Веднъж на един параход възникнал пожар. Сред пътниците настъпила паника. Един златотърсач от Калифорния се връщал с този кораб у дома. Той привързал своето съкровище на кръста си, надянал спасителния пояс и се надявал така да доплува до брега.

Когато се готвел да скочи във водата към него изтичало момиченце и с отчаяния започнало да вика:

– Спасете ме! Аз нямам баща, който да ми помогне. Не мога да плувам. Много ви моля, спасете ме!

Мъжът виждал пред себе си прекрасно детско лице, обляно в сълзи и две уплашени детски очи. Какво да прави? Погледнал към чантата си със златото, а след това към нежната детска ръка, хванала се за него.

В главата му се завъртели противоречиви мисли: “ Не мога да спася и двете. Трябва да оставя златото или детето“.
Мъжът решително хвърлил златото във водата и хванал детето за ръка. Последвал скок. Неимоверни усилия, отчаяна борба, но двамата благополучно стигнали до брега. Стигайки до брега, мъжът паднал в безсъзнание.

Когато златотърсачът дошъл в съзнание, усетил, че момиченцето разтрива гърдите му. Нежното лице на детето било покрито със сълзи.

Сега това дете му било много скъпо. Той го е спасил, но е загубил съкровището си, което е събирал с много труд, в продължение на много години, дори с цената на живота си.

В света се чуват милиони гласове, стенанието на измъчени сърца, погиващи в греха и множеството пороци. Те викат: „Помогнете ни, спасете ни!“

Хвърлете вашите временни съкровища, човешките души са много по-скъпоценни! Предайте се на Господа и той ще направи от вас инструменти за спасение на хората.

Спасението на душата винаги е била и винаги ще бъде най-висшата цел на човешкия живот. Всеки християнин трябва да счита за своя основа цел спасяването на погиващите, а всичко останало – средство към тази цел.

Андрю Бонар от Глазгоу бил образован и честен християнин. Славата за неговия безупречен живот така се била разпространила, че много хора започнали да кръщават децата си на него.

Чрез него един млад човек повярвал в Господа. За този младеж Андрю Бонар бил пътеводна звезда.

Случило се така, че младежът дълго не се видял с Бонар, но един ден прочел във вестника, че той е починал. С голяма тъга младият човек вървял към дома и си мислел:

„Какво ще правя сега без него? Всичко е загубено“.

Тогава ясно чул думите:

– Не се опирай на Андрю Бонар, той е слаб и не може да те удържи.

Младежът погледнал назад, от където му се счул гласът и видял момиче, което се грижело за две деца. Едното от тях се опирало на другото, което било кръстено на Андрю Бонар.

„Това е урок за мен, – помислил си опечаленият млад християнин. – Наистина, не се ли опирах на Андрю Бонар прекалено много, вместо да разчитам на вечно живия Бог? Ето той умря и аз останах без опора“.

Надеждата в Бога не допуска колебания. Господ не помага на тези, които се надяват на богатство, човешка слава и светско могъщество, а само понякога на Бога.

Напротив, човек напълно трябва да уповава на Божията помощ.

В душата на Анелия цареше пълна бъркотия и тя потърси утеха в молитва. Коленичи на килима, скръсти ръце и се опита да си събере мислите, но страхът ѝ започна да се засилва.

– Какво става с теб? – попита Ивана, която току що бе влязла в стаята.

Анелия се стресна и скочи. Ивана я бе изненадала.

– Нещо ти тежи на душата от известно време. Какво те измъчва? – попита Ивана съчувствено.

– О, само да знаех …..

Ивана я прониза с поглед, сякаш се опитваше да прочете мислите ѝ.

Анелия се колебаеше. Дали да ѝ разкрие сърцето си?

Ивана беше опитна жена, познаваше  много добре живота и сигурно щеше да ѝ даде някакъв съвет. От друга страна тя бе строг човек и присъдата ѝ щеше да бъде категорична и непреклонна.

