В чакалнята имаше няколко души. Те търпеливо чакаха реда си при зъболекаря. Ангел Стефанов скучаеше. През две минути поглеждаше часовника си. Времето за него течеше много бавно.

Погледна към масичката сложена в средата на коридора. Тя бе отрупана със списания и брошури.

„Защо да не разгледам някое списание, докато ми дойде реда?“ – помисли си Ангел.

Посегна към едно от списанията и в същия момент сред купа забеляза Библия. Грабна я веднага. Отвори на любимия си Яков и зачете.

Напрежението от деня бавно започва да избледнява, думите от Библията го изпълниха с мир.

Ангел бе постоянно зает. Ежедневието му бе много натоварено. За него бе цяло предизвикателство да намери време да чете Библията и да се моли. Та нали бе християнин?!

„Но имам достатъчно време за списания, които ми обещават щастие, как да живея здравословно, да правя това или онова, за да не остарявам, – усмихна се на себе си Стефанов“.

Изведнъж той осъзна, че не е толкова трудно да намери време за Божието Слово.

„Ако занимавам ума си с по-малко безполезни книги и списания, – замисли се сериозно Ангел, – ще има много повече време да чета Библията. А тя съдържа цялата информация, която ми е нужна“.

Той си спомни колко безцелно бе разгръщал списания и вестници, за да убие времето, когато чакаше някъде, а това време можеше да употреби за четене на Божието Слово.

„От нея мога да науча как да живея по-добре и как да намеря не временно, – мислеше си Ангел, – а вечно щастие. Ако следвам напътствията ѝ, земният ми живот ще се промени. Така ще се подготвя за вечния живот, който Бог ми е обещал да имам на небето“.

Ангел разбра, че срещата ми с Библията между куп от списания и брошури съвсем не е случайна. В живота му трябваше да настъпи промяна.

„Ще чета Словото, – взе решение Ангел в себе си, – ще търся Бога с цялото си сърце и със същата страст, с която досега съм се стремял към други земни и преходни неща“.

Това бе сериозно посвещение, но то обещаваше сериозна промяна в живота на Ангел Стефанов…..

Манол Игнатов бе гимназиален учител. Той много се стараеше в работата си, но колкото по-усилено работеше, толкова повече се сблъскваше с неразбиране и получаваше незадоволителни резултати.

Притесни се. Започна да усеща в себе си някаква празнота. Изпадна в депресия.

– Има ли смисъл да живея? Това, на което смятах да посветя живота си, се проваля всеки ден пред очите ми. Ще сложа край на живота си.

Напълно отчаяни родителите на Манол се обърнаха за помощ към църквата:

– Моля ви помогнете на сина ни! Спасете го! Той е решил да сложи край на живота си.

Дойдоха вярващи хора в дома на Манол и поговориха с него. Те го поканиха на църква. Макар и неохотно той се съгласи.

Когато влезе в църквата и чу за първи път Божието Слово, той осъзна, че грехът му се състои в незачитане и неприемане на Бог. До сега Манол беше имал самочувствие, че може да живее и без Господа.

Когато прие Исус Христос, Който бе умрял и възкръснал заради греховете му, младия учител се промени.

По-късно започна да служи в църквата. Музикалната дарба, която му бе дадена от Бога използваше активно, за да свидетелствува, какво Бог е направил в живота му.

Чрез неговата музика много хора бяха насърчени, както никога преди това.

– Аз бях избрал смъртта, – казваше Манол, – но Бог реши да направи от мен нов човек, посланик на Божието царство, за да свидетелствувам в този свят, че Господ е жив.

Наско страдаше от синдрома на Даун. Той почина няколко месеца преди преди да навърши 50 години.

Той се ужасяваше от бурите. Майка му го бе научила, когато започне буря, да слага ръка на сърцето си и да казва:

– Бог е тук.

Когато майка му почина Наско бе приютен от друго семейство. Наближеше ли буря, той заставаше пред новото си семейство и казваше:

– Бог е тук.

Това го успокояваше

Какъв прекрасен пример ни дава Наско.

Когато житейските бури заплашват да ни съборят, също можем като Наско да кажем:

– Бог е тук.

Той е в сърцето ни, всеки ден от живота ни. И ако можем да Му е доверим, както е правел Наско ще можем да кажем:

– Добре съм, дори в най-страшните моменти от живота ми.

Генади лежеше в леглото. Той се възстановяваше след инфаркт. Беше тъжен и постоянно склонен към депресия.

Веднъж го посети старият му приятел Благой.

– Вече не мога да се концентрирам върху никакъв разговор, книга или телевизионна програма за повече от 15 минути, – оплака се Генади на приятеля си.

– Ти си християнин, – каза доста сурово Благой. – Вярващите не трябва да се депресират. Те трябва да живеят пълноценно, независимо от обстоятелствата.

– Вярвам, че авторът на псалом 42 е бил депресиран, – усмихна се Генади. – Този псалм е поетичен израз, на това което изпитвам. Двамата с псалмиста изплакваме пред Бога една и съща болка.

Двамата стари приятели замълчаха.

– Сърцето ми е празно, – едва не изплака Генади. – Живея само със спомените и копнея да почувствам Божията сила отново.

– Но там в края на този псалм се казва: „Надявай се на Бога; аз още ще Го славословя; Той е помощ на лицето ми о, Бог мой“, – каза тихо Благой.

– Това ли е всичко? Това ли е отговорът? – опита се да се надигне от леглото Генади. – Изглежда много просто.

Приятелят му въздъхна и само вдигна рамене. След това добави:

– Опитай! Нищо не губиш от това.

След като Благой си тръгна, Генади най-напред неуверено, а след това все по-смело започна да възхваля Господа.

Изведнъж самият той осъзна: „Дори, когато мисля, че ме е изоставил, Бог е близо до мен и ме закриля със Своята любов“.

В градината има много магнолии. Този храст не влияе особено на останалите растения в градината. Цветовете му не се набиват на очи. Те вехнат почти незабелязано.

Но когато погледнеш цветчетата под лупа, можеш да забележиш, колко са невероятни. Всички тичинки се виждат съвсем ясно и върху всяко розово венчелишче са разположени малки червени точки. Това е едно прекрасно цвете.

Когато погледна магнолията, се питам: По какъв начин Бог гледа на нас. Той ни познава толкова добре, че знае всички косми на главата ни.

В този свят има много причини да се чувстваме незначителни, незабележими и изплашени, но всъщност ние сме много ценни за Бога.

Когато болките в този свят заплашват да ограбят радостта ни, нека си спомним, че Бог ни познава и обича.