Веднъж група младежи посетиха един Детски дом. След като разговаряли с децата, те решили да разберат, как са усвоили материала по Библията, който са изучавали до сега.

Едно момиченце попитало:

– Мога ли да разкажа историята за Давид и Голиат?

Гостите с радост се съгласили.

И момиченцето започнало да разказва:

– Давид бил много добър човек и обичал Бога, но веднъж направил нещо лошо.

Учителите от дома се спогледали. Никой от тях не бил разказвал на децата за Вирсавее.

А момиченцето продължило да разказва:

– Давид бил много висок на ръст и веднъж обидил малкия Голиат. Давид го ударил с камък по главата.

Всички започнаха да се смеят, дори и децата.

И до сега още се помни историята за „малкия Голият“.

Мнозина виждат в притчата на смокинята, предупреждение към хората, че Христос иска от нас не само декларация на нашата вяра, но и плода ѝ. Липсата на изпълнението на добрите намерения в живота ни, може да се окаже печално за нас.

Навярно някой ще каже:

– Но тогава може да не е било време за бране на смокини. И търсенето на плод на дървото е безсмислено, аз да се наказва за това е незаконно.

Да, но Бог си има свое време и умереност.

В този смисъл, хората много рискуват, когато отлагат, изпълнението на някои дела  за по-късно.

Например, когато казват:

– Е, като се пенсионирам ще ходя на църква.

– Когато се развие бизнесът ми и започна да печеля поне милион, тогава ще се занимавам с благотворителност.

Позната ситуация, но и опасна. Защото Христос може да изиска от нас плодовете на вярата ни, когато все още не сме готови.

Това не е предположение, а вечен закон на Бога. Както съдите другия, с такава мярка ще се отмери и на вас.

Между възмездие и въздеяние има разлика.

Христос казва, че животът е изградена на принципа на възмездието – „с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери“.

Ако при вас се е получило много ловко да изтъкнете недостатъците на другите, бъдете сигурни, че ще се намери някой, който ще постъпи точно така и с вас. Животът ще ни плати със същата монета. Този закон действа от горе надолу – от престола на Бога.

Този, който критикува някого, е виновен в същото, за което го критикува. Бог гледа не само на това, което правим, но и на това на което сме способни.

Вярвате ли, че вие правите същото, за което критикувате другите? Ние за това забелязваме лицемерието, лъжата и фалша, защото всичко това живее в нашите сърца.

А всички светии се познават по смирението им. „Всичко това и още много  зло може да се появи в мен, ако не беше Божията благодат, така че аз нямам право да съдя другите“.

„Не съдете, за да не бъдете съдени“. Ако въпреки това сте осъдили, на вас ще се отмери със същата мярка, с която сте осъдили другите.

Ако ние съдим брата си като грешник и Бог ни съди така, ние имаме само един път – в ада.

Бог ни съди в светлината на чудното Изкупление на Исус Христос.

С какво право ние ставаме „царско свещенство“? По правото на Изкуплението. Готови ли сме безвъзвратно да забравим за себе си и да се молим за другите?

Постоянното копаене в себе си, непрекъснатата проверка, дали сме това, което трябва да бъдем, поражда егоизъм и нездравословно състояние, което няма нищо общо с обикновеното и духовно здраве на едно дете на Бога.

Докато ние нямаме правилните отношения с Бога, ще висим на косъм и от време на време ще се радваме:

„Каква велика победа спечелих“.

Такъв живот нищо не говори за чудото на Изкуплението.

Ние трябва да се отправим на път с безразсъдна вяра, че изкуплението е завършено окончателно и сега няма нужда да се тревожим за себе си. Трябва да започнем да правим това , което ни съветва Христос да правим.

Колко време ще отнеме на Бога, за да ни освободи от пагубните привички, да мислим за себе си?

Трябва да престанем да се учудваме на това, което Бог може да ни каже за самите нас.

Има само едно място, където можем да бъдем праведни – в Христос. И ако сме на това място ние трябва да служим  чрез изливане на молитви за другите.

Тя бе възрастна жена, над осемдесет години. Вечно нещо правеше, шеташе и не стоеше на едно място.

Веднъж баба Стамена вдигна тенджерата със сварено мляко, кракът и се изкриви и тя падна на земята. Лежа дълго така, защото не можеше да се изправи. Когато се опиташе да се надигне, нещо дърпаше пострадалия ѝ крак и тя умираше от болка.

Така я намери Радой, най-малкият син на брат ѝ.

– Лельо, нали ти казахме да не вдигаш тежко, – укори я той.

– Че колко е една тенджера, – възрази му Стамена.

– Тенджера, но лежиш на земята и не можеш да станеш, – ядоса се не на шега Радой.

Извикаха комшийката Запряна, тя работеше като медицинска сестра в болницата в града.

– Ще ти бия една инжекция, – каза Запряна, но иглите ми са малки.

– Давай,  – настоя Радой.

След една седмица, на Стамена целият ѝ крак бе обхванат от болка и тя не можеше да помръдне. Закараха я бързо в града.

– Добре са ти били тази инжекция, – каза лекарят, – но иглата не е стигнала мускула и за това няма никакъв ефект.

Дадоха и някакви лекарства и ѝ биха две инжекции. Баба Стамена се прибра у дома, но не можеше да помръдне по-далече от леглото.

Вечерта дойде да я види брат ѝ. Той я погледна и сърдито и каза:

– От главата си патиш. Децата ти са в чужбина, кой щете гледа? По-добре изпий довечера някаква отрова, та да не тежиш на никого.

Стамена се огорчи и засегна много от думите му. Вечерта взе две бръснарски ножчета и разряза вените си.

Сутринта я намериха припаднала. Малката  ѝ внучка кръстена на нея, държеше ръцете ѝ и плачеше:

– Бабо, какво си направила. Покай се. Самоубийството е грях. Ето виж, Бог те е запазил и кръвта ти  не е изтекла, а се е съсирила.

Старата жена дойде на себе си и разбра каква глупост бе направила. Вдигна ръце си и устата ѝ започнаха тихо едва едва да шепнат:

– Прости ми, Господи, ако не беше Ти, каква голяма глупост щях да направя…..

Баба и внучка се прегърнаха и от радост заплакаха ….