Виктор все от нещо бе недоволен. Постоянно му не достигаше желаното.

Той бе щастливо женен. Имаше две красиви деца. Разполагаше с двуетажен дом, едноетажна вила и кола, която не гореше много, и бе елегантна на вид.

И все пак той се оплакваше от финансовото си състояние.

Животът му бе пълен с любов и смях. Основните му нужди и удобства бяха осигурени. За такива неща много хора само си мечтаеха, но ….

– Искам да бъда богат, – мърмореше си Виктор в колата.

Недоволно оглеждаше всичко наоколо и продължаваше в същия дух:

– Имам жена и деца, приличен дом и вила, красива кола, но …. би било хубаво ако имах неограничен брой пари като Делян. Той изглежда толкова щастлив.

Виктор осъзнаваше, че понякога животът ставаше труден особено, когато се появят неочаквани сметки, за които човек няма пари.

богатство

– Не искам много, – казваше си сам на себе си. – Просто ми е нужно несметно богатство. Нима прекалено много искам?

Виктор бе чувал, че мъже продават душите си за такова нещо.

Ако имаше несметно богатство, дали това щеше да го удовлетвори?

Едва ли!

Празнотата в душата на човека не може да се запълни с пари. Това може да направи единствено Бог.

Мъжете в квартала съжалявах Борис:

– Представи си, – размахваше припряно ръце Румен, – оженил се млад и не е успял да изпита радостта да се напива по баровете, да се събужда с махмурлук и мадама в леглото.

– Това направо си е трагедия, – мърмореше Николай.

– Няма извънбрачни деца, не злоупотребява с наркотични вещества и нито веднъж не е задържан в полицията за някакво престъпление, – възмущаваше се Краси.

– Това си е напълно пропилян живот, – клатеше глава Юри.

– Той още след като завърши гимназия си обърка живота, – сподели съученикът му Михаил. – Ожени се веднага, родиха му се две деца и започна усилено да се труди, а беше много красиво момче. Всяка нощ можеше да има по една различна … до него.

Когато слушаше как го оплакваха, Борис се усмихваше и казваше:

– Женен съм за невероятна жена. Имам красиви деца. За вас може да съм луд, но като се събудя и видя усмихнатата си съпруга и чуя смеха на децата си, чувствам се щастливец.

Приятелите му, съучениците и мъжете от квартала само вдигаха рамене и въздишаха дълбоко със съжаление.

– Освен това със съпругата си ходят на църква и никой не смята децата им за странни. Това е скандално – добавяше още масло в огъня Виктор. – Нима такъв човек може да бъде за пример?!

Валери бе навел глава и тихо говореше сякаш на себе си, въпреки че до него седеше Марин:

– Много хора играят роли, които не са техни, – въздъхна той. – Стараят се, упорстват, но ползата е малка.

– Ролята ти се налага от детството, – включи се и Валери.

– Ами ако човек избере грешната роля? – поклати глава Валери. – Може да бъде смел пътешественик, учен – пионер, да допринесе нещо за децата, да прояви творчество или просто да създаде семейство …..

– Ако човек е отговорен, – наблегна на думите си Марин, – изпълнява ролята си, както трябва.

– Има много, които се стараят. Опитват се да бъдат майстори, но все нещо не им достига, – махна с ръка Валери.

– Представи си, минават 40-50 години и ти осъзнаваш каква трябва да бъде ролята ти, – усмихна се сякаш на себе си Марин. – И как става това? Просто филмът на живота се е променил. Обстоятелствата са се изменили, а това те подтиква към размисъл.

– Какво правиш? – попита Валери и си отговори сам. – Променяш, отново избираш.

– А може ли това да стане? – усъмни се Марин.

– Филмът още не е свършил, – плесна с ръка по коляното си Валери. – Тогава започваш, различен от досегашния сценарий, в който си играл.

– Какво е нашето призвание? – повдигна вежди въпросително Марин.

– Може би трябва да питаме по-знаещите или тези с по-силни усещания, – предположи Валери.

– По-добре е да попитаме за това Създателя си, – предложи Марин. – Само Той може да ни даде друг, но много по-добър живот.

– Когато намерим истинските си роли в този живот, – добави Валери, – другите ще го забележат. За да покажеш талантите си трябва да намериш своето място във филма на живота.

И двамата се умълчаха.

Може всеки от тях да преценяваше своята роля в този живот.

Графика на Марта бе много натоварен. Тя ходеше на работа. Там отговорностите ѝ не бяха малко, но в къщи ѝ оставаше съвсем малко време да почива.

Когато звънеше някой съсед или комшийка, тя обикновено не ги канеше в дома си, а разговаряше с тях на вратата.

Марта бе гостолюбива, но поканеше ли някой вътре, за обсъждане на времето или новините в квартала отидоха най-малко два часа, а за такива работи тя нямаше време.

Трябваше да почисти, сготви, изпере, да поговори с децата и съпруга си и куп други неща, а нощта толкова бързо идваше.

Един ден, Марта кърпеше разпрания ръкав на палтото на сина си и се замисли.

– Колко хора разговарят с Господа набързо, както аз със съседите, – каза си тя. – Да, отделят няколко минути за молитва, колкото да кажат какво искат, двадесет минути да прочетат от Словото, но не могат да се зарадват в Неговото присъствие.

Марта се усмихна и продължи:

– За Господа бих отворила по-широко вратата и едва ли бих счела за загуба на време, прекараният час или два с Него. Колко в хубаво с Бог.

Погледа ѝ се отправи към синевата, която ярко се открояваше в прозореца.

– Ех, ако знаеха … да отворят вратата на сърцето си и да го поканят да влезе….
Отворете вратата на Исус. Той ви чака.

Ето Господ стои на вратата и хлопа. И който чуе гласа Му и отвори вратата, ще влезе при него и двамата ще вечерят заедно.

Това бе невероятно. Семейство Иванови имаха малки деца и вечно закъсняваха за църква.

Но днес те пристигнаха в 9:58. Четиримата членове на семейството се настаниха удобно и службата започна в 10:00.

Спас и Николета Иванови посещават църквата от десетина години и никога не са идвали навреме.

– Не знам как да обясня, че успяхме, – смутено размахваше ръце Спас.

– Виждала съм Господ да се движи по мощни начини и преди, но никога нещо подобно, – сподели Николета.

– Всъщност Бог може да е задържал слънцето неподвижно, за да доведе семейството ни на църква навреме. Все още не знаем точното естество на това как Господ е извършил това невероятно чудо, – възкликна разгорещено Спас от новото си откритие.

– Странно, но никое от децата не плачеше, когато пътувахме с колата до църквата, – плесна с ръце Николета. – Слава на Господа!

Много млади семейства в църквата започнаха да се молят за подобно чудо.