Николай  бе излязъл с кучето си Мечо и се наслаждаваше на слънчевия ден в градината пред блока. Кучето весело махаше опашка и от време време на време душеше нещо в тревата.

“ Ние хората непрекъснато сме съсредоточени да се учим и развиваме, – мислеше си Николай. –  Толкова сме устремени към това, че забравяме да живеем“.

Погали Мечо и продължи да разсъждава на ум:

„Като хора ние се стремим да се доказваме. А кучетата нима са създадени просто така, само да съществуват? Не вярвам. Може би тяхната функция е да обичат безусловно. Какви ли мисли се въртят в главата на Мечо в това време?“.

Кучето хвърляше по един поглед на Николай  и се усмихваше, по-скоро бе някакво озъбване, което неподобаваше на усмивка.

„Колко е умислен, – мислеше си загрижено Мечо, наблюдавайки приятеля си. – Трябва да престане да усложнява нещата толкова“.

Ако кучето можеше да говори, щеше да му каже:

„Опрости работата си. Не позволявай, тя да ти пречи да правиш това, което обичаш“.

Кучето знаеше, че Николай не харесваше, всичко, което му се налагаше да прави.

„Трудно е да бъдеш човек, – съчувствайки на Николай, си помисли Мечо. – Защо не се съсредоточи в работата си върху нещо, което да му доставя радост, вместо да опитва да оправя всичко, което го тормози?“

И наистина е така. Стресът, претовареността, сроковете, разногласията, интригите, ….. на всичко това хората обръщат голямо внимание.

Николай вървеше по пътеката и си играеше с кучето.

„Лесно му е на Мечо, – помисли си Николай. – Виж го, колко е весел и игрив. Няма грижи и проблеми. И въпреки всичките ми недостатъци, ме обича“.

Николай знаеше, че не е съвършен и че не винаги постъпва по най-добрия начин, дори понякога вземаше напълно погрешни решения.

Да, но до него едно „несъвършено“ същество, подтичваше, лаеше и го обичаше безрезервно.

Животът на Данчо съвсем не беше такъв, какъвто изглеждаше. Той имаше хубав дом, престижна работа в елитна фирма и обещаващо бъдеще и все пак нещо не вървеше…..

Работата вече не му доставяше удоволствие. Данчо съвсем не мразеше това, което правеше, просто нямаше желание да го върши. А това се набиваше на очи, особено на шефа му.

Един ден ръководителят на фирмата извика Данчо при себе си в кабинета си и му каза:

– Ти не си вече онзи ентусиазиран младеж, когото взех на работа преди няколко години. Тогава гореше, кипеше от идеи и енергия, а сега идваш във фирмата сякаш всичко ти е омръзнало. Нима вече не ти е приятно да работиш тук?

Данчо наведе глава. Не можеше да погледне шефа си в очите. Това бе истина. Данчо се почувства разобличен и посрамен.

– Не знам какво да ви кажа, – каза отчаяно Данчо. – Напоследък ми липсва ентусиазъм, няма какво да ме мотивира. Сам не знам, защо се получава така….

Той нямаше какво да крие от шефа си. Всичко бе изписано на лицето му. Поведението в последно време красноречиво говореше за апатията, която го бе обхванала.

– Много добре знаеш, – шефът на Данчо говореше спокойно и обмисляше добре думите си, – че мотивацията е много важна във нашата работа. Ако работим без желание, ставаме посредствени. Изплували сме над конкуренцията и сега не мога да допусна да се върнем назад.

– Искате да кажете, че съм уволнен? – попита Данчо, но странно в него нищо не трепна.

Той още от малък знаеше, че болезнените и мъчителни проблеми се решават, колкото се може по-бързо.

– Не, – поклати глава шефа му. –  Не бих искал да се лиша от теб. Прекалено много съм инвестирал в развитието ти. А и ти си вложил много труд, нима толкова лесно ще се откажеш от всичко? …… Случвало се е и с други. Мисля, че имаш нужда от почивка. Давам ти две седмици. Вярвам, че като се видим отново, нещата ще са се променили в твоя полза.

Данчо въздъхна дълбоко, но нищо не каза.

– Помисли добре, – посъветва го шефът му. – Ако решиш, че тази работа не е за теб, ще бъда разочарован, но поне ще знаем, че нещата трябва да се променят и няма да се измъчваме взаимно. След две седмици, ти ще решиш, дали ще останеш при нас и ще работиш, както трябва или ще намериш нещо друго, което се надявам, да запали искрата отново в теб. Разбрахме ли се?

– Дадено, – каза Данчо и му стисна ръката.

Сега Данчо беше на кръстопът, но той бе взел решение, да помисли върху положението и да направи най-доброто.

