Антон и Катя бяха излезли навън и съзерцаваха небето, което бе изпълнено със звезди.

– Знаеш ли кое най- много харесвам на Рождество? – попита Катя.

Антон само вдигна рамене.

– Песните, – усмихна се Катя унесено, сякаш в момента ги чуваше. – Те вълнуват сърцата ни.

– О, разбира се “ Свята нощ“ – поклати глава Антон.

Катя го изгледа подозрително и каза:

– Ако се чувстваш отегчен от нея, препоръчвам ти да потърсиш Този, за Който се пее в нея.

Антон само изпухтя.

– Представи си, – продължи Катя, – звездите блестят ярко. Това е нощта, в която се ражда Спасителят. Светът лежи в калта на греха, но се появява надежда и хората ликуват, защото настъпва нова и славна утрин.

– Доста поетично описание, – сбърчи нос Антон.

– Нима не разбираш, – погледна го с очакване Катя, – Исус е надеждата, която вълнува сърцата и кара изтощените и измъчени люде да се радват.

– Мир, мир на земята, нали така се казва в евангелската вест? – повдигна иронично вежди Антон. – А войните, глада, болката, ….

– Мирът на земята ще дойде, когато живеем Рождество всеки ден, – възторжено обяви Катя.

Петя копнееше за мир и спокойствие.

– Мразя конфликтите искам сигурност и стабилност, – каза си тя. – Понякога се чувствам смазана от всичко, което се случва около мен и е извън моя контрол.

Не смееше да включи радио или телевизия, защото новините говореха само за конфликти, болка или кризи. Войни и стълкновения тук и там. Безредици и сблъсъци.

Искаше ѝ се да изкрещи:

– Спрете! Всичко това ме подлудява.

Тя наведе глава и се замисли:

– Как може да се намери мир посред бурята?

Опитът ѝ не бе голям, но тя бе открила един сигурен начин да получи мир в сърцето си.

Усмихна се и възкликна:

– Разбира се, това е толкова логично. Просто трябва да се обърна към Принца на мира. Да, Той е моят мир.

Божият мир не винаги веднага успокоява бурята, но ни осигурява спокойствие в душите ни, докато сме в нея.

Това е мирът, но той е извън нашето разбиране.

Скоро изписаха Фиданка от болницата. Предстоеше ѝ дълъг период на възстановяване.

Бе претърпяла операция за отстраняване на рак на хранопровода и стомаха.

Тя премина с пръст по белега върху тялото си и въздъхна. Скорошните спомени не бяха много приятни.

Лекарите бяха взели част стомаха ѝ. В резултат на това бе останал голям назъбен белег. Той разкриваше само част от работа на медиците.

Фиданка тъжно се усмихна и каза на съпруга си:

– Белезите са преживяна болка от рака или начало на изцерение.

– Избери, твоите да бъдат начало на изцеление, – посъветва я той.

– Знаеш ли, докато бях в болницата, често се сещах за накуцването на Яков, – призна Фиданка.

– Защо именно той? – попита я изненадан съпругът ѝ. – Какво общо има това с теб?

– Това накуцване представляваше смъртта на стария му живот в измама и началото на новия му живот с Бога.

– Какво? – ококори очи младият мъж.

– Това е краят на Яков и началото на Израел. Неговото накуцване го накара да се облегне на Бога, Който започна да се движи мощно в и чрез него.

– Интересни мисли, – поклати глава съпругът.

Фиданка вдигна ръце и тържествено произнесе:

– Господи, белезите ми са знак на Твоята любов.

Стефан се раздразни сериозно. Той бе изнервен, а Стоян му казва:

– Спокойно!

– Как спокойно, когато виждам, че всичко се разпада, – бурно реагира Стефан. – От къде да го взема това спокойствие?

– От Бога, – отговори му Стоян. – Само Той дава мир, който никой ум не може да схване.

– Това няма никакъв смисъл, – тръсна глава Стефан. – Как да не се притеснявам за нищо? Да живея с някаква илюзорна увереност, че всичко е наред, когато съм притиснат от толкова много проблеми?!

– Това може да ти звучи нелогично, – усмихна се кротко Стоян, – но не е ли прекрасно? И все пак това не е чувство, а състояние, в което няма тревоги …

– Искаш да кажеш да бъда нехаен или да не ми пука за нищо? – прекъсна го Стефан.

– Признавам си, че и аз не мога да го проумея напълно, – добави Стоян, – но знам, че е така.

Стефан само вдигна рамене и се засмя:

– Едва ли очакваш тортата да стане сладка, ако случайно в нея си изтървал черен пипер?!

Скоро Антон Петров получи покана да изнесе лекция по въпроси, които скоро бе разгледал в статия на едно научно списание.

– Къде се намира това? – запита се той.

Бързо намери посоченото място на картата и възкликна:

– Но това селище е сгушено в планината, – каза си той. – Кой ще ме слуша там?

Въпреки съмненията си, относно това начинание, Антон прие поканата.

Изведнъж Петров се замисли и си каза:

– Там където ме канят, навярно има сняг и е студено. Такъв е сезона сега.

Антон плесна с ръце, поклати глава и изяви желанието си гласно:

– Хубаво би било да ме поканят в някоя тропическа местност. А защо не на Хавайте?

Той реши да се пошегува и написа в една от социалните мрежи:

– Приемам покани за изказвания в Хавайте. Нямам някакви особени претенции. Съгласен съм за всеки от Хавайските острови. Не искам хонорар. Само самолетни билети, храна и бунгало на плажа.

Много писаха под неговото шеговито предложение. Те също искаха да пътуват до Хавайте.

Антон се хвана за главата и започна да се смее:

– Това е невероятно! Човек вземе да се засили, дори прави „саможертва“, а това вдъхновява другите да правят същото.