В този живот заедно със скърбите и притесненията има много благословения и радост, които щедро ни е дарила Божията десница.

Помисли си, колко дарове приемаш като нещо естествено.

Всеки миг здраве, всеки час свобода, способността да виждаме, да чуваме, говорим , мислим или си представяме, всичко това са подаръци от Него. Даже способността ни да обичаме също е дар от Бога. Но най-важното е, че  Бог ни е подарил Христос.

С какво ще отговорим на Неговата любов? Това можем да обобщим с една дума: благодарност. Но как да му покажем нашата благодарност? Да му дадем част от това, което Той ни е дал.

Какво си направил в последно време, за да благодариш на Бога за всичко, което ти е дал и продължава да ти дава?

Как да го направим? От една страна, ние трябва да вярваме, че Бог наистина работи в живота ни, дори когато ние не го чувстваме.

Духовният растеж понякога е доста досаден работа, само една малка стъпка в даден момент. Така че ние трябва да очакваме постепенно подобрение, защото всичко на земята има свой ​​път и свой собствен сезон.

В действителност съществуват различни сезони в духовния ни живот. Понякога ще има кратък, интензивен прилив на растеж, който можем да приемем като пролет, последван от период на стабилизиране и тестване приличащ на есен и зима.

Какво да кажем,  когато искаме чудо, а поради болките, навици и задръжки, не го получаваме? Добре е да се молим за чудо, но не и да се разочароваме, ако отговорът идва чрез постепенна промяна.

С течение на времето бавно, но постоянно, поток от вода ще ерозира и най-твърдата скалата и ще преобрази гигантските камъни в малки камъчета. С течение на времето, малките кълнове се превръщат в гигантска секвоя.

Важното е, да продължаваме да правим такъв избор, които да ни води до изцеление и духовно израстване!

На Чен откриха тумор в мозъка, а той беше само на седем години.. В това време майка му страдаше от заболяване на бъбреците.

На двамата им бе много трудно, те всеки ден се бореха за живота си.

Заради тумора Чен ослепя и бе парализиран.

Лекарите знаеха, че той дълго няма да живее, за това предложиха на майката:

– Можем да ви трансплантираме негов бъбрек и поне вие да живеете. Той вече си отива, не можем да направим нищо за него.

– Какво говорите, – възмути се майката, – на мен ми е трудно дори и да си го помисля само.

Чен дочу този разговор и реши да убеди майка си, да приеме трансплантацията.

„Бих се радвал, тя да остане да живее по-дълго и да е здрава, – помисли си Чен“.

Той не знаеше от къде и как да започне, но когато видя угриженото лице на майка си започна направо:

– Мамо, съгласи се да ти направят тази трансплантация.

– Ти си чул разговора ни, – с болка го погледна майка му, – не мога да го направя. И без това ми е болно, като знам, че те губя.

– Но, мамо, помисли само. Аз ще бъда много радостен, че ти ще живееш и ще бъдеш здрава.

– Не, Чен, болката ми по теб ще бъде още по голяма, когато знам, че те няма.

– Мамо, но нали частица от мен ще живее в теб, – Чен я погледна умолително, – аз ще бъда с теб през цялото време и ще живея чрез теб.

Майката се разплака. Тя разбираше, че той беше прав. Мисълта, че частица от него ще живее в нея, донякъде я успокои.

– Мамо, моля те направи го заради ме, – Чен направи последен опит да склони майка си.

Тя го погали по главата, а от очите ѝ на вади се стичаха сълзи по бузите ѝ.

– Но, Чен, какво ще правя без теб?
– Но нали аз ще бъда с теб, – засмя се Чен, – щом една частица от мен живее в теб и ти дава живот….. все едно аз съм с теб.

Майката нищо повече не каза. До вечерта дълго обмисляше думите на сина си. Цяла нощ не можа да затвори очи и да заспи.

