Безработицата беше голяма, за едно по-престижно място се бореха доста човека. Хората често коментираха сблъсъци между бездушните шефове и старадащи подчинени.

– Една неомъжена жена, – разказваше един мъж пред входа, – гледа болната си майка. Работи като чиновничка в една фирма.

– Е, поне е имала работа, – каза навъсен едър мъж, – а не като нас да чакаме благоволението на някой да ни наеме.

– Ти чуй какво е станало по-нататък, – скара му се дребничък мъж с голям мустак.

– Наложило ѝ се да придружи майка си на някакъв преглед, – продължи разказа си първият мъж – и помолила за неплатен отпуск. Когато се върнала, я повикал шефа ѝ. Той и казал най-безочливо: „Разбирам, че се грижите за майка си и ви съчувствам, но вие отсъствахте два дни, а работата ви стои. Разбирам, че и занапред трябва да помагате на майка си, но вашите отсъствия ще се отразят негативно на работата ви. Реших да ви предложа, да напуснете по взаимно съгласие.

– Това човек ли е? Този майка няма ли? – нервно изрази недоволството си един от мъжете.

– Такива са студени като камък, – додаде друг – те нямата сърце и са безжалостни.

– Чуйте какво ѝ казал после, – каза мъжът, който беше започнал тъжната история.

Мъжете го погледнаха тъжно в очакване да чуят нещо още по-лошо.

– Жената едва се сдържала да не заплаче, – продължил мъжът, – а този нагъл тип ѝ казал: „Така ще имате повече време да се грижите за болната. Надявам се, отличната препоръка, която ще ви дам, да ви помогне да си намерите по-подходяща работа, която ще ви помогне по-добре да изпълните дълга към майка си. От утре сте свободна“.

– Нима е възможно такова бездушие? – подаде глава от прозореца съседката.

– Който се хване на работа някъде, – каза слабо момче, с изцапани от вар дрехи, – не знае какво е това отпуска и осемчасов работен ден. Дори и да ни се полага почивка, никой не отваря дума за нея, защото като се върне, неговото място ще бъде зает от друг. За това работим на нонстоп.

– А работната заплата се разпределя на четири: наем, ток, телефон и вода, – развика се едър мъж  и размаха ръце – и ако остане нещо то отива за храна. От какво живеем, само един Господ знае…..

Хората често се интересуват:
– От къде черпиш вдъхновение? Как се справяш със трудностите в живота?
Обикновенно отговарям:
– Спасява ме чувството за хумор. Това съвсем не е шега.
Ето какво казваше моята баба:
– Най доброто упражнение за ръцете е броенето на пари. Отнема болката в ставите, нормализира налягането, премахва болката в зъбите и главата.
Мога да прибавя като резултат, от това чудесно занимание още:
– Подобрява зрението, апетита, гардероба, външния вид и жилищните условия.
Сега навярно ще се съгласите, че хуморът е универсално средство за всеки случай!

Гостите шумно нахлуха от вратата. Последваха Димитър към хола, а Веска, жена му, остана да посреща останалите, които се изкачваха по стълбите. Всички бяха весели, предвкусвайки предстоящия празник.

Донка сбута мъжа си:

– Виж дограмата им, кого ли са викали да им я постави. Изглежда познават някой добър майстор.

Румен погледна на там, където сочеше жена му. Това, което видя и на него му хареса.

Когато се наредиха около масата Румен не се сдържа и попита Димитър:

– Кой ти гласи дограмата? Много добре се е справил. Би ли ме запознал с него? Ще му платя колкото иска. Един беше дошъл, но го изгоних, хем го мързи, хем много пари иска отгоре, пък работата му, да не ти разправям. Само дето косите не си оскубах, като видях какво е направил.

Димитър се засмя, погледна Веска и каза:

– Тоя майстор е много добър, всичко може…….. аз само му помагах.

Повечето от хората в стаята вече се сещаха за този чуден майстор. А Донка нетърпеливо настоя:

– Е, кажи де и нашата дограма да сложи.

Димитър мълчеше, навел глава надолу и леко се усмихваше. Повечето досетили се накъде вървят нещата само се усмихваха.

– Ясно е, – каза Ставри, – тук не е минало без мъдростта и уменията, които Бог е дал на нашия домакин. Така е, когато нямаме сили и възможности за нещо, Той винаги е насреща и ни помага.

Това беше скандалът на десетилетието. Бившият финансов министър беше мъртъв. В медиите обявиха, че се е самоубил. От тази новина се развихриха множество предположения за причините на тази смърт. Не можеш да запушиш хорската уста.

