Михайл наблюдаваше отдавна Наско. Той знаеше, че това момче има здравословни проблеми. Много се радваше за всяка негова промяна, преодоляване на препятствие или проява на уникално умение. За Михайл Наско си оставаше едно голямо дете, което расте със забавен темп, но това не му пречеше да го обича искрено.

Днес времето беше топло и всеки търсеше гальовната милувка на слънцето. Михаил и Чарли бяха на двора и внимателно наблюдаваха Наско, който с интерес изследваше падналите листа, стръкчета поникнала трева, но когато стигна да едно от цветята разтворило разкошната си главица, занемя от възторг.

– Гледам, че е взел да се оправя. Има голяма промяна в него, но повтаря отново неща, от които си е изпатил.

И като потвърждение на думите му, Наско полетя напред, претърколи се и седна. Огледа ожуленото си коляно и ръка, но не се разплака.

– Ето в онази дъска се е препъвал вече, – подскочи Чарли и изтича да помогне на Наско да стане от земята.

– Човек не се спъва два пъти в един и същи камък, освен ако не е забравил това, – дълбокомислено каза Михаил.

– Не можеш да живееш два различни живота и да имаш две различни съдби, – махна с ръка Чарли. – Животът няма чернова.

– Но можеш да промениш посоката и да оправи черновата, – засмя се Михаил.

– Миналото не се поправя, – смръщи вежди Чарли. – Може да подобриш това, което е пред теб, но миналото е необратимо.

– Искаш да кажеш, че не могат да се заличат допуснатите грешки? – раздразнен каза Михаил. – И че няма никаква надежда?!

– Надежда има, – със спокоен глас каза Чарли, – но отминалите години никога няма да се върнат.

– Това е ужасно, – Михаил беше изтръпнал целия. – Всяка наша стъпка, мисли, желания и действия остават отпечатък в миналото ни.

– Баща ми казваше, че всичко, което правим се връща върху нас, – каза тихо Чарли. – Рано или късно плащаме за злото и извличаме полза от доброто.

– Този човек е знаел много и добре е разбирал как стоят нещата, – с възторг каза Михаил.

– Беше силен човек и аз добре се чувствах край него, – каза с гордост Чарли.

В деня, когато Станиславов трябваше да се срещне с Ласков, беше напрегнат и за двамата. Станиславов още не знаеше как да постъпи в случая. Ласков се яви точно навреме в дома му. На устата му грееше надменна усмивка, но под привидната му вежливост се усещаше едва сдържано търпение.

След размяната на баналности Станиславов го поведе към всекидневната. Настаниха се в креслата. Станиславов се възползва от миговете на мълчание и огледа госта си.

Той добре разбираше какво се крие зад спокойната физиономия на Ласков. Младият човек му бе донесал своя повест и сега с нетърпение очакваше присъдата му. Станиславов бе смятал винаги, че една сурова критика, колкото и градивна да бе, е доста болезнена особено за начинаещ млад автор. Това е тежък удар, който би смазал крехкото му его. Станиславов разбираше, че държи в ръцете си бляновете на този млад човек. Можеше да ги унищожи или да ги пощади. Въпросът беше дали да каже истината на този арогантен тип или да го излъже милостиво.

– Е, господин Станиславов, – не издържа Ласков и подкани домакина, – как ви се видя моята повест?

Въздухът в стаята леко завибрира. Мълчанието на Станиславов беше като бент, който задържаше потока на събитията.Той реши, че на този младок би му казал истината, но не от злоба, а само да види как ще понесе тежкия удар.

Станиславов се прокашля и каза с леден тон:

– Прочетох повестта ви много внимателно и трябва да призная, че не ми хареса. Казвам ви това, защото разбирам, че една лъжа от моя страна би била пагубна за вас.

Усмивката се изтри от лицето на Ласков, а ръцете му се свиха в юмруци. Но това не попречи на Станиславов да продължи да го критикува любезно:

– Тръгнали сте от една наивна идея и сте я развили крайно несполучливо. Творбата ви има хаотична структура, сцените са объркани. Човек остава с впечатление, че между събитията няма никаква логика. Стилът ви е подобен на някой нотариус и предизвиква неизбежно отекчение.

