Валентин сложи сламената си шапка. Слънцето силно прежуряше. Двамата с Живко бяха излезли да се поразходят. Бяха приятели още от деца.

Валентин засегна една от болезнените теми, които често коментираха:

– Имаш чудесни деца, но растат и учат в болно време.

– Те не ходят по барове и дискотеки, но другите деца ….., – замълча за малко Живко, – не могат да не им повлияят по някакъв начин.

– Да отгледаш от фиданка плодно дръвче се изискват години, а да я счупиш и смачкаш броени минути, – добави с болка Валентин.

– Не трябва да губим надежда, – каза Живко. – Нима ще скръстим ръце?

– Трай, коньо, за зелена трева, – започна ожесточено Валентин. – Обстановката е такава, че са достатъчни няколко месец, понякога дори само един ден, в които се решава съдбата на младите. Порой в мътилка знаеш какво е? Наоколо ври и кипи, ….. застрашени са домовете ни.

– Сутрин децата ни гледат лъскавите лимузини на новоизпечените богаташи. Техните разглезени и празноглави синчета и дъщерички, са нагиздени с вносни дрехи и обувки, накичени със скъпоценни часовници, пръстени и огърлици, ….. – въздъхна Живко.

– Не чакат по автобусните спирки, не ходят пеша, сиртоени и поршета ги стоварват пред входа на училището, – махна с ръка Валентин.

– Тъпчат се с пици, пасти, шоколади и не пропускат да „подсилят“ сивото си вещество с уиски и коняк, – добави Живко.

– Учителският авторитет падна и никой не го е грижа за това, – болката искреше от душата на Валентин. – Нахалството, безочието и простащината виреят на воля. Рушат характери, подкопават надеждите ни в бъдещето на нацията ни.

– Оргиите не стихват до сутринта, – вдигна безпомощно рамене Живко. – Алкохол, оглушаваща музика, танци, пияни младежи, …. укротявани от полицаи.

– Помниш ли, – очите на Валентин светеха, – всяка свободна минута използвахме за самообразование, четяхме, пеехме, слушахме лекции….

– Поколението на моите деца е сред най-нещастните, – загрижено каза Живко. – Подобна дивотия никога до сега не съм виждал в училище и на улицата.

– Прекрачат ли прага навън, попадат в същински зверилник, – продължи в същия тон Валентин, – където всеки е против всеки. Лъжата и измамата господстват навсякъде.

– Боли ме като гледам как млади хора не обръщат внимание на нищо, – с болка сподели Живко, – така правели и другите….

– Понесени от мъртвото вълнение, – заключи Валентин, – губят усещането си за дълбочина, не виждат подмолите и ямите.

Бяха стигнали до овощната градина. Валентин спря, огледа засъхналите и обрасли с бурени дървета и каза:

– Виж, някои вече са изсъхнали, други са изпочупени и обелени от животните. Кой е виновен? Хората са ги засадили и сега вместо да берат плодове от тях, скърцат зъби срещу злосторниците. А кои са те?

– Могат ли родителите да устоят на злия демон, вмъкнал се в училищата, вилнеещ по улиците и заведенията? – безпомощно вдигна ръце Живко……

– Можем, – заяви бодро Валентин, – нашето поколение е минало през много по-лоши неща.

Няма я вече баба Димка. Тя бе известна със своята доброта и човеколюбие. Това бе компенсация за злата ѝ участ.

Бай Димитър се бе върнал назад в спомените си и разказваше за нея:

– Падна и навехна крака си като младо момиче. Уж нищо и никакво падане, но окуця за цял живот.

– Тогава не са ли я водили на лекар, да ѝ оправи крака? – попита младия Благой.

– Нямаше кой да я заведе, – с тъга каза бай Димитър. – Младо, хубаво момиче, работливо и пъргаво, но на остана стара мома, без свой дом и семейство, но имаше широко сърце и душа.

– Този дефект на десния ѝ крак се бе превърнал в ужас, – спомни си и леля Дафинка. – Сковаваше се цялата и дясна половина. Болките ѝ от ден на ден се увеличаваха и трудно се движеше. Дори бастуна не помагаше. Правеше няколко стъпки и спираше.