Рано сутринта омаломощена от размисли, съмнения и терзания прошепна над още спящия си син:

– Добре, Чен, ще живеем заедно.

Когато синът ѝ умря, неговият бъбрек ѝ бе присаден. Лекарите не можеха да осигурят на Чен пълноценен живот, но благодарение на сина си тя щеше да живее.

Преди операцията, лекарите почетоха паметта на Чен с едноминутно мълчание. Никой в операционната не можа да задържи сълзите си.

Благодарение на желанието на Чен бе спасен животът не само на неговата майка, но и на още двама човека, на които бяха трансплантирани негови органи.

Тайната на лична промяна не е в силата на волята. Нужно е да се изправите пред истината, ако искате да се промените.

Нищо няма да се промени в живота ви, докато не разберете истината за слабостите си, отношенията ви, вашите успехи и неуспехи, вашето минало и бъдеще.

А тази истина е в Исус Христос.

Защо е необходимо да научите истината преди да се промени живота ви? Защо зад всеки самоунищожителен навик в живота ви, стои лъжа. Ако имате дълг, това е, защото сте повярвали в някои лъжи като „Може да ми се размине“ или „Винаги мога да го изплатя“. Може би сте надценили възможностите си и сте повярвали на лъжата, че имате нужда от много по-голяма къща, луксозна кола или друго нещо.

Но дали това е истината? Може ли да се докаже, че това е истина? Абсолютно сигурни ли сте, че това, което смятате и казвате за вашите финанси е вярно? Какво ще кажете за вашите взаимоотношения? Ами нещата, които казват за себе си? А начинът, по който мислите за миналото си или за някое събитие? Истината ли е това, което Бог казва за него?

Библията ни учи, че личната промяна започва с истината. Това е истината, която ви освобождава. Исус е истината. Неговото Слово е истина. Библията е Словото, а това означава, че Библията е истината.

Какво чуете по телевизията или да прочетете в книгите не винаги може да ви помогне, защото не винаги е истина. Разбрахте ли, че това, което казва Бог винаги ще бъде истина. Божието Слово ви показва как да се върна към живота, за който сте били създадени, за да живеете, а след това ви разкрива как да останете в Божия път.

Ето защо е толкова важно да имаме ежедневно тихо време с Божието Слово. Нищо няма да се промени, докато не получите истината в сърцето си. Ако изградите живота си въз основа на лъжи, заблуди или полуистини, вие никога няма да се промените. Но когато се изправи пред истината и започнете да отговаряте според нея, ще започнете да виждате промяна в живота си.

Денят беше мразовит. Вятърът свистеше безмилостно между клоните на дърветата, а студът проникваше безжалостно до телата на хората, а те се загръщаха още повече в дебелите си палта и якета.

Васил крачеше премръзнал с високо вдигната яка и мечтаеше за момента, когато ще се прибере у дома и ще седне край печката.

Изведнъж погледа му бе привлечен от един паднал портфейл. За съжаление в него нямаше никакви документи, само три лева и писмо, което изглеждаше много пъти разгръщано и вероятно четено.

Освен обратния адрес, на плика друго нищо не можеше да се разбере.

Васил разгърна писмото, за да научи нещо за собственика на портфейла, за да му го върне.

Там бе написано:

„Скъпи Дани, моята майка ми забрани да се срещам с теб. Прости ми. Обичам те и ще те обичам винаги. Твоя Ана“.

Това писмо трогна Васил и той реши да намери човекът, който го е загубил, за да му го даде.

„Явно това писмо е било много важно за него, – помисли си Васко“.

Тогава той се обади на оператора към телефонната централа:

– Можете ли да ми кажете телефонния номер на човека, който живее на този адрес? – и Васил продиктува адреса.

– Извинете, но нямам право да разкривам такава информация, – каза учтиво женски глас.

– Но моля ви, – Васил ѝ прочете писмото и разказа на непознатата жена при какви обстоятелства го е намерил. – Поговорете с абоната и ако той е съгласен, срещнете ни.