Станиславов огледа лицето на събеседника си. Но гостът не излъчваше никакво напрежение при такъв коментар на повестта му. Ласков едва успя да овладее смайването си.

– Чудя се по какъв начин сте чели повестта ми, – тихо каза Ласков.

Станиславов разбираше, че гостът му съвсем не бе от лед. Той бе по-скоро болезнено горделив, но винаги морално непобедим. Такива хора са безкрайно самодоволни и смятат, че могат да правят всичко, с което се захванат.

Явно Ласков беше решил да покаже пред света, че има необикновенно въображение, ловко умее да размества думите от речника и че притежава дарбата да пише.

Гостът пое въздух, завъртя главата си на едната страна, после на другата и се опита да си възвърне самообладанието.

– Вие сте добър писател, но мисля, че грешите в преценките си, – спокойно каза Ласков.

– Вие имате право да си мислите каквото си искате, – смръщи вежди Станиславов. – Но вие потърсихте мнението ми. Съжалявам, че не ви казах това, което искахте да чуете, но бях искрен.

– Може би имате право, че повеста ми се нуждае от щателно редактиране – започна защитата си Ласков, – що се отнася до стил и стуктура, но това е първият ми опит, така че не съм очаквал резултата да е отличен. Идеята може да не ви харесва, но защо не оценявате литературните ми дарби, така обиждате моя интелект.

Станиславов само повдигна рамене и нищо не каза.

Ласков стана подаде ръка на домакина за довиждане и се насочи към вратата. Стъпките му бяха тромави и бавни, сякаш огрона тежест се бе стоварила върху раменете му.

Когато Станиславов остана сам в стаята, се замисли: „Дали не бях прекалено жесток с този млад човек …… и все пак в него има нещо. Надявам се да превъзмогне критиката и да се насочи към друго, в което би бил по-добър“.

И двамата усещаха, че между тях се бе изпречила голяма ледена планина, която и слънцето не можеше да разтопи. Те бяха приятели и сега се водеха за такива, но имаше нещо в живота им, което ги разделяше.

Догато Симеон тъгуваше за Маги, Пламен се чувстваше шастлив и подмладен. Въпреки че и двамата бяха връстници, на Пламен годините не му личаха. Нещо от вътре го правеше по-жизнен и уверен.

На Симеон ръцете едва забележимо трепереха, а дясната му лицева част неконтолируемо се движеше сама от време на време. Старостта беше сложила грозен отпечатък върху него.

Симеон искаше да попита Пламен за Маги, но не се решаваше, възпираше го гордостта му. Не знаеше как е минало раждането, никой не му бе казал дори какво е родила.

Когато Маги имаше нужда от подкрепа, той я заряза, Пламен се бе проявил като много по-достоен от него.

„Аз съм един страхливец, – мислеше си Симеон, – Пламен е истински човек и добър кавалер“.

Всички казваха, че Симеон е умен, находчив, съобразителен и винаги знае как да подхване нещата, за да искара много пари. Но животът не беше само пари. И какво като натрупа голям капитал? Какво направи с него? Помогна ли на някой, който се нуждаеше от храна, подслон или лечение?

Когато видя Маги бременна се уплаши, не за нея, а за себе си. Дори ѝ предложи да абортира. Тогава тя много плака  и го напусна, добре, че на помощ ѝ се притече Пламен. Взе я под своя закрила и ѝ помогна много.

„Ето до къде ме докара егоизма, – мръщеше вежди Симеон. – Загубих завинаги Маги“.

Тогава, когато се разделяха, Симеон я попита:

– Какво ще правиш по-нататък?

– Не се бой ще се оправя някак, –  гневно му отвърна Маги.

И го направи…….

Наказанието му от сега и нататък щеше да бъде самотата. Беше вълк единак, така и ще си отиде…….

