Децата се бяха сбрали на куп и с интерес очакваха какво ще им разкаже Живко. Много от тях не бяха ходили много далече от селото си, за това жадуваха да чуят нещо ново и чудновато.

– Бате Живко, нали щеше да ни разкажеш за Меркурий, – обади се русо главата Гацка.

– А, да, ….забравих, …..Меркурий или както гърците са го наричали Хермес, изпълнявал поръчките на боговете. Летял с крилатите си сандали, насам натам, но всъщност бил много хитър. Лошото било, че обичал да покрадва.

– Като наш Даньо, – намеси се Калин.

– Тихо, – изшъткаха му другите деца.

– Той откраднал скиптъра на баща си Зевс, – продължи разказа си Живко.

– Какво е това скиптър? – попита малкият Кольо.

– Тояга като на дядо Нешо, – намеси се Ради.

– Тояга, но специално изработена, – уточни Живко, – украсена със скъпоценни камъни и злато, тя е символ на власт. Та тоя вироглав бог откраднал тризъбеца на Нептун, лъка и златните стрели на Аполон, меча на Марс……

– Бате Живко, той да не е бил бог на циганите? Те също обичат да крадат, – обади се тънкото гласче на Донка.

– Не е на циганите, Донке, – засмя се Живко, – а на търговците, те крадат много повече.

– Е, само те да са, – въздъхна и добави Добри като някой възрастен човек. – Я погледни всички по-нагоре във властта, ами адвокатите, дори и най-дребните чиновници, чакат все някой да им даде пари, за да му свършат работа.

В това време от двора на леля Гена се чу грубият ѝ глас:

– Петрано, усмири отрочето си. Така е ревнало, сякаш го колят, ….. спиране няма, чак ушите ми приглуши.

– Ти деца не си ли гледала ма, – скастри я Петрана, – ако не реват кой ще им обърне внимание. Пък ако искаш тишина иди в гората.

– Пак се почна, – плесна с ръце Кольо.

– Нека да не вървим по акъла на свадливите си майки, – умиротворяващо каза Живко. – Те могат да се карат и чумосват, но да не правим като тях.

Децата наведоха глави. Всеки ден те бяха неволни свидетели не на една свада. Помълчаха натъжени, а после се разотидоха.

Всеки път, когато стане нещо, което не е много желателно за вас, вместо да реагирате, както обикновенно, опитайте да видите в него положителни черти и се пошегувайте над него.

Същността се състои в това, да промените своята реакция. Ако по-рано сте реагирали негативно, то сега реагирайте позитивно. Пробвайте да се пошегувате с породилия се проблем.

Например, ако сте получили двойка на изпит, вместо да се разстроите, кажете си: „Колко съм умен. Не знаех, че на това съм способен. Какъв умник съм само“.

Присмейте се на себе си, а след това седнете, подгответе се добре за изпита и изкарайте отличен.

Няма смисъл да се разстройвате, важното е да умеете да се шегувате над нежелателните събития и да видите в тях нещо добро. Това е едно от най-мощните умения, което ще ви помогне да облекчите живота си няколко пъти.

Всичко, което трябва да направите е да изменените обичайната си реакция при нежелателни събития.. Да преобърнете всичко с главата надолу.

Хуморът е качество, използвано на точното място и в точното време, което не само ще облекчава живота ви, но ще ви направи приятен събеседник в очите на околните.

Обичайте хумора, той ще ви разтовари от неприятностите.

Този ефективен продукт може да лекува хронични заболявания и подобрява здравето на човека.
Лукът е богат източник на въглехидрати, но съдържа много малко количество протеини и мазнини.

Той е богат на минерали такива, като сяра, калий, а също и витамини като С, В1, В2, Р, и К.

Червеният лук се състои от фосфорна киселина, която изненадващо работи за кръвния поток.
Той се използва за лекуване на акне, лекува кожата и убива бактериите, които причиняват инфекции.

Червеният лук е и средство за лечение на разтройствата на щитовидната жлеза.

А ето и как се прилага.

Вземете една глава червен лук. Разрежете я наполовина, за дадете възможност да изтече сока.

Вземете половината на лука и натрийте внимателно областта от шията. Направете лек масаж в областта на шията със сока от лука, втривайки го с кръгови движения.

Не масажирайте областта на щитовидната жлеза.

Останете така една нощ.

Луковият сок стимулира щитовидната жлеза, за да подобри функционирането ѝ по естествен път.

– Господи, помогни ми, – шепнеше Ана.

Тя получи рано сутринта SMS от дъщеря си Мария: „Мамо, нещата са зле, ела“.

След това тя много пъти опитва да се свърже с детето си, но така и не успя. Започнаха да се въртят страшни картини в главата на Ана.

– Какво ли се е случило с Мария? Трябва да отида, но от къде да взема пари на заем? А и началникът ми дали ще ме пусне?

Почти всичките си пари тя изпращаше на дъщеря си, за да не гладува. Мъжът ѝ бе добър и чувствителен човек, за това Ана не пожела да му каже.

