Известно проучване в Харвард показало пряка връзка между дългосрочното мислене и успеха. Колкото повече хора се фокусират върху краткосрочни печалби, толкова по-вероятно е те да се провалят. Тези, които са съсредоточени върху това, което ги прави да „се чувства по-добре“ точно те са обречени да бъдат неуспешни.
За християните, това трябва да е лесно. Когато говорим за дългосрочно мислене, ние си мислим за вечността. Това не са мисли за 40 или 50 години напред в бъдещето, а за много повече.
Ако живееш с мисълта за вечността, това ще те направи по-успешен. Когато мислите в дългосрочен план, трябва да се справяте и с моментни проблеми, които се изпречват на пътя ви.
Един ден, ако сте последователи на Христос, ще бъдете възнаградени за това, което сте направили, използвайки най-доброто от себе си. Използвайте талантите си, времето, богатството и влиянието си за Божиите цели, и вие ще бъдете възнаградени за този избор.
Ние с нетърпение очакваме Небето. Това, което е в магазина бледнее пред това, което ни очаква там. Сегашната болка и проблеми са нищожни.
Не е лесно да си вярващ. Не е лесно да направиш това, което е правилно. Понякога не е лесно да кажеш на другите за Исус. Но резултата от следването на Исус и послушанието, ще  ни помогнат да надживеем болката.
Глупаво е да се съсредоточиш само върху краткосрочните резултати, мисли за това, което те очаква.
Ние сме изправени в конкретна борба, за да се променим, но това е нищо в сравнение на вечната перспектива.
Притесненията ни ще изглежда по-малко важни, ако си мислим за вечността.

Важно е да не възприемате детето като глупаво. То усеща отношението ви към него и се държи така, както вие му позволявате.
Докато навърши една годинка, то наистина не може да се нахрани само или да се облече, но в рамките на 1-2 години, детето започва да опитва да придвижи лъжицата до устата си, а вашата работа е да го насърчавате, като му давате възможност да направи първите си стъпки на самостоятелен индивид.
Разбира се по-бързо ще стане ако вие сами да го нахраните и облечете, но се запасете с търпение и дайте на детето толкова време, колкото да усвои новите умения и да ги превърне в навик.
Възможно е първоначално детето да се съпротивлява. навярно то очаква цял живот да го мият, перат, хранят, обличат и забавляват.
Но ако се развива, става самостоятелно. Едва тогава човек разбира какво означава да можеш нещо и да успяваш в нещата, които правиш. Първите стъпки към това започват от най-ранна възраст.
Разрешете на детето си да бъде самостоятелно. Това за много майки е доста тежко. Детето е емоционално и психически привързано към майката. Много майки изпитват удоволствие от тази привързаност, това ласкае тяхната суета: „Колко съм ценна за него!“
Майки, които не искат да загубят тази зависимост, която упражняват върху детето, му правят „мечешка услуга“. Разбира се, на майката ѝ харесва, че детето цени мнението ѝ и че то се ръководи от нейните съвети, но какво ще стане от това дете?
То е човек, а не марионетка в ръцете на родителите си. Не позволявайте собственото ви его, да съсипвае живота на друг човек, особено близък и много скъп.

Утро. Отвратително, мрачно и дъждовно време. Маршрутката пак е препълнена.
Пътниците гледат намръщено. Недоспали и неотпочинали, търсят къде да се облегнат, за да подремнат малко. Загърнати в палта и якета, хората изпълнени с нерадостни мисли за предстоящите главоболия, отиваха мрачни на работа.
Периодично в маршрутката се качваха нови. Притискат се едни към други, а на завоите връхлитаха едни върху друг. Понаместват се малко и освобождават място за следващите. Чуваха се недоволни, гневливи и малко лениви гласове.
Изведнъж в маршрутката се раздаде звънък женски глас:
– Ей, господине, я по-полека с вашите рога.
Всички се засмяха. Мъжът замълча, не реагира.
– Браво на него, юнак, – чу се слаб мъжки глас. – Изглежда има здрави нерви.
Настроението в маршрутката резко се покачи. На много лица се появиха макар и бегли усмивки.
И …. насъпи новия ден.

Нищо не може да замени това очарование, което изпитваш при четенето. Това е едно чудесно преживяване, ефикасно лекарство за меланхолията.
Потапяйки се в четенето имаш чувство, че разговаряш с някого и помежду си споделяте интересни неща. Наслаждаваш се на съзвучието, удивяваш се на новите мисли, които не са ти идвали наум. Жадно поглъщаш новото.
Това общение с книгата спира времето и обсебва цялото пространство. То ви очарова.
Четенето, това усещане не може да се сравни с нищо друго, нито с киното, нито с компютърните игри, нито с Интернет. Защото четенето включва ума, сетивата и чувствата ти, а тялото през това време бездейства.
Четенето е като любовта. Ти се гмурваш в историята, външния свят се изключва, а тревогите остават на втори план.
Оставате само вие, книгата и ти. Кой знае, може би за това четенето е по-малко популярно. Да четеш това е енергоемко, това е риск, защото юздите преминат в други ръце и най-важното ти не знаеш как ще завърши историята. Но, въпреки всичко, това е едно голямо и невероятно приключение, от което човек трудно може да се откаже.
Разбира се четенето не е лекарство, то не може да премахне причините за синините и нараняванията, нито да реши непреодолимите предизвикателства в живота. Но дори и любовта не е гаранция за безоблачен живот.
Четенето е като пристанище или убежище, където можеш да починеш преди новите битки в реалността.

Външността на Диди имаше характерните особености на вроденото ѝ заболяване. Поради това, че другите деца ѝ се присмиваха, тя израстна болезнено чувствителна и се затвори в себе си. Но въпреки всичко тя можеше да се превърже към някой, който я обича истински.

За нея се грижеше баба ѝ. Тя я взела, след като родителите  катастрофирали. Тогава била само на 3 годинки.

Диди обичаше природата и много часове прекарваше сред нея. Не познаваше буквите, но много обичаше някой да ѝ чете. Тя проваляше всички психологични и неврологични тестове. Вярно е, че имаше неща, които не ѝ достигаха, но беше хармонично и уравновесено дете. Беше очарователна и същевременно непълноценен човек.

През зимата умря баба ѝ. Тя страдаше и много плачеше.

Веднъж я посети жена, която искрено съчувстваше на това малко създание, отритнато от света. Преди тя често разговаряше с баба ѝ, когато ги срещнеше навън, а на малката даваше различни лакомства.

Диди я прегърна и се разплака:

– Защо си отиде? – извади кърпичка от джобчето на престилката си и попи влагата замрежваща очите ѝ. – Плача не за нея, а за себе си. С нея всичко е наред, тя е във Вечния си дом.

След дълга пауза, продължи да излива мъката си:

– Студено ми е, но това не е от времето. Зимата е вътре в мен, хладна като смъртта. Баба беше част от мен и когато тя умре, част от мен умря с нея.

Погледна към заснежения прозорец и тихо, почти напевно продължи:

– Сега е зима. Аз съм мъртва, но скоро ще дойде пролетта.

Изцелението на скръбта ѝ протичаше бавно, раната от загубата постепенно започна да се затваря. А за това много помогна сестрата на баба ѝ и хората, които съчувстваха на Диди и я посещаваха.