В съвременното общество критичните дни на жените остават тема табу и не могат да се явяват причина, за да се правят отстъпки по това време в работата.

Въпреки това някои британски компании възнамеряват да въведат нови правила, според които жена може да ползва почивка в първите дни на цикъла си. Може би това наистина е необходимо на работещите жени.

Трудно е да си представим, че шеф и то мъж ще реши да приложи такива правила, за да „се приспособи към естествения цикъл на работниците си“.

Такава идея за първи път е реализирана в малката фирма Coexist в Бристол, където на 7 мъже сътрудници се падат 17 жени колежки.

Единствената международна компания, която позволява на работничките си да почиват във връзка с началото на критичните им дни е Nike.

Такава политика във работата се наблюдава във Филипините, Япония, Тайван, Корея и някои части на Китай.

Привържениците на подобни правила отстояват нововъведението, защото реалният физически дискомфорт пречи на жените да работят добре. За беда мъжете не могат да разберат това. Особено това се отнася за жените, които изпитват силни спазми или болка в резултат на ендометриоза или други патологични състояния.

Bex Baxter собственикът на фирмата Coexist  в Бристол смята, че такава отпуска за жените, ще бъде от полза за бизнеса, а самата тема за това им състояние, трябва да престане да бъде табу.

Токсинът на пептид, изолиран от отровата на перуанския паякът е в състояние да блокира каналите, отговорни за предаването на сигнали за болка от невроните.

Учените твърдят, че отровата на паяка, може да помогне за разработване на ефективно обезболяващо средство с минимални странични ефекти.

Милиони хора живеят с хронична и невропатична болка в значителна степен, защото сегашните лечения често предоставят само леко облекчаване на болката и имат сериозни странични ефекти.

За това учените от цял свят се стремят да разработват по добри аналгетици.

Австралийските учени в новата си работа пишат, че перуанските отровни паяци съдържа пептидния токсин Protx-II, който е в състояние да подтиска потока от болката.

Токсинът се свързва с рецептора на болката, разположен в мембраната на нервните клетки.

Според учените, невронната клетъчна мембрана привлича пептида към невроните и блокира усещането за болка.

Край блоковете често се разхождаше един сивочерен котарак. Той беше обикновен, но изглежда съдбата му не бе много радостна. Кой знае къде си бе загубил опашката, на мястото ѝ бе останало само малко чуканче.

Лявото му ухо бе счупено и бе зараснало накриво. Едното му око поради грозен белег, не се отваряше, само премигваше малко с него.

Котаракът беше много добър, не се нахвърляше на хората, но те не го жалеха. Наричаха го Изродчето.

Да той наистина изглеждаше страшно, но явно не разбираше, че го наричат с такова име и за това не се обиждаше.

Когато някой му извикаше:

– Ей, Изродче.

То весело измяукваше и добродушно изкачеше да посрещне извикалия го.

На децата им бяха забранили да го пипат, а по-големите се отнасяха много грубо с него. Често  го мамеха, подхвърляйки му уж нещо за храна, а изливаха съд с вода върху него.

Баба Пена го защитаваше и често му даваше нещо за ядене. А веднъж я чух да мърмори недоволно:

– Защо сме толкова зли? Искаме с нас да се отнасят по човешки, да разбират проблемите ни, а към тези, които са по-слаби, се отнасяме безмилостно и жестоко.

Котаракът търпеше, когато го поливаха, само присвиваше уши, но си оставаше на мястото.

Въпреки всички обиди, мяукаше и се отъркваше в краката на някой. Сякаш казваше:

– Извинявайте, че съм толкова грозен, безполезен и ви предизвиквам да ме мразите.

Той получаваше ритници от минаващите. Хората си изкарваха натрупания гняв от несправедливостта в живота си върху него.

Веднъж влезе в един дом и поиска храна, но му притиснаха една от лапите с вратата. Дълго след това куцаше, лапата бавно зарастваше. Но въпреки всичко той прощаваше на хората и отиваше при тях.

Като наказание за това, че беше добродушен, някой насъска кучета против него. Котаракът не можа да избяга или да прескочи оградата, подведе го болния крак.

Тогава той изпищя, викът му беше почти човешки.

Баба Пена изскочи на улицата и започна да гони кучетата, а те ѝ се зъбеха озлобено.

Уродчето лежеше в локва кръв, неподвижно. Баба Пена въздъхна:

– Боже, и то е като нас. Животът ни е смачкал всичките…. само, че то горкото не умее да мрази.

Внимателно го взе на ръце и го понесе към дома си. Докато го носеше се страхуваше да не му причини още болка. Виждаше как животното страда.

Баба Пена влезе в стаята и се чудеше какво да прави. Котаракът хриптеше и се задушаваше. Тя седна на стола и го положи на коленете си. Посегна да го погали, въпреки че се страхуваше, че ще го нарани, а котаракът замърка.

Той хриптеше, но не виеше от болка, а се опитваше да мърка. Благодареше за това, че някой се е погрижил за него.

Човек му бе дал капка топлина, макар и пред смъртта му, а той се опитваше да благодари, за това чудо, забравяйки за собствената си болка.

Потърка главата в дланите на жената, изпъна се в цял ръст и замръзна. Не дишаше. Сърцето му спря да бие.

