Ана Петрова бе лекар и практикуваше в спешна медицинска помощ. Тя работеше на много трудни места, там където мнозина нейни колеги биха се поколебали да отидат.

Бе помогнала на мъж чието лице бе обезобразено от дълбоки белези. Той ги бе получил, когато домът му гореше.

Много я трогна едно седем годишно момиченце. Когато майка му плачеше и притеснена повтаряше:

– Ние сме бежанци. Как ще се оправяме оттук нататък.

То нежно държеше лицето ѝ в ръцете си.

Ана бе забелязала нещо много интересно за людете, които срещаше и го споделяше с близки и познати:

– Тези хора разчитаха само на вярата си, че Бог ще донесе по-добри дни и щастливо бъдеще. И то при такива големи трагедии, мъка и безпомощност.

Бог знае плановете, които е определил за теб. Те няма да ти навредят, а ще ти дадат надежда и бъдеще.

Независимо дали живеем във времена на щедрост или се чувстваме изгнаници и сами днес, можем да се доверим на Божите обещания, че ще Го намерим, когато Го търсим с цялото си сърце.

Каквито и да са нашите обстоятелства, ние наистина ще бъдем намерени от Него.

Гошо коментираше в група от приятели:

– Ето Слави е добър музикант и може да приеме уменията си за даденост. Така може да се опре на минали постижения, без да полага максимални усилия.

– Да, но това може да доведе до небрежност, грешки и неизпипано изпълнение, – възрази Трифон.

– Всеки уважаван диригент може да признае опустошителните последици от това отношение, – подкрепи го Петко. – Той трябва да настоява за повече репетиции, особено за тези произведения, които оркестрантите познават много добре.

– Ясно е, че е негова отговорността да ги предпази от неангажирано изпълнение и минимални усилия при свиренето им, – усмихна се Валери.

– Той трябва да се старае да извлече максимума от своите музиканти и така се получават най-добрите изпълнения, – наблегна Жоро.

– За това най-добрите музиканти се упражняват непрекъснато, преглеждат и изучават парчета, които са свирили преди, подхождайки към всяко изпълнение, сякаш го свирят за първи път, – отбеляза Трифон.

– Този модел можем да въведем и в нашия духовен живот, – каза Христо. – За да останем победители, трябва да останем „силни в Господа“ и да облечем „пълното Божие въоръжение“.

– След като сме постигнали победа, лесно можем да се отпуснем и да станем уязвими, – допълни Максим.

– Какво, какво? – попита недоразбрал Гошо.

– Това означава да бъдем подготвени всеки ден, като се моли, изучаваме Библията, за да бъдем оборудван с „меча на Духа, който е Божието слово”. Нужно е ежедневно да търсим силата и помазанието на Духа и да упражняваме властта, която Бог ни е дал, – поясни Христо.

А Максим добави:

– Нека бъдем нащрек. Да стоим готови всекидневно, за да не бъдем слаби и безпомощни в трудни времена.

Баба Марга отглеждаше прекрасни цветя в градинката близо до къщата си. Тя бе малка, под самия прозорец.

Красивите цветя се виждаха от всеки и всички им се възхищаваха.

Колкото и ужасни времена да преминаваха, в малката градинка винаги цъфтяха цветя. Един малък рай под прозореца на къщата.

Старицата садеше цветя и ги поливаше, но един ден ослепя. Въпреки това тя стоеше до градинката, не виждаше цветята, но знаеше, че те са там.

Деца и внуци сега помагат за отглеждането им. И какво като не ги виждаше с очите си?

Всеки трябва да има такава малка градинка. В нея е нужно да посадим семена на любовта, добротата, милостта, …

Те ще ни радват и ще правят другите щастливи.

Ако сте създали своя собствена малка градина тук, тогава те ще ви пуснат в голямата. Където вечно цъфтят прекрасни цветя с прекрасен аромат.

Том бе скитник. Остана без работа в големия град. И какво друго му оставаше, освен да се премества от едно място на друго, за да търси някакво препитание?

За жалост времената бяха тежки и трудно се намираше работа.

Един ден Том попадна в живописно планинско село.

Беше много изгладнял, затова се насочи към селската кръчма, на която имаше табела:

Хан „Свети Георги и змеят“.

Той потропа на вратата. Когато му отвориха Том попита:

– Бихте ли ми дали малко хляб?

– Хляб? – изръмжа жената, която отвори вратата. – За такъв жалък и миришещ просяк като теб? Не!

След което тя затвори вратата под носа му.

Том си тръгна, но малко преди да напусне това неприветливо място, той се обърна и отново прочете надписа:

– Свети Георги и змеят.

Върна се и почука отново на вратата.

– А сега какво искаш? – показа се същата жена, която му бе отворили преди.

– Извинете, ако Свети Георги е вътре, мога ли да говоря с него този път?

Всички имаме своите крепости. И понякога ставаме направо неприятни, когато действаме под контрола на нашата „оградена кула“, ограничено мислене или негативен манталитет.

Но Божите оръжия са мощни за разрушаване на такива крепости. А ние като унищожаваме спекулациите и всичко, което се издига против познанието на Бога, пленяваме всеки разум, включително и нашия, да се покорява на Христа.

Петър мечтаеше да стане лекар. За това учеше упорито в училище, но когато дойде време да постъпи в университета, баща му каза:

– Не мога да те издържам. Парите не стигат. Не мога да ти помогна.

Младият мъж трябваше да остане и да помага на баща си във работата му на полето.

Времената бяха трудни, парите бяха оскъдни и Петър почувства, че трябва да се подчини на желанието на баща си.

Мина време и той се насити на селския живот. Опакова нещата си и потегли към големия град. Със себе си отнесе сърце пълно с горчивина и негодувание към баща си.

До края на живота си, Петър сдържаше гнева си, но обвиняваше баща си:

– Той потъпка мечтата ми.

Младият мъж почти не допускаше хора до себе си.

Горчивината, която таеше в себе си, постоянно се отразяваше на всяка връзка, която успяваше да развие, но не можеше дълго да я задържи.

Чувстваше се отхвърлен, за това често се изолираше от околните.

Местеше се от работа на работа. Не можеше да се установи на едно място, а и работата му не спореше.

Един ден срещна Елена. Тя пожела да се грижи за него. След бърз годеж, те се ожениха.

Три седмици по-късно, неочаквана експлозия от гняв почти сложи край на всяка привързаност, която младата булка изпитваше към него.

Елена не го остави, но се сви пред буйният му нрав.

Повечето от нейните приятели отказаха да ходят в дома им. Те не можеха да понасят Петър, защото той бе изпълнен с много гняв и огорчение.

Дори когато Петър не можеше да се грижи за себе си, отровата на негодуванието и горчивината продължаваше да го разяжда. Колкото по-дълго сдържаше гнева си, толкова по-жестоко жлъчта го изгаряше.

Хубаво би било душата на този човек да бъде изцерена и той да се изпълни с радост и мир, но за съжаление това не се случи.

Петър умря огорчен и ядосан на всички.

Каквато и причина да е имал бащата да задържи сина си, тя не оправдава огорчението на Петър.

Запитайте се:

– Кой е страдал най-много през тези години?

Със сигурност това не е бил бащата, а синът.

Запомнете, че когато сдържаме гнева и огорчението си, целият ни живот ще бъде потопен в тяхната отрова.