– Проблемите няма да се решат сами, – каза Ивана, – Освен пред Бога, трябва да намериш някой, пред когото да изкажеш мъката си.

– Искаш да се изповядам пред някого? – засмя се тъжно Анелия. – Брат ми казваше, че изповедта е опит вярващия да избяга от отговорността за собствените си деяния.

– Так ли мислиш? – погледна я изпитателно Ивана. – В живота на всеки човек има моменти, когато той се нуждае от помощта на друг, за да си изясни нещата и да бъде наясно със себе си.

Ивана сякаш беше прочела мислите на Анелия. Само като си представи, че ще се довери на някого, Анелия изпита огромно облекчение.

Тогава тя сподели с Ивана за страха си от двама мъже, които бе прогонила от живота си, но те отново бяха нахлули в него. Преди всичко Анелия се страхуваше от самата себе си.

Ивана започна внимателно да задава въпроси и Анелия се учуди на лекотата, с която разкриваше душата си пред нея.

– Много съм привързана към тези двама мъже, но аз ги разделих. Те станаха съперници заради мен, а имаха общи планове, да творят и изграждат, – каза Анелия.

– Може би Бог те призовава да поправиш грешката си, – каза Ивана.

– И как да го направя?

– Помири ги, – посъветва я Ивана – и вместо съперници, помогни им да се обединят отново и да завършат това, което са били решили преди това. Съедини, това, което си разединила.

– А дали ще мога? – гласът на Анелия звучеше неуверено.

– Мисля, че си заслужава да опиташ, – усмихна ѝ се насърчително Ивана.

 

Станимир мрънкаше настойчиво:

– Дай ми още едно парче торта.

– Станимире, но може да ядеш толкова много сладко, – каза майка му, – ще те заболят зъбите.

Станимир излезе от кухнята и отиде в хола. Там баща му изключи телевизора.

– Татко, защо го изключи? – ядоса се Станимир.

– По-добре иди поиграй на двора, приятелите ти те викат.

„Моите родители, са най-лошите на света, – горчиво си помисли Станимир. – Защо да не мога да ям сладко колкото си искам? Ами телевизорът? Баща ми никога ни ми разрешава дълго да стоя пред него. А там дават толкова интересни неща – мултфилми и уестърни, а нима това е лошо? А когато седна пред компютъра, все ми вика, че стоя много пред него“.

Станимир беше толкова ядосан, че у него се появи желание: Искам моите родители да бъдат винаги добри.

Изведнъж стените на стаята се разклатиха, но това стана толкова бързо, че Станимир усети само леко замайване.

Малко след това той тръгна към стаята си, за да вземе футболната си топка. Но топката я нямаше на обичайното ѝ място и всичко изглеждаше някак променено.

Да това беше неговата стая с креват, маса и шкаф, но нещо се бе изменило. Всичките му играчки бяха изчезнали: топката, ролковите кънки, боксовите ръкавици, дори новата му игра с гарата, железопътните линии, вагоните и локомотива бяха изчезнали.

„Странно, преди час тук всичко сам бях подредил, – помисли си Станимир“.

– Мамо, татко, да сте виждали моите играчки?

От съседната стая се чуваше телевизор и Станимир тръгна натам. Когато влезе, той зяпна от учудване:

– Ти кой си?

На дивана загледан в телевизора, лежеше огромен дебелак. Ту с лявата, ту с дясната си ръка слагаше лениво сладки в устата си. Всичко наоколо беше затрупано с еклери, бонбони, шоколади.

– Аз съм Станимир, – каза дебелакът, като продължаваше да пълни устата си.

– И аз се казвам Станимир. Нима всичко ще изядеш? Не бива, вредно е! На мен майка ми не ми разрешава толкова много.

– Това е, защото майка ти е лоша. Моите родители са добри. Те ми позволяват всичко, дори мога нищо да не правя, – с доволна усмивка заяви дебеланкото.

„Погледни се, на какво приличаш, – едва не извика Станимир“.

