Хората минаваха край Живко, оглеждаха го изпитателно и клатеха угрижено глава:

– Изглежда доста се измъчва, – подхвърли един старец и погледна младежа със съжаление.

– Обсебващи мисли са заангажирали ума му и е забравил всичко около себе си, – прибави съчувствено една възрастна жена.

– Погледни го, – посочи го с пръст един млад мъж, – сякаш се е откъснал от този свят.

– Какво си въобразява, че никой не го наблюдава ли? – възмутено възкликна една дама.

В трудни моменти сме склонни да се фокусираме толкова много върху мислите и ограниченията си, че останалият свят сякаш изчезва.

Не можем да накараме умовете си да мислят за нещо друго. Дори не ни интересуваме дали другите не ни смятат за луди.

Нима е толкова трудно да предадем тревогите си на Бога?

А какво всъщност означава това?

Това ни разкрива нещо много важно, че трябва да позволим на Господа да се бори за нас.

Свети Августин се молеше така: „Господи … Ти си ни направил за теб и сърцата ни ще бъдат неспокойни, докато не намерят покой в ​​теб“.

Изведнъж Живко трепна, погледът му се освежи, а устните му започнаха тихо да мълвят:

– Исусе, поверявам ти моята битка. Няма нищо от този свят, което може да ме отдели от Твоята любов. Доверявам ти се, защото знам, че можеш да се намесиш и да ме спасиш. Води моята битка. Признавам, че нямам необходимото, за да спечеля тази борба, но твоята благодат е достатъчна за мен. Това, което знам, е, че когато съм слаб, съм силен в Теб.

Времето почна да се променя много бързо. Стана необичайно топло за сезона и дневните температурите се повишиха, но на следващия ден заваля сняг, който достигна три сантиметра.

Колкото и драматична да ни изглежда тази промяна, тя не може да се сравни с едно торнадо, наводнение или силно земетресение.

Бурите сякаш се появяват от нищото. Точно така става и с нашия живот.

Скоро Благой присъства на един от мачовете на сина си. Там той разговаря с Маргарита, жена на средна възраст, която се бореше с множество здравословни проблеми.

Тя сподели:

– Преди бях много близко до Бога. Бях ангажирана в много дейности от църквата, но когато дойдоха трудни изпитания в живота ми, аз се усъмних в Бога. Не можех да повярвам, че Той е допуснал това, което се случваше с мен.

– Нима смятате, че преживяваме изпитания, защото Бог иска да ни изтезава? – попита Благой.

– Разколебах се, – призна Маргарита. – Но как мога да се покланям на Бог, на Когото не мога да се доверявам?

– Това е проблема при вас, – отбеляза Благой, – ще се доверите ли на Бога, когато обстоятелствата в живота ви не са цветущи? Знаете ли, че нашият отговор на болката и предизвикателствата определят до голяма степен нашето бъдеще?

По своята същност вярата изисква доверие в нещо или в някого, което не винаги е предвидимо или разбираемо от човешките стандарти.

Повечето от нас искат неопровержимо доказателство за доброжелателното присъствие на Бог в нашия живот. И това не е ново. Спомнете си Тома, който искаше да пипне и да види или учениците на Исус в лодката, когато се изви бурята.

Когато сте с Господа в лодката, бурите могат да ви разтърсят силно, но няма да потънете. И ако Той е с нас, кой може да бъде против нас?!

Стоил имаше „понякога приятели“ в гимназията. Такива се срещаха и в църквата. От време на време се събираше с тях извън училище, но в самото учебно заведение, това бе друго нещо.

А защо не и в училищната сграда?

Ако Нина го погледнеше сама, тя му казваше обикновено:

– Здравей!

Тогава всичко се преобръщаше в него и той се смущаваше. Жалкото, че това се случваше, когато никой друг не бе наоколо.

Осъзнавайки това, Стоил рядко се опитваше да спечели вниманието ѝ в рамките на училищните стени. Той разбираше, че има някаква граница за приятелството им, но само поради смущение и страх, че ще бъде отхвърлен, не смееше да я прекрачи и да ѝ каже нещо повече.