– Като готвачка бе ненадмината, – продължи бай Димитър. – Нейните гозби бяха ненадминати. Който ги е опитал, все пита за тях.

– Връстничките ѝ по-младите невести все я търсеха за съвет и помощ в готварството, – каза баба Гана. – И аз съм ходила при нея, да ми помага. Никого не връщаше, споделяше всичко, което знаеше и бе научила.

– Почти отгледа Гена, – каза жената на Манол. – Аз по цял ден бях на къра, а тя се грижеше за дъщеря ми, като майка. Не зачиташе предразсъдъците и назадничавите разбирания. Първа проявяваше внимание и нежност към обърканите невести след женитбата. Винаги намираше с какво да ни окуражи и подпомогне.

– Момчетата възприемаше като синове и внуци, – засмя се Горан. – Това, което живота ѝ бе отнел, тя си го допълваше като дружеше с децата. Когато и да идехме при нея все ни даваше по нещо – прясно сирене, масло, яйца, кисело мляко. Никога не пропускаше рождените ни дни. Куцук куцук, ще потропа на портата ще прегърне рожденика, а в шепата му ще мушне понякога банкнота, която може би е преполовила и без това малката ѝ пенсийка.

– Златна беше нашата баба Димка, – каза Златан и едва не се разплака. – При нея всичко имаше и добра дума, и съвет, и да ни почерпи…..

На погребението ѝ дойде цялото село – млади и стари, мъже и жени, най-много бяха деца. Беше голяма жега, но всичко живо изкачи голия рид, за да изпрати баба Димка до вечното ѝ жилище.

Това бе един почтен и достоен човешки живот……

Бяха четирима Спас, Валери, Данчо и Мая. Те бяха представители на три поколения, но случаят ги бе събрал в една вила на планината.

Беше обяд. След като получиха поръчаната храна, лакомо се нахвърлиха върху порциите си, явно планинският въздух им действаше добре и отваряше апетита им, особено на мъжете. Мая, която обикновено ровеше с върха на вълицата из чинията, този път на големи хапки поглъщаше храната пред себе си.

Доволни след храненето и четиримата се отпуснаха на столовете и всеки протегна ръка към безалкохолното, което кротко до този момент чакаше реда си.

– Чували ли сте за известният ръководител на американското разузнаване Джон Фостър Дълес? – обади се Спас.

– Да, чувал съм за него, –  почти едновременно реагираха Валери и Данчо.

– Този човек е бил не само добър разузнавач, – продължи Спас, – но и дълновиден политик. Още през 1945 година, е създал цяла теория, как да ликвидира социализма.

– Нима толкова рано е започнала да узрява подобна идея? – попита Данчо.

– След войната страстите не се ли уталажиха? – попита Валери.

– Тогава САЩ е хвърлил всичките си сили „за измамване и оглупяване на хората“, както е подчертал в плана си Дълес – каза Спас.

– Напълно съм съгласена, че човешкият мозък и съзнанието са податливи на промяна, но зависи как ще се подхванат нещата, – намеси се Мая.

– Точно това е имал предвид и Дълес, – отбеляза Спас. – Тогава е наченала подмолна война против съзнанието на хората. Започнали да сеят съмнения, хаос. Разпалвали най-ниските чувства и страсти. Издигнали култ към секса, садизма, насилието и всякаква безнравственост. Какво не вярвате ли? – Спас огледа другите на масата.

– Не, дори е много интересно, продължавай!- подкани го Валери.

– Хората и държавата ни са на прицел, – още по-разпалено продължи Спас. – Погледнете наоколо. Навсякъде бъркотия, безпринципност, рушветчийство, бюрократизъм, продажничество от всякакъв род ….

– Чесността и почтеността са осмивани. Простащината, пиянството и омразата разцъфтяват, – допълни с болка Данчо.

– Да но върху тези, които усетят коварните клопки, ще се изсипе ураган от мерзости и ще станат измет за обществото, – каза Спас.