– Много е откраднал, а после не е могъл да скрие това, което не достига, – твърдяха едни.

– Нещо горе не са се споразумели, взели са пари, а него са го набедили, – прибавяше друг.

– Набедили, глупости! И той е крал заедно с тях, – недоволно клатеше глава трети.

Щом хората не знаеха причината, можеха само да гадаят. Едни го защитаваха, други го коряха, а трети го плюеха.

И изведнъж всичките им теории се разбиха на пух и прах. Това, което бе станало, силно ги разтърси.

Представители на финансовото министерство, които в началото признаха, че финансовия министър е отклонявал крупни суми към частни сметки в швейцарски банки, разкриха, че тези пари са отивали за най-бедните хора.

В продължение на 4 години видният финансист е отнемал от богатите и е давал на най-бедните. Той е водил на своя глава война с глада и бедността. Ловко е прикривал действията си в отчетите на финансовото министерство. Първоначално от министерството смятаха:

– Министърът е правел това за сметка на крупни износители на оръжие.

Но парите, които трябваше да отидат в джобове на тези бизнесмени, са използвани за съвсем други цели. Те са отишли да облекчат гладуващите в Африка и болните в Индия.

Само за един ден този човек от мошеник, се превърна в застъпник и покровител на бедните. Навярно е съзнавал риска, който поема, но го е направил в името на гладните и слаби хора на планетата. Така той е спасил живота на хиляди хора…..

Беше края на деня и студът се опитваше да замрази всяко желание и надежда, но това не попречи на Надя и Христо да се отбият до шумното заведение на ъгъла. Тя често го засичаше „случайно“ край себе си, но щом решеше да го приближи, той навеждаше срамежливо глава и бягаше.

Днес не можа да избяга или вече се беше престрашил, но факта си е факт, двамата седяха на една маса и се гледаха дълго без да проронят дума от устата си.

Накрая Христо не издържа, усмихна се малко стеснително и тихо каза:

– Опитът ми в романтичния живот е много скромен. По-скоро това бяха случайни срещи без продължение.

– Разкажи ми нещо за себе си. Знам, че пишеш, но почти нищо не знам за теб, – насърчи го Надя.

– Както вече си усетила, аз …. съм много стеснителен. Не знам, просто така съм устроен. Това може би е страх да не бъда отхвърлен, защото погрешно съм разбран. Чувствам се по-сигурен, когато съм сам. Бях единствено дете и това ми харесваше. Ужасявах се, когато хората се опитваха да ми помогнат да си намеря приятели или ме канеха да си играя с други деца. Тържествата по празниците бяха кошмар за мен, тогава стоях в някой ъгъл и исках никой да не ме забележи.

– Ами в училище? – попита Надя.

– О, нямах нищо против училището. Там бях добре. Знаех какво се очаква от мен и го правех. Бях доста умен, според мнението на учителите. Справях се добре, дори спечелих стипендия …

– Бил ли си някога в пансион? – Надя се опитваше да го опознане, като се стараеше да не го засяга болезнено.

– Баща ми искаше да отида, но майка ми не бе съгласна и тя надделя.

Надя въздъхна дълбоко, не знаеше какво да каже.

– Проблемът е, – засмя се Христо, – когато седя до някоя непозната на вечеря, трябва да разговарям с нея и да проявявам някакъв интерес. За мен това беше ужас. Така се наложи да имам някой и друг флирт …

– Не мога да си те представя да флиртуваш, – призна Надя.

– Е,… и в двата случия те флиртуваха с мен, при това бяха доста напористи. Тъй като бяха приятни и привлекателни, за мен не беше много трудно да вляза в определената роля. А после нищо, докато не срещнах теб. Забелязахте още първия ден, когато дейде тук. Загоряла, красива, рошава и …. нещо в мен се преобърна. Почувствах се отмалял. Помислих си, че виждам най-прекрасното същество, което някога съм виждал….

– Невероятно, – възкликна Надя. – Отбягваше ме всеки път, а когато се опитвах да те заговоря офейкваше по възможно най-бързия начин.

– Да, но не знаех как да се държа с теб. Ти си толкова красива, изискана, ….какво общо би могла да имаш с мен? Бях много притеснен.

– Е, сега имаш много общо, – щастлива му се усмихна Надя, – много, много общо.

– Наистина, колко е хубаво, че си тук …. когато не те виждам, постоянно мисля за теб.

– Това е най- хубавият комплимен, който някога съм получавала.

– Не мога да повярвам, – каза неохотно Христо, – сигурно си получавала страшно много до сега!

– Да, но това, което ми каза има голямо значение за мен…..

Това беше само началото. Те бяха станали приятели.