Ние всички преминаваме през сянката. Ослепителният блясък на дневната светлина е прекалено силен, той вреди на очите. За това те губят способността си да правят разлика между фините тонове на даден цвят и да оценяват различните му нюанси.

Сянката е необходима. Тя е полумрак в болницата, тъмнина  идваща от мъка в семейството. Това е живот в сянка, лишен от слънце.

Но не се страхувайте! Тази сянка е в Божиите ръце, които те водят. Има уроци, които могат да се научат само там.

Неговият лик може да се фиксира само в тъмна стая. Не мисли, че те е отстранил, ти си още в колчана Му със стрелите. Ти не си изхвърлен, като негоден предмет.

В колчана Си Той ще те държи до момента, когато намери възможност да те изпрати с поръчение, с което да Го прославиш.

В някои части на земното кълбо сенчести условия са най-доброто за развитието на растителността.

Индийската царевица много бързо израства в сянката на топлите летни нощи. Под палещите лъчи на обедното слънце листата ѝ се сгърчват, но когато се надигнат облаци, те бързо оживяват.

Има служение в сянката, което не се набива на очи. Красотата на звездното небе не се вижда, докато не настъпи нощта. Съществуват красоти, които разцъфтяват само сянка и не се разкриват на слънце.

Зеленината е особено богата в мъгливи и облачни страни, където винаги има много сенки.

Любителите на флората могат да наблюдават цветя, които се разкриват само при залеза на слънцето, но освен тях има и такива, които красят градините през целия слънчев ден.

Тези, които отварят своите листенца през нощта, не сияят в пищния разгар на следобеда, но достигат своята съвършена красота, когато се стелят дългите вечерни сенки.

K.T. Studd бил известен кеймбриджки играч на крикет и мисионер. Още, когато учил в Кеймбридж, написал следните стихове:

„Животът се дава само веднъж
и преминава бързо
Това, което си изживял за Христа,
то ще остане завинаги“.

Животът ни тук на земята е една чудесна възможност, да се приготвим за вечността. Ако успеем във всичко друго, но не постигнем това, животът ни е отишъл напразно.

Нищо не може да помогне на човек, ако изпусне тази възможност, да се приготви за среща с Бога.

Всеки ден ни се дава само веднъж и изчезва завинаги.

Как ще прекараш този ден, за себе си ли ще го употребиш или за Бога?

Запомни, че това което направиш следвайки Христос, то ще издържи.

Всеки ден се съобразяваш, какво трябва да направиш за деня и кое е с приоритет пред другите. Не трябва да се разсейваме от маловажните и дребни неща в живота си.

Забелязали ли сте, колко лесно губим радостта си заради някоя дреболия? Нещо малко ни подразни и ние губим радостта си. Когато знаем посоката, която сме избрали в живота си и направим завой, губим мира и радостта си.

Да предположим, че днес е бил лош ден за теб. И защо лош? Косата ви не е получила цвета, който са ви обещали в магазина, от където сте взели боята, а дрехите май не са последна мода и …. вие сте оклюмал и нещастен, смятате, че сте станали за посмешище на околните.

Това са дребни неща, които понякога ни засягат много и все пак те наистина нямат голямо значение. Не казвам, че трябва да ходиш неугледен, да миришеш на пот и ….., но това не е най-важното в живота.

Апостол Павел много ясно е казал по този въпрос: “ Но това, което беше за мене придобивка, като загуба го счетох за Христа“.

Какво бе най-важното нещо за вас, преди да срещнете Исус Христос? Работа? Кариера? Трупане на пари? Желанието да направиш голям удар за деня? Да бъдеш популярен и известен? А може би само да имаш сигурност в живота?

Всички тези неща нямат значение в сравнение с радостта да познаваш Исус.

Хиляди реклами казват: „Ти не струваш нищо, докато не използваш нашия продукт“. Дори и телевизионни новини се натрапват като най-важното нещо на деня. Но те не са! Нищо не е толкова безполезно, както вчерашния вестник. Просто защото нещо е спешно и незабавно трябва да стане,  не означава, че е толкова важно.

Трябва да се замислим сериозно за някои неща. Каква част от това, за което се притесняваме ще има значение утре? Повечето от нещата вероятно няма да има значение за утре, още по-малко за вечността.

Трябва да живеем в светлината на вечността.

Погледнете и вижте, живеем за неща, които наистина не са от значение. Когато живеем в светлината на вечността, осъзнаваме, че малките неща, за което се притесняваме не могат да ни направят щастливи и радостни, дори да се изпълнят.

За това трябва всеки ден да считаме всичко за “ загуба заради това превъзходно нещо – познаването на моя Господ Христос Исус“. Това е най-важното и то ще ни приготви за вечността.