Валери бе малко пакостлив, колкото всяко друго дете в ранните си детски години. Той постоянно се опитваше да скрие лошото си поведение, но майка му бързо откриваше какво е направил.

Валери се чудеше:

– Как толкова бързо и точно знае мама за моите изяви?

Един ден не се стърпя и я попита:

– Мамо, откъде знаеш, каква беля съм направил?

– Имам очи отзад на главата си, – усмихна се майка му.

Това накара Валери да проучи главата на майка си.

– Странно, – констатира той, – когато тя се обърне очите ѝ стават невидими или просто са покрити от косата ѝ. Как да разбера това?

Растейки Валери се отказа да търси допълнителните очи на майка си. Постепенно с възрастта си той скъса всички връзките с белите и пакостите.

Едва по-късно той разбра, че бдителният поглед на майка му, разкриваше всяка вреда, която Валери замисляше и изпълняваше като дете. Това бе израз на нейната любов и загриженост за децата ѝ.

Така и Бог ни вижда. Той съзира много повече от това, което правим. Бог възприема и усеща нашата скръб, нашите наслади и любовта ни един към друг.

Господ вижда нашия истински характер и знае какво точно ни трябва. Неговите очи забелязват какво има в сърцето ни. Защото Той е нашият внимателен и любящ Баща.

Валеше. Небето изливаше болката и мъката си върху зажаднялата земя. Неделята в такова време не предоставяше големи възможности за развлечение.

Повечето от хората оставаха по домовете си и се отдаваха на спомените си.

Чекмеджето бе изтеглено. Женска ръка се протегна към отдавна изтъркания албум и разтвори страниците му. Попадна на снимка, която я върна години назад.

Даниела я гледаше и се усмихваше. Малкото момиченце бе тя. Тогава бе само на пет години.

Слънцето бе нанесло малки лунички върху лицето на детето. Дългата му руса коса бе сплетена на плитка.

– Това бях преди тридесет години, – въздъхна тъжно Даниела.

Сега за гърба си имаше три неуспешни брака, хиляди мили прелетени със самолет. Безчет SMS – си и електронни писма …

Тя бе изоставила всяко от семействата, които бе сключила с големи надежди и много любов, но бедата ѝ бе, че се люшкаше върху вълни към високоскоростната си кариера. И сега, когато имаше това, което бе желала, вече изобщо не го искаше.

Но има и втори шанс. Знаете ли, на всеки един от нас Бог дава още една възможност?

„Ако някой изповяда, че Исус е Божият Син, Бог пребъдва в него, и той в Бога“.

Господ дава удобен случай, когато могат да се преосмислят лошите решения и недобрия избор. Той спасява чрез благодатта Си.

Бог постави ограничение във времето за греха, а Синът Му спечели победа над смъртта.

Исус може да направи нещо с бъркотията в живота ви. Благодат, ето какво ви е нужно в настоящия момент!

Тодор се бе родил в бедно семейство, но бе осиновен от по-богати хора в големия град. Спомените от занемарения квартал, превърнал се в клоака, поглъщат живота на безброй мизерстващи и болни хора, не го напускаха.

Той правеше планове да завърши образованието си, да спести пари и да се върне да помогне на тези, които бяха изхвърлени от всички, като ненужни и непотребни.

Един ден Тодор видя как едно момиченце протягаше слабата си ръчичка към жена през дрипите, на която прозираха синини от натъртвания и рани.

Детето хленчеше:

– Мамо, гладна съм! Искам сега да ям ….

Той си спомни за времето, когато още не бе осиновен, как с братята си и сестра си ровеше в контейнерите, търсейки нещо за ядене. Понякога това бе парче мухлясал хляб или изгнили плодове и зеленчуци, които се разпадаха в ръцете им щом ги докоснеха. Но макар и да слагаха нещо в устата си, то не задоволяваше глада им.

И Тодор реши:

– Тези хора не могат да чакат с години някой да им помогне. Ще започна веднага.

Нямаше време за повече отлагане, Бог Го зовеше да помогне на тези изтерзани и измъчени люде.

И той започна да посещава едно сиропиталище, където пое да се грижи и обучава една група деца.

