Здравка бе крайно притеснена от множеството проблеми, които изглежда я бяха избрали за мишена. Нямаше мир в душата ѝ.

Един есенен ден тя се разхождаше край лозята и бе изненадана от занемарения им вид.

– Богатата маса от листа покрива лозята, – каза си тя, – но земята е изоставена. Всичко е обрасло със плевели. Цялото място има печален вид и се е превърнало в пустош.

Докато Здравка седеше там, потънала в нерадостните си мисли, които не ѝ даваха покой, Небесният Земеделец ѝ прошепна:

– Обично мое дете, ти се чудиш на множеството изпитания, които са те обезпокоили в живота? Погледни на лозята и приеми поучението.

Листата зашумяха в синхрон с вятърът, който търсеше пролуки и се провираше между тях.

– Лозята ще престанат да се очистват, – продължи Земеделецът, – подрязва, окопава и да се събират узрелите плодове, когато вече нищо не се очаква от тях, особено през студеното време.

Здравка въздъхна.

– Лозето е оставено само на себе си, защото времето да дава плод е минало и всяка по-нататъшна работа ще е загубено време, – добави Земеделецът.

Здравка трепна.

– Състоянието, освободено от страдание е едно безполезно съществуване. Искаш ли да престана да те очиствам? – Попита я Земеделецът.

Утешеното сърце на Здравка възкликна:

– Не!

А вятърът тихо запя:

– Сърцето си отвори за Христос и изгони страха от хората. Ти имаш Спасител, който зае мястото на Кръста.

Денят бе хубав. Слънцето грееше ярко и приветливо, а вятърът съвсем слабо полюшваше клоните на дърветата.

Младен бе малко момче, което скоро бе навършило пет години. Днес щеше да посети празничния детски спектакъл в кукления театър.

С него тръгна кръстницата му, млада красива жена, която много обичаше децата.

– Лельо Ели, – каза Младен, – хайде да купим цветя, за да ги подарим на някои от артистите след представлението.

– Добра идея, – усмихна се кръстницата.

И двамата бодро закрачиха към близкия цветарски магазин. След като се въоръжиха с по един букет, с добро настроение се отправиха към театъра, където щяха да наблюдават празничния спектакъл.

Много смях, усмивки и изненади поднесе представлението на децата. Залата се наелектризира от радостни възгласи и емоции.

Когато спектакълът свърши, всички актьори излязоха на сцената. Няколко деца  се качиха при артистите и им подариха цветя.

Всеки получи букет с изключение на мъжа, който играеше ролята на крава. Той стоеше от страни, а лицето му бе тъжно.

Това не остана незабелязано за Младен и той припна към актьорът, на който никой не бе подарил цветя.

Когато момчето му подаде букета, широка усмивка се разля по лицето на мъжа. Изведнъж силните му ръце вдигнаха високо Младен.

Актьорът се усмихна на публиката. Помаха с букета към зрителите, сякаш казваше:

„Вижте, на мен също подариха цветя! И аз на някого съм се харесал!“

А Младен сияеше. Малкото момче осъзнаваше колко радост бе донесло на този грамаден и силен мъж.

Хубаво е да зарадваш някой, който се чувства нещастен и отхвърлен. Тогава сърцето ти запява, а от теб се усеща прилив на много радост и любов.

Денят мина спокойно, въпреки силният дъжд. Симона бе се намокрила цялата, въпреки чадърът, който се обръщаше в ръцете ѝ от насрещния вятър. Мина през магазина, напазарува необходимото и се прибра.

Погледна телефона и видя пропуснато повикване от майка си.

– Ще отида да ги видя, – реши Симона бързо.

Това беше лесна работа за нея, защото майка ѝ и баба ѝ живееха наблизо. За да успокои възрастните жени Симона отговори като написа SMS:

„Ще дойда скоро при вас“.

И го изпрати.

След няколко минути Симона получи съобщение, че  SMS-ът е доставен на искания адрес.

Последва нов сигнал. Симона се обърна изненадано. От iPhone ѝ дойде системно съобщение:

„SMS-ът е доставен като гласово съобщение“.

– Какво става? – объркана попита Симона. – Какво им става на тези машини? Прегряха ли? Нали вън вали, да не са подгизнали?!

В същото време звънна телефона. Звънеше майка ѝ. Уплашена, изпаднала в истерия, тя извика на дъщеря си:

– Тук някой ни се обади на домашния телефон. Баба ти взела слушалката и чула как някой със задгробен глас ѝ казал: „Ще дойда скоро при вас“. Много се уплашихме. Ела по-скоро.

Симона започна да се смее:

– Мамо, какъв задгробен глас, какви бабини деветини? Аз ви писах SMS: „Ще дойда скоро при вас“. Но нещо се е объркало и сте го получили като гласово съобщение.

Майка ѝ въздъхна облекчено и вече по-спокойно прибави:

– Чака ме те, побързай! Имаме изненада за теб.