Баба Пена седеше с мъртвия котарак на колене и си мислеше за хората:

– Как се отнасяме един към друг, особено към по-слабите? Това животно бе един нещастен инвалид, който цял живот търсеше да получи поне малко топлина.

По лицето и започнаха да се стичат сълзи.

И изведнъж тя разбра:

– Много от нас имат нормално физическо тяло, но жестока и осакатена душа.

Агнес влезе в стаята. Видя как децата страхливо се бяха скупчили на групички  и ѝ дожаля за тях. Те нямаха вина, защо трябваше да преживяват толкова ужаси и тормоз.

Шайма бе вперила поглед в прозореца и предизвикателно мълчеше. Таклеф реши, че не може повече да мълчи и заговори:

– Страх ме е, че мама и татко могат да умрат и да останем сами. Плаша се от това, че доста хора от семейството ни  ще бъдат убити. Изпитвам ужас, че ще ни застрелят. Или че ще използват оръжие, което заразява с опасни болести.

Агнес погледна момчето с болка.

– Има такова оръжие, – каза Таклеф. – Първоначално нищо не усещаш, а после ти става лошо, боли те някъде по тялото, а после умираш.

– Кой има такова оръжие? – попита Агнес.

– Воените и онези, които искат да властват над хората, – каза ожесточено Шайма.

Едно от момиченцата непрекъснато обикаляше и си бъбреше само.

Няколко момчета се бяха скучили край масата и се бяха притиснали едно до друго, явно бе, че изпитват страх.

– Понякога не мога да заспя нощем, защото си мисля за бомбите, които падат върху къщата ни, – каза смутено Реем.

– Сънувах, – започна да разказва Хинд, – че всички сме си в къщи и не можем да избягаме. Бомбите падат върху нас, всичко пламва и се събуждам.

– Мама каза, че много хора върху, които са падали бомбите са изгорели живи, – изплака Алия.

– Не вярвам да ви убият, – каза насърчително Ана, – та вие сте деца.

– Ще ни бомбардират, – каза тъжно Хамза, – нали гледах по телевизията. Но за всички тези войни, те ще съжаляват.

– Войната е страшно нещо, – смръщва вежди Сахар, – Оръжията са станали по-мощни и убиствени. Няма как да се защитаваме от тях. Ще ни избият до крак.

Децата не споделяха за това, което са чули по телевизията или от разговорите на възрастните, а го трупаха в себе си. А когато останеха нощем сами, ги застигаше тревога и отчаяние. За тях най-големият ужас бе да останат сами след войната.

Всеки път, когато Лили видеше двойка да прави нещо заедно, очите ѝ се насълзяваха. Тя беше 35 годишна омъжена жена, майка на две деца. Необратима парализа на десния крак, поради гръбначна травма, бе помрачила семейното ѝ щастие.

Тя се чувстваше непълноценна, защото не можеше да върши много от нещата, които бе правила преди.

Веднъж Лили седеше в градинката пред блока на една пейка. Приближи се към нея белокос мъж и попита:

– Извинете, мога ли да седна на пейката?

– Разбира се, тази пейка е за всички, – засмя се дружелюбно Лили.

Двамата започнаха неусетно разговор и тя сподели болката и проблемите си с непознатия мъж.

– Знаете ли, – каза мъжът, – докато ви слушах, останах с убеждението, че се фокусирате прекалено много върху нещата, които не можете да правите с вашия съпруг. Сега помислете добре и ми кажете какво можете да вършите двамата заедно.

– Е, все още се наслаждаваме на компанията си, – изчерви се Лили. – Излизаме на вечеря, срещаме се с приятели.

– Това е хубаво. Но какво друго правите заедно? – мъжът настойчиво подтикваше Лили да се замисли по-сериозно върху поставения въпрос.

– Ходим заедно на разходка с колата, – започна да изброява Лили. – Играем на карти. Ходим на кино и театър. Той ме учи да карам кола …..

– Забелязахте ли, че за по малко от двадесет секунди споменахте пет неща, които правите заедно със съпруга си? – отбеляза възрастният мъж. – Ако ви се даде време да размислите, ще откриете много повече неща, които извършвате заедно със мъжа си.

– Мога да измисля дори неща, за които никога не сме се сещали, – радостно откликна Лили на предизвикателството. – Нещо необичайно. Например, скокове с парашут.

– Това е чудесно, – подкрепи я побелелият мъжът. – Имайте предвид, че можете да правите и неща, които по-рано със съпруга ви сте смятали за невъзможни. Казахте ми, че сте ходили по-рано на плаж и обичате да плувате. Можете да си намерите някой уединен плаж, за да не изпитвате притеснение от погледите на другите. Ако бях на плажа със семейството ви, за мен нямаше да има значение вашия недъг. Веднъж на плажа забелязах мъж, чийто крак бе отрязан до коляното, но това не му пречеше да се забавлява с приятелите си на пясъка и във водата.

– Колко малко поговорихме, а…. – усмихна се Лили. – От години не съм се чувствала толкова прекрасно. Благодаря ви. Накарахте ме да погледна по друг начин на нещата.

– Радвам се за вас, – каза мъжът.

След това той стана и си тръгна, а Лили продължи да се усмихва на всичко наоколо и да мечтае, за невероятните възможности, които ѝ се откриваха….