Тишината ставаше още по-прозрачна от стъкло и всеки момент щеше да се счупи. Разтърсен от тревожно тръпки, Добри се ослушваше да чуе познати стъпки. Едри капки пот се трупаха над веждите му.. Дишането му чезнеше. Най-накрая долови едва чуто шумолене.Тъмна сянка се плъзна край къщата.

Добри протегна ръце и Яна се притисна до гърдите му. Той погали косите ѝ. Ето я отново при него….и светът заблести с чудни светлини, звездите затрептяха  ярко. Никой повече няма да му я взема. Кошмара свърши. Той я намери и те ще се съберат така, както си бяха обещали преди шест години. Добри я дръпна към колата и прошепна:

– Няма време, да побързаме….

Яна не мръдна от мястото си. Скри лицето си в дрехите му и се разрида.

– Не мога….

Добри я пусна, не можеше да повярва  на очите си. Смръщи вежди:

– Губим време, …Ела!

Яна поклати глава:

– Най-малкият ми син ще ме търси и ще плаче….Децата ми са тук….

Прегърна го отчаяно, обля със сълзи рамото му:

– Сбогом! Аз още те обичам…..Но не мога……Сбогом….

Отнякъде долетя тънък жален писък. Гласът на малко момченце, зовеше майка си.

Магията свърши. Имаше ли смисъл изобщо да я търси? Намери я, за да я изгуби отново. Нямаше преграда пред волята на този, който обича. Нито времето, нито разстоянията можеха да съборят надеждата му.

Ала между тях бе застанала сила по-страшна от опостушителна буря, по-силна от  ураган, по-непобедима от тъмнината на вечната нощ. Само любовта на майката към децата ѝ, може да сломи копнежа по любимия човек.

Добри тръгна сам, без да знае накъде. Сърцето му бе изгоряло. Светът бе станал празен за него…

Нора и Симо вървяха по улиците на града и се наслаждаваха на топлината, която започна да се долавя от слънчевите лъчи. В новия квартал бяха започнали нов строеж. Някакъв архитект се опитваше да вмести нова къща в малък ъглов парцел.

Отпред на калния паваж се търкаляха торби с цимент.

Като повървяха малко те видя птици, които кръжаха над покривите

– Навярно търсят къде да свият гнезда, – каза Нора.

– А, това са онези големи шумни птици, който връхлитат върху всеки, който се осмели да доближи до гнездата им, – изгледа ги недоволно Симо.

– И ние хората, когато строим, оставаме след себе си всякакъв боклук цимент, камъни и какво ли не, но проявяваме ли същата собственическа агресивност, когато се отнася до лична територия? – засмя се Нора.

Тя гледаше разхвърляните материали пред строежа и изказа недоволството си на глас:

– Все някой трябва да се заеме и да коментира етичната страна на проблема със замърсяването на околната среда, не мислиш ли така?.

– Всъщност нямаше какво толкова да се обсъжда на тази тема, замърсяването на околната среда се е превърнало в порочна практика, – каза Симо.

– Въпросът не опираше само до  създаване на грозни гледки от разхвърляните боклуци или неприятното усещане от вида на създадения хаос, по-скоро до някакъв морален дълг.

– Представи си, че в един дом е разхвърляно, дрехите на пода, остатъците от храната съборени край масата, книги събрани на купчина, която сериозно конкурира наклонената кулата в Пиза, защото при едно малко докосване всеки момент може да се срути. Какво ще кажеш тогава? – разпалено размаха ръце Симо.

– Е, има хора, за който безредието е ежедневие, но навън такова състояние дразни мнозина „подредени“.

– И в крайна сметка стигнахме до идеята, да запазим околната среда, за да не се дразним едни други. Но дали това е всичко? Дали това разхвърляне и унищожаване на околната среда няма да се отрази като бумеранг върху нас?

Двамата гледаха неразборията, мръщеха вежди, сочеха безмълно с ръци ….

– За това не е достатъчно само да се философства и говори, трябва и действие, ръце които да се хванат на работа, – каза Симо……….