– Ако му кажа, – простена жената, – може и инфаркт да получи. – Господи, запази Мария, – шепнеше в маршрутката отчаяната майка, – прости ми, Боже, че дълго време не съм ходила на църква. Приятелките ми се присмиват и аз се притеснявах. Господи, аз съм грешната, мен накажи, но пощади дъщеря ми.

Колата пристигна и Ана слезе. В канцеларията завари колежките си, начервени и гримирани, да клюкарстват за шефа си. Те бяха още неомъжени, но често прехвърляха работата си на Ана, а тя не можеше да отказва, нали си беше „добричка“. За това понякога оставаше до късно, да свърши работата и на другите.

– Момичета, – обърна се Ана към хихикащите служителки,  заемете ми малко пари, трябва спешно да отида до дъщеря си, нещата не са добре при нея.

– Ако имах пари, щях да отида на околосветско пътешествие, – каза надменно едно от момичетата.

– Аз нямам пари, – отряза я друга, – Нищо няма да се случи на златната ти дъщеричка. Остави я, нека бъде малко по-самостоятелна, няма цял живот да вървиш след нея. На 17 години напуснах дома си и започнах да работя. Не трябва да я глезиш толкова.

Ана едва сдържаше сълзите си.

– А дали ще те пусне шефът? – засмя се трета.

Ана плахо почука на вратата на началника си. Той беше побелял мъж в пред пенсионна възраст. Предпочиташе повечето спешни въпроси да разрешава с Ана, а младите не ги допускаше до нещо по-сериозно.

Манолов бавно вдигна глава:

– Добре направихте, че дойдохте, – каза той на Ана, – трябва да се направи отчет. Вземете тези папки и се постарайте бързо да го изготвите, чакам комисия от столицата.

– Господин Манолов, моля ви да ми дадете малко отпуск, да отида до дъщеря си, вие знаете тя учи в София. Ще ви помоля и за малко аванс, за билетите… – каза бързо Ана.

– Какво говорите, – скочи Манолов. – Началството идва при нас, а вие…. Всички имаме деца.

– Може някое от момичетата да направи отчета, колко пъти съм им помагала, – Ана опита отново да смекчи сърцето на шефа си.

– Те имат друга работа, – отряза я Манолов. – Отивайте да правите отчета и да не забравите папките.

Ана бе като полята с ледена вода. Взе папките и излезе от кабинета на шефа си. Младите момичета с правеха, че усилено работят, като тракаха по клавишите нещо.

Ана седна на стола, отвори едната от папките на бюрото си, но нищо не можа да прочете от нея.

Извади от джоба си снимката на дъщеря си, сложи я пред себе си и се помоли отново:

„Боже, направи някакво малко чудо. За Теб това е нищо. Можеш и на облаците да ме пренесеш в София“.

Тя седеше и гледаше образа на дъщеря си.

Изведнъж облаците зад прозореца се разсеяха и прашната стая бе осветена от слънцето.

Вратата на кабинета се отвори. На прага стоеше Манолов смутен.

– Такива ми ти работи, Ана, – започна той. – простете на стария глупак. Началството звънна, плановете им се изменили. Докладите трябва бързо да се занесат в София. Поръчах ви вече и билети, ще тръгнете след половин час с автобуса. Ето ви документите и командировъчните.

Шефът се скри за тапицираната врата, а Ана затвори очи и благодари на Бога.

Когато стигна в София, тя предаде документите и се отправи към квартирата на дъщеря си. Когато Мария я видя, замря от изненада:

– Мамо, ти тук? – и се хвърли на шията на майка си. – Радвам се да те видя. При мен нещата се оправиха. Сега съм добре.

– О, не се съмнявам в това, – засмя се щастлива Ана.

Правеха проверка на свръх секретно летище. Това бяха група военни, които често командироваха на такова инспектиране. Между тях нямаше много млади. Почти всички, с малки изключение бяха вълци калени в битки.

След като завършиха проверката членовете на комисията излязоха на пистата да изпушат по една цигара. Стоят, пушат и наблюдават излитането на огромните по размер бомбардировачи.

Изведнъж до един от бойните самолети, който стоеше на пистата, мъжете забелязаха нещо подозрително. То приличаше на авиационна бомба. Беше с не малки размери и тя бързо се насочи към самата комисия.

– Това пък откъде се взе? – промърмори някой от групата.

– Сега, когато свършихме, само беля ни трябваше на главата, – изропта дребен офицер.

За няколко секунди цялата група от хора залегна в канавките, а някои от тях се опитаха да се заровят в земята. Военните знаеха какво да правят в такива моменти, къде да се укрият, за да посрещнат невредими удара.

Само един посивял твърдоглав полковник остана с гордо изправен гръб, даже и цигарата не си хвърли. Това бе Развигоров. Строг и педантичен в работата си. Лесно не се даваше и нямаше страх от нищо, нито от началник, нито от смъртта.

Когато бомбата се търкулна до краката на полковника, останалите започнаха да се измъкват от скривалищата си.

Един млад лейтенант го попита:

– Господин полковник, защо не се скрихте?

Развигоров пооправи обърканата си от порива на вятъра коса, изплю цигарата и каза съвсем спокойно:

– Има ли смисъл да се крия? Та тя не дори атомна.