Изведнъж в коридора се чу глас:

– Мирка, сине, погледни какви хубави сладки сме ти донесли. А да знаеш баща ти какъв хубав филм ти е купил?! Ти само такива харесваш.

Станимир беше слисан, защото позна гласа на майка си.

“ Нима този дебелак на дивана съм аз? …. За това са изчезнали всичките ми играчки, защото те вече не са ми нужни. Та нали аз не мога сам да стана от леглото“.

Страх обзе Станимир.

„Не, това не съм аз!, – едва не изкрещя Станимир. – Тези родители съвсем не са добри, те са унищожили сина си и са го превърнали в това трудно подвижно чудовище. Не искам да ставам такъв!“

Стените на стаята отново се разклатиха. Станимир усети, че отново му се зави свят.

– Наистина ли всичко е, както преди? – с надежда прошепна Станимир.

Той изтича в стаята си и въздъхна облекчено, всичко си беше на мястото. От радост Станимир заподскача и започна да пляска с ръце.

– Майко, татко, – втурна се Станимир към родителите си, – вие сте най-прекрасните родители на света. Желаете ми само доброто, за това не ми разрешавате да ям много сладко и да гледам непрекъснато телевизия или да стоя дълго пред компютъра.

Сега Станимир разбираше нещата по-ясно.

Взе топката си и отиде да играе на улицата ….

Когато влезе във входа, чу глас зад себе си:

– Ани!

Тя замръзна на мястото си. Не смееше да погледне назад. Гласът отново се обади:

– Ани!

Най-накрая реши да се обърне. От сенките се появи дребна фигура. Дрипаво облечен старец, със сплъстена брада и изкаляни галоши.

– Татко, – каза Ана.

Той, нейният баща, стоеше пред нея и не смееше да я докосне. Само я гледаше и ѝ се любуваше.

– Все още си така красива, – каза баща ѝ. – Виждам, че си се устроила добре.

Ана пристъпи напред, целуна го и отстъпи крачка назад. Чудеше се какво да му каже.

– Дядо ти умря, – каза баща ѝ.

Ана го хвана за ръката и го поведе нагоре по стълбите. За нея това посещение бе неочаквано.

Когато влязоха в апартамента, тя веднага го отведе в кухнята.

– Навярно си гладен, – каза Ана, – ей сега ще ти изпържа яйца.

Постави тигана на котлона и започна да бърка яйцата. Ана погледна баща си и го попита:

– Как ме намери?

– Когато излезе от къщи, научих от една моя позната, тук в града, къде си отседнала, – въздъхна баща ѝ. – Понякога тя си идваше на село и разказваше за теб.

Ана си спомни за леля Донка, с нея много често се засичаха в квартала.

– Не искам да ме връщаш у дома, – погледна умоляващо Ана баща си в очите.

– Ако исках да те прибера, – засмя се баща ѝ, – щях да дойда много по-рано. Но през цялото време знаех къде си и какво правиш.

– Очаквах да ме нахокаш, – наведе глава Ана. – Нали казваше, че по-добре е човек да умре гладен, отколкото да продава тялото си.

– Не се отказвам от думите си, – тъжно я погледна баща ѝ. – А нима нямаше да съм прав?

Ана го огледа добре. Едното му око бе покрито с бяла пелена, навярно нацяло не виждаше с него. Беше се стопил. Тя знаеше, че е на 57 години, но изглеждаше на 75.

– Не, нямаше да си прав, – каза Ана.- По-добре е, човек да е жив.

– Може би имаш право.

Ана изненадано погледна баща си.

– Не се чуди, – започна да обяснява баща ѝ.- Вече не съм толкова уверен в тези неща, както едно време. Остарявам.

Мъката по нея го бе съсипала, но едно Ана разбра и то бе доста болезнено.

Той се бе провалил във възпитанието на дъщеря си и тя бе кривнала от правия път. Но най-лошото беше, че тя смяташе това за правилно и нямаше никакво угризение на съвестта.