Борис Иванов е необикновено момче. Той има петима братя и две сестри. Сега той е на 12 години. Преди пет години на баща му откриха рак. Борис сам уши едно мече, занесе го на баща си и му каза:

– Това мече е победител и ти ще победиш рака.

И наистина болестта бе отстъпила.

Наближаваха Рождествените празници и Борис предложи на майка си и баща си:

– Хайде да купим играчки за всички деца в болницата.

Баща му въздъхна тежко:

– Това е непостижимо за нас. Ние не разполагаме с толкова много средства.

Тогава на Борис му дойде блестяща идея. Той реши сам да ушие играчки за децата. Свали различни кройки на играчки от Интернет и се зае да изпълни това което бе замислил.

Първата играчка не беше много сполучлива. Мечето, което бе ушил изглеждаше жалко и безформено, но Борис не се отказа и продължи да шие. Постепенно неговите играчки започнаха да стават все по-сполучливи и хубави.

Той успя да ушие много мечета, зайчета, лисичета, слончета, ….

Борис бе щастлив, защото:

– Видях усмивките на децата, когато получаваха играчките, – сподели Борис с родителите си. – За някои ми казаха, че отдавна не са се усмихвали, а видях как прегръщат плюшените играчки и бяха радостни. Кой знае, може тези играчки да се окажат вълшебни и да им помогнат по-бързо да оздравеят.

Прекрасно е да носиш радост и надежда на хората.

В големият град съседите дори не се познават. Понякога само се разминават и вяло, поради стар запазен навик се поздравяват.

Людмила скоро се нанесе в двустайния апартамент на един не многолюден блок, не че в него нямаше хора, а поради простата причина, че те само се разминаваха, дори без да се поздравяват. Не се интересуваха един от друг. Дори някой да умреше от тях, другите нямаше да разберат, докато не се разнесе зловонната миризма от апартамента му.

Людмила имаше три деца и ежедневието ѝ бе запълнено до секунда, но тя обичаше да общува с хората и се стараеше да им помогне с каквото може.

До нея живееше възрастна жена. За нея казваха:

– Те е много ексцентричен човек. Живее сама, не общува с другите от блока и в дома си не пуска никого.

Людмила си помисли: „Тази жена навярно има нужда от помощ, но не знае към кого да се обърне“.

Тя няколко пъти се опита да заговори възрастната жена:

– Здравейте! Ако имате нужда от помощ бих могла да ви помогна.

Но старицата се свиваше и отказваше всякакъв контакт.

Людмила не се отказваше лесно особено, когато нещата не вървяха. Тя чувстваше, че тази жена се нуждае от помощ, а тук никой не ѝ обръща внимание. Людмила продължи да я поздравява и да ѝ предлага помощта си.

Най-накрая възрастната жена ѝ се довери, дори ѝ отвори вратата на апартамента си.

Когато младата жена влезе в него, разбра защо тази старица се държи така странно. Това, което видя се оказа много по-лошо от това, което очакваше.

Подът бе покрит със доста голям слой мръсотия. Дрехите бяха стари, а мебелите напукани. В кухнята почти нямаше храна.

И Людмила се хвана за работа. За няколко дена почисти апартамента. Изхвърли старите мебели и ги замени с запазени, които ѝ отстъпиха приятели и познати, когато им разказа историята на баба Мина. Превърна жилището в място, подходящо за живеене.

Изведнъж всичко се промени за старата жена, не само леглото, мебелите и всичко останало в апартамента. Тя вече имаше нови приятели, които често я посещаваха, готвеха ѝ и се грижена за нея.

Не е вярно, че хората в града, не се обичат и не желаят да общуват един със друг, просто им трябва повод, за да покажат добротата си.

Дамянка бе весела и пъргава на младини. Ходеше на работа, преизпълняваше нормата си, за което много ѝ завиждаха, най-вече за повечето пари, които получаваше.

Върнеше ли се в къщи, сръчните ѝ ръце приготвяха храна, перяха, чистеха, … Тя намираше време всеки да изслуша, да чуе как е минал денят му, да го утеши и насърчи, ако не е успял.

За това я обичаха много в къщи. Тя бе “безценна майка“ и „незаменима съпруга“.

Дамянка отгледа двама сина, гордееше се с тях. Израстнаха работливи и ученолюбиви мъже, намериха си добри момичета и създадоха семейства за пример, появиха се и децата, това донесе голяма радост за всички.