Симона весело си затананика и изтича по стълбите. Отново се засмя, като си спомни уплашения вик на майка си и …. задгробния глас.

На земята се бе настанила есента. Най-обикновена есен.

С нея е весело и приятно. Особено, когато тичаш по нападалите разноцветни листа, любувайки се на разноцветната гора, наслаждавайки се на ветрецът, който леко пощипва лицето ти……, но понякога е тъжно най-вече, когато стоиш зад прозореца и гледаш как зад него се лее дъждът.

Тази есен се оказа много дълга. Хората се умориха от чакане на следващия сезон.

– Кога ще дойде зимата? – питаха те. – Къде се забави?

А есента все още нямаше намерение да си тръгва.

Попръсне лек снежец, който веднага се разтопяваше. Завилнее за малко студения вятър из уличките на града, а след това отново слънцето стопля с лъчите си хората.

На главният площад вече поставиха елхата. Наближаваше Нова година. А есента все още властваше навсякъде.

Тя се радваше, без да обръща внимание на намръщените и недоволни лица на хората:

– Ще има празник! Не искам да си отида сега, та аз нито веднъж не съм срещала Новата година.

Есента не се завъртя на карнавала. Не трепна от страховитият вид на белобрадия старец

– Не искам да си отивам, не сега – нежно по детски се молеше есента.

– Но какво е Нова година без сняг, снежни човеци и зачервени детски лица? – питаха хората.

Накрая зимата не издържа и реши да прогони есента.

Настана ужасно време. Вятър разлюля дърветата. Редуваха се сняг и дъжд…. Зимата и есента  се бореха не на шега.

Накрая златокосата красавица с преплетени червени, кафяви и зелени нишки в премяната си се предаде. Тя си отиде, посипвайки улиците със сухи листа, тъжно виейки между голите клони на дърветата.

– Време е да си вървиш, – казаха ѝ хората. – Не упорствай, не лей сълзи и не упреквай зимата! Ела навреме, когато всички с радост ще те очакваме отново….

Обида, гняв, срах и много други негативни емоции всеки ден съпътстват нашето съзнание, лишавайки ни от здрав разум и трезво мислене.

Отрицателните емоции до нищо добро няма да ни доведат.

Ден като ден. С малко слънце и почти без вятър. Облаците намръщени се трупаха на небосвода и аха да заплачат.

Сашо, който бързаше за работа, бе блъснат във автобуса, в който току що се бе качил. Обхвана го ярост и бе готов веднага да отвърне.

„Само да ми падне, – помисли си Сашо, – с петата си ще го стъпча и ще го смачкам като цигарена угарка“.

От това получи частично облекчение. Даже си представи, как се заяжда с виновника, а после го поступва, докато стигне до своята спирката. Така настроението му се повдигна малко.

Но вместо това Сашо се усмихна и на този, който го бе блъснал каза:

– О, извинявайте! Толкова съм тромав.

Този хумор не бе изпълнен със сарказъм. Сашо се постара да каже всичко това просто и дружелюбно.

Тромавият „джентълмен“ се изненада, смути се и се изчерви, а след това се виновно каза:

– Извинете, навярно съм ви причинил неудобство, моля да ми простите!

Изведнъж напрежението спадна. Сашо и непознатия избухнаха в смях.

– Ама и вие го казахте, – смееше се „нападателят“, – сякаш вие ме бяхте блъснали.

И двамата отново бяха залети от нова вълна смях.

Автобусът спря. Шофьорът отвори предната врата, а след това щеше да отвори и другите, за да слязат тези, които не се бяха успели да се придвижат напред.

Но една нетърпелива „госпожа“ яростно натискаше звънеца и не махна пръста си от него. Сякаш ако веднага не отворят вратата пред нея, ще настъпи Третата световна война.

Това продължително звънене, отекваше неприятно в главите на хората и допълнително ги изнервяше.

Стоян носеше тежка чанта и бе готов да я стовари върху нетърпеливата жена.

Сред намръщените физиономии се обади силен мъжки глас:

– Леличко, на този звънец и един танц можете да ни изсвирите.

Автобусът се разтресе от смях.

Жената се смути. Нищо не каза, но продължаваше да натиска звънеца. На хората им беше вече все едно, това което ги разстройваше, се бе превърнало в източник на добро настроение. Всички се смееха от сърце.

А когато вратата се отвори, човекът, който стоеше зад нетърпеливата жена, взе да ръкопляска. Останалите го подкрепиха, като удряха дланите си една в друга.

Останалият път на автобуса се превърна в празник. От време на време се чуваше:

– Бъдете така любезен …

След, което следваше поредната шега.

Въпреки логиката човек трябва да постъпва, не така както му се иска, а точно на обратно. Вместо да си „връщате“, по-добре обърнете всичко на шега, тогава обидата и гнева ще отстъпят място на бурния смях.