Измина минута, която се стори на Васил цяла вечност. Най-накрая той чу женски глас.

– Здравейте, искали сте да разговаряте с мен?

– Познавате ли някоя жена на име Ана? – попита я Васил.

– Преди тридесет години, ние купихме този дом от нейната майка. От няколко години майката на Ана живее в старчески дом. Ще ви дам адреса и телефона. Може би там ще ви помогнат.

Васил получи номера на старческия дом и веднага позвъни там.

– За съжаление тази жена почина, но дъщеря ѝ живее в друг старчески дом, – му отговориха от там.

Когато се свърза със старческия дом, където живееше Ана, му казаха, след като той обясни защо я търси:

– Звъните много късно тази вечер, вероятно тя няма да ви приеме.

Васил бе на крачка от разгадаването на тайнственото писмо и не можеше повече да чака, за това прояви по-голяма настойчивост.

Скоро му разрешиха и той заедно с директора на дома се качи на втория етаж, където с усмивка го срещна Ана. Тя беше възрастна жена с добри и топли очи.

Васил ѝ разказа за своята находка и ѝ показа писмото.

Когато Ана го видя, наведе очи и дълбоко въздъхна:

– Много го обичах. Казваше се Данаил Петров. Тогава бях на седемнадесет години и майка ми сметна, че съм много млада. А Дани беше толкова красив ….

Възрастната жена замълча, а после продължи просълзена:

– Ако го намерите, предайте му, че още го обичам. Така и не се ожених, не можах да намеря такъв като него.

Васко си взе довиждане с Ана и слезе на първия етаж. Дежурния го попита:

– Намерихте ли това, което търсихте?

– Зная само името на собственика на този портфейл, – Васко показа въпросния предмет, – днес изгубих цял ден, ще го потърся, когато имам свободно време.

Изведнъж дежурният извика:

– Аз знам на кого е този портфейл. Той е на господин Даниел Петров. Той живее в съседната сграда и когато излиза на разходка, постоянно го губи.

Като чу това Васко на бегом се върна при директора на старческия дом и заедно с него отидоха до съседната сграда. Въведоха ги в стая, където в едно кресло седеше приятен мъж, който четеше.

Директорът го попита:

– Това ваше ли е?

Мъжът бръкна в джоба си и каза:

– Да, няма го, изглежда е моят, прилича на него.

– Ето, този млад човек го е намерил и ви го връща, – каза директорът.

Старецът с облекчение погледна Васил и попита:

– Как мога да ви се отблагодаря, младежо? Какво възнаграждение ще ви устрои?

– Нищо не ми е нужно. Но искам да ви кажа нещо. Съжалявам, че прочетох писмото, но исках да разбера, кой е собственика на портфейла, за да му го върна, защото вътре нямаше никакви документи.

Дружелюбната усмивка на стареца помръкна.

– Вие сте чели писмото?

– Не само го прочетох, но знам къде е и вашата Ана.

Мъжът трепна и пребледня:

– Ана, къде е тя? Как е тя? Всичко ли е наред с нея? Моля ви помогнете ми да я видя.

Старецът хвана ръката на Васко и тъжно каза:

– Когато получих това писмо, моя живот свърши. Так и не се ожених. Аз винаги съм обичал само нея, моята Ана. Моля ви заведете ме при нея.

И те тръгнаха.

Ана седеше в същата стая.

– Ана, – каза директорът много внимателно, – познавате ли този човек?

Даниел стоеше  до вратата и не смееше да помръдне. Тя го погледна  за малко, но нищо не каза.

– Ана, това е Данаил Петров. Помните ли го?

– Дани? Това ти ли си?

Стареца без да крие сълзите си протегна ръце и бавно приближи към нея. Тя го посрещна и двамата се прегърнаха ….

Неведоми са пътищата Господни, когато трябва да се случи нещо, то непременно се случва.