Дамянка бе неотклонен помощник на съпруга си, подкрепяше го във всяко от начинанията му, дори и когато грешеше, а след това вместо да го упрекне, казваше:

– Не се притеснявай, всеки бърка. Но от грешките си човек се поучава. Не гледай назад, няма да бъде все така.

Каква идилия!

Но се появиха болки в ставите и краката. Дамянка започна да се изморява бързо, а това ѝ състояние я плашеше.

Въпреки болките, тя се усмихваше на внуците и им казваше:

– Добре сега ще излезем на разходка, но преди това трябва да си взема „третия крак“.

Дамянка не се предаваше лесно, но на приятелката си един ден сподели с болка:

– Без този кривак никъде не мога да отида. Страхувам се, че някой ден краката ми нацяло ще откажат. Мазилата и таблетките вече не помагат, те временно заглушават болката. Всичко това е загуба на средства.

Приятелката ѝ я успокояваше:

– Годините ни не са малко вече. Всяко напрежение, безобидна травма от младежките и по-късни години, започват да се обаждат. Да се радваме на благовремието, което ни е подарено и още можем да се движим.

Дамянка въздъхна дълбоко:

– Знаеш ли, най-големият ми страх е, че ще се обездвижа, но още по-страшно ще бъде за мен да бъда в тежест на децата и внуците си. Иска ми се тъй както вървя, тъй да си отида, не искам да бъда бреме за близките си.

Колко много стари хора живеят с тези страхове, защото децата им забързани в мрачното си ежедневие, няма да могат да им обръщат достатъчно време.

Има много изоставени стари хора, за които никой не се грижи. Те са дали всичко на времето, за да бъде добре на околните, но сега са се превърнали в нежелан товар.

На тези застарели майки и бащи дължим много, време е да се погрижим за тях.

Не позволявай, Боже да загубя вярата си и да се усъмня в светостта Ти.

Нека гордостта да не възтържествува и да не бъда сама сред хората.

Не допускай да преживея децата си и от мъка разума си да загубя.

Не давай на греховете си да служа и да ги повтарям отново, както преди.

Не позволявай сърцето ми да се вкорави и приятелството ми да се измерва с това, което притежавам.

Не разрешавай в мъки да умра, непокаяна да бъда преди края.

„Чуй вопъла ми, Господи! Дай ми капчица любов и смирение!

За всичко, което съм и имам Ти благодаря. Води ме по пътя на спасението!“

ъж, вратовръзка, полет, кино, думи, Пътниците вече бяха заели местата си в салона на самолета, когато вътре влезе една жена. Тя водеше за ръка малкия си син, който недоволно се дърпаше и все нещо искаше от майка си. Тази жена бе  бременна.

Някои от пътниците я гледаха със съчувствие, а други с неприязън.

– Ако тоя малкия постоянно писка и хленчи, – измърмори сърдито един възрастен мъж в солиден костюм и вратовръзка, – полетът ни ще отиде на кино. Никой няма да може да си почине от него.

Като потвърждение на думите му, хлапето започна настойчиво да дърпаше нещо от малката чанта, която носеше майка му и запищя пронизително.

Хората възмутени обърнаха глави по посока на шума.

Един мъж стана , приближи до жената и каза:
– Извинете, бих искал да ви помогна. И аз съм имал малки деца. Ще позволите ли да взема сина ви при себе си,  да се грижа за него по време на полета. А вие си отдъхнете, имате нужда от почивка.

Жената бе изненадана. Тя се смути от предложението, но приветливо кимна:

– Да, да …много ви благодаря.

През целия път мъжът вървеше по пътеката между седалките, носеше малкото момче и го люлееше като собствен син. Детето скоро се укроти и заспа в прегръдката му.

Тези, които бяха по-назад в салона, не разбраха какво бе станало, затова възприемаха мъжа като баща на детето.

Една жена се трогна до сълзи от случилото се и благослови „бавачката“ на малкото момченце:

– Бог да и благослови, господине.

Този мъж наистина беше за възхищение, защото беше бял, а детето, което държеше в ръцете си бе черно.

За да станеш герой, не е нужно да тръгнеш да спасяваш света. Ето един такъв обикновен и незабележим жест, може да върне вярата в човека, че добротата все още съществува в нашият объркан и отчаян свят.