Нашата вяра в Исус Христос ни дава големи предимства, като взаимоотношение с Него, изобилен живот и бъдеща надежда. Но каква полза ще имаме от това, ако не достигнем и не помогнем на нуждаещите се.

Чувате ли мнозина гласове ви зоват:

– Гладни сме!

Тиха звездна вечер. Двойки се разхождаха наслаждавайки се на тишината и спокойствието на гората и почивния комплекс наблизо.

По една от алеите вървеше малко бездомно момче. Дрехите му отдавна бяха изгубили цвета си, а от обувките му издайнически се показваха мръсните пръсти на краката му. То протягаше ръка на всеки добре облечен, който минаваше край него и смънкваше нещо неопределено, което трудно можеше да се квалифицира като човешка реч.

До малкият просяк приближи една весела компания от момчета и момичета. Един от младежите пъхна в ръката на момчето билет за прекрасна почивка край морето.

Детето огледа малкото бяло листче и тъй като това не бе банкнота, с която можеше да си купи нещо, сложи го в ъгъла при другите неща в голямата кутията, където спеше през нощта. Там се криеше от дъжда и студения вятър.

Горкото момче! То не знаеше какво бе получило!

И вместо да яде хамбургери с пържени картофи, ябълкова торта и сладолед, момчето се сви под покрива зад вратата и изяде разваленото месо, което бе събрало през деня от контейнера.

Такъв е изборът, който правим всеки път, когато се изправяме пред решението да кажем „да“ или „не“ на този свят.

Божите удоволствия представляват несравним банкет, който стои пред нас. Масата от духовни наслаждения, които сме опитвали, ни освобождават от празнотата, заради която търсим земни развлечения.

Начинът да се освободи сърцето от господството на греха е да се наслаждаваме на Бога.

При всички обстоятелства за всяко решение решете да кажете „да“ на плановете и целите на Бога за живота ви.

Святостта е превъзходно удоволствие, което надхвърля всичко, което грехът може да ти предложи.

Виктор бе силен мъж и всичко в живота му се отдаваше отведнъж. Той вървеше по възходящата стълба стремглаво нагоре. Успехът едва смогваше да го догони, за да се изяви славата на този мъж.

Но за беда Виктор заболя. Когато отиде на преглед при лекаря, чу отчайваща диагноза:

– Вие сте безнадеждно болен човек. Това не се лекува. Медицината е безпомощна за вашето състояние.

Виктор имаше много приятели, но когато разбраха, че здравето му не може да се подобри, повечето го изоставиха.

Останаха малцина, които решиха да го подкрепят и използват всякаква възможност за изцерение.

Веднъж при един от малкото му останали приятели, който наричаха Скалата, дойде младеж узнал за обезсърчителната и отчайваща диагноза на „известният“ Виктор.

– Има надежда за вашият приятел, – каза убедително младият човек.

Скалата скочи въодушевено:

– Каква? Какво трябва да се направи?

– Доведете приятелят си в храма.

– Но той вече не може да ходи, – Скалата отчаяно започна да чупи ръце.

– Тогава го занесете там, – предложи младежът.

– И? – попита Скалата.

– Свещеникът ще се погрижи за всичко останало.

– Но той е атеист и цял живот е отхвърлял Бога, – тихо каза Скалата. – Виктор никога няма да се съгласи да го отнесем в храма.

– Не уточнявайте къде ще го занесете, просто му кажете, че това е последната му възможност за изцерение.

Скалата обеща:

– Не мога да го гледам такъв отчаян. Ще направя всичко възможно с Пепо, Дечо и Жоро да го отнесем в храма. Те са готови на всичко за него.

Приятелите му успяха някак да убедят Виктор и той бе внесен в храма.

Докато свещеникът разговаряше с безнадеждно болния и се готвеше да се моли за него, Виктор се разплака.

– Май при него нещата ще се оправят, – предположи Дечо.

Но се оказа съвсем друго. Приятелите на Виктор останаха разочаровани и потресени, когато разбраха за какво точно се е разплакал приятелят им.

– Защо съм тук? – хлипаше Виктор като малко дете. – Всичко в живота си правех, за да не дойда тук …. на собствените си крака …