– Обърнете внимание, те вече за започнали да унищожават духовните корени, – отново се обади Мая. – Те вулгаризират и унищожават основите на нраствеността чрез литературата, киното и театъра. Използват , всички други форми на въздействие, чрез които разлагат развиващата се младеж.

– Така е, – съгласи се Валери, – младите хора са станали циници, вулгарни простаци, космополити, лишени от чест и достойство.

– И все пак, – вдигна глава Данчо, – дали от „тактически съображение“, от малодушие или просто от невежество и неубеденост има млади хора, които стоят на обратната страна.

– Но колко са те, от голямото множество? – с тъга каза Валери.

– Най-лошото е, че ние възрастните, се примиряваме и даваме лош пример, – заключи Спас.

Обърнали ли сте внимание, че на всяка тубичка, например от паста за зъби има квадратче?

Те са черни, тъмно кафяви, тъмно сини, тъмно бордо, а също червени и зелени.

Но какво означават?

Тъмните квадрати показват, че продукта, който използвате е изцяло от химикали.

Червените квадратчета означават, че продукта се състои от 70% химикали и 30% от природни продукти.

Зелени квадратчета показват, че използвате продукт без химикали !!! Той се състои само от натурални вещества.

Слънцето се размиваше в кървавочервения залез. Въздухът нагорещен от знойния ден тегнеше заплашително. Хората едва дишаха. Всеки търсеше прохлада край дървета и градини, а където имаше вода обилно наплискваше лицето си.

Марин крачеше отчаян и подтиснат към дома си. До него вървеше Димо потънал в мисли засягащи проблемите му, възникнали днес в работата му. Двамата се движеха един до друг, но в мислите отстояха на хиляди километри.

– По-рано като пристигнех в село, всички ме обграждаха с голяма внимание, – каза с болка Марин, – търсеха услугите ми за какво ли не. Знаеш ли на колко много сватби и кръщенета съм кумувал!? Обръщаха се с най-топли и мили думи към мен. А днес само да се покажа, крият се от мен и ме избягват.

– Такава е човешката психология, – започна разсъжденията си Димо, – отговорният пост , власта придават черти и добродетели, които не притежаваме. Те излъчват измамно обаяние, което е само въображаемо. Хората подминават видимите слабости и умишлено не ги виждат. И това правят с една единствена цел, да не загубят благоволението на силния на деня.

– И ако човек изгуби високия си пост и няма вече власт ……, – въздъхна Марин.

– Виждат съвсем друг образ, смален, сив, даже жалък и нищожен, – допълни Димо.

– Тази участ няма да сполети ония, който са устояли на съблазните на властта и са останали непроменени по характер, – Мартин вдигна очи и зарея поглед в далечината. – Добротата и човещината доминират в поведението и постъпките им.

– Това са идеални случаи, – усмихна се Димо, – в които поста и власта са се оказали една мъничка добавака, непроменяща същността на човека. Това засилва хубавите черти и обаянието на тези хора.

– Сега, когато отношението към мен рязко се е променило, – каза с тъга Марин, – ставам мнителен и се чувствам непълноценен и ненужен.

– И какво правиш в такова положение? – попита Димо. – Затваряш се в черупката си, бягаш от живота и се самоопределяш като бита карата. Това е пресилено и вредно поведение.

За малко настъпи тягосна тишина.

– Недоволен трябва да бъдеш от себе си, – продължи Димо, – а не от хората. Ако по времето, когато си имал власт, си гребал с черпака от държавния казан, това се знае и помни. …..то може да бъде забравено единствено с безкористен труд.

Думите на Димо болезнено отекваха в душата на Мартин, но той мълчеше.

– Не трябва да бягаш и да търсиш заслони, когато напират насрещни ветрове, – разгорещи се Димо, – а трябва да покажеш смелост, с която да ги посрещнеш и укротиш. Друг път да запазиш позициите си и уважението на хората няма.

Това бе сериозна критика, но двамата бяха приятели. А Димо беше единствения човек, който можеше да каже истината в очите на Марин и да го накара да се осъзнае и опомни.