, но след това много трудно се възтанових, …. не можах да преодолее всичко напълно. Не мога да понасям мъж да ме докосва, дори и да го харесвам, за това избрах жени. Някога се надявах, че нещата ще се промянят, но вече не вярвам.

– Разбирам, – каза с тъга Лили.

– Разбираш ли? Теб насилвали ли са те сексуално? – предизвикателно я погледна Магдалена.

– Беше по време на онези безброй стълкновения и убиства, които прерастват във война. Превързвах ранени в едно село, а след това трябваше да отида до града за медикаменти. Край мен мина кола и спря. В нея имаше четирима войника и едих офицер. Те ми предложиха любезно да ме закарат до града. Не исках да се кача, но до града беше много далече. Километър по-нататък свърнаха в горичката, …….виках, загуби си гласа от викане, …срамувам се от това.

– Ти нямаш вина за това, – каза Магдалена и погали Лили по главата. – Какво си направила? Приела си да те закарат мъже, които са казали, че ще ти помогнат.

Сълзи на гняв и болка се стичаха по лицето на Лили.

– Бяха вързали ръцете ми, – с мъка продължи Лили, – По едно време загубих съзнание…. Когато дойдох на себе си бях цялата изтръпнала. Изправих се и тръгнах. Добрах се до града, но на никого нищо не казах…… От тогава мразя този страх и си мисля с болка за жените, които са преживели подобно нещо.

– Те са били войници, но отдавна са умрели душевно, – каза Магдалена. – Това, което има значение е как си ти? Това е единственото, което можеш да промениш.

– Знам, – прошепна Лили.

– С главата си знаете това, но не и със сърцето, там трябва да проникне това знание, – посочи сърцето ѝ Магдалена.

– Знам и се опитвам.