А колко хубаво би било смело да пристъпи към нея и двамата да си поговорят.

Всички ние вероятно преживяваме болката от разочароващи едностранни и тесни приятелства. Но има и друг вид приятелство, което се простира извън всякакви граници.

Това е приятелство със сродни души, които са се ангажирали да споделят житейския ни път. Това са хора, които са „единни по дух“ с теб и ти ги обичаш, „както себе си“. Те са лоялни спрямо теб.

Въпреки всички трудности остават приятели, защото „Приятел обича всякога и е роден, като брат за във време на нужда“.

Такова приятелство ни напомня любящата връзка на Бога с нас. Чрез истинските приятелства, нашето разбиране за Божията любов се задълбочава.

Тя не бе голяма църква, но изпрати група мисионери до едно от най-отдалечените села. Изпратените успяха да организират малко общество, покланящо се на Христос.

Скоро броя на хората нарасна и се заговори активно:

– Хайде да си построим молитвен дом.

– Но къде ще го построим?

– Знаете ли, – обади се един възрастен мъж, – край селото ни има руини от стар затвор. Можем върху тях, след като разчистим да си построим църква.

Веднага всички се съгласиха и обещаха кой с каквото може да помогне. Специално бе решено:

– Да се запазят камъните. Те ще са необходими за строежа.

Докато отместваха камъните един по един, пред тях се откри малък отвор. В него имаше малка метална кутийка. Когато я отвориха, вътре намериха грижливо сгъната бележка. В нея пишеше:

„Ние сме група християни, принудени от нашите палачи да вземем камъните от нашата църква и да построим с тях затвор. Молим се всеки ден, тези камъни още веднъж да бъдат използвани за изграждането на църква“.

Когато се почувстваш жалък и безсилен, Възкръсналият Христос е готов да разкрие силата Си чрез теб. Всяка една област в живота ти, която ти се струва незначителна, е точно такава, в която Господ иска да направи още едно възкресенско чудо.

Исус е извършил най-великите Си чудеса сред  съвсем обикновени хора, в  незначителни градове и в нелигитимно време. По-голямата част от тях не са извършени в храма на Йерусалим, а в краищата на малки села.

Ако си на някое незабележително и неизвестно място, знай, че то може да е идеалното, за да се прояви възкресенската сила на Бога.

Когато започнеш да споделяш Евангелието със самия себе си всеки ден, ще започнеш да виждаш възкресението в най-обикновените дни, места и хора.

Такъв си бе той, пийваше си и затова често ходеше в кръчмата. Ако някой го почерпеше, не отказваше.

Хората редовно го виждаха, да се движи с леко полюшваща се походка, но не към дома си, а към някое заведение, където можеше да си пийне още.

Съветваха го:

– Иване, откажи се от това пиене!

– Така съсипваш здравето си.

Но той изобщо не им обръщаше внимание и не ги слушаше.

Един ден съвестта му се пробуди:

– Какво правя аз?

Погледна дрехите си, които, меко казано, бяха изцапани и се окая:

– Виж на какво съм заприличал. Сигурно за това хората ме отбягват.

Падна на колене Иван и проплака:

– Прости ми, Господи!

След този случай не последва промяна. Той пиеше и се покайваше, пиеше и отново се покайваше ….

И това продължаваше година след година.

Сатана наблюдаваше този окаян човек, клатеше глава и си мърмореше нещо съвсем тихо, така че никой да не го чуе.

Един ден дяволът не издържа и попита Бога:

– Този човек греши и се разкайва, после отново греши и пак се разкайва, как го търпиш? И отгоре на всичко го приемаш отново и отново?

Бог се усмихна и отговори:

– Ако ти, Сатано, си готов да го приемеш с удоволствие след всеки грях, колко повече, бих го приел Аз след всяко ново покаяние. Не губя надежда за него.

– Твоята милост е безкрайно голяма, – въздъхна тежко дяволът.