Марин пътуваше със дъщеря си Камелия. Така се случи, че им бяха дали билети за места, които не бяха едно друго.

Между тях седеше един едър господин.

Марин учтиво го помоли:

– Господине, може ли да си разменим местата. Ние сме баща и дъщеря. Нали разбирате ….?

Мъжът нищо не отговори, но не се и премести.

Бащата и дъщерята останаха разделени.

Марин се бунтуваше вътрешно:

– Само да мине покрай мен ще го спъна …

Това не бе единствения план, чрез който той искаше да му отмъсти.

По едно време бащата забеляза, че дъщеря му предлага част от геврека си на „неразбиращия“.

Той се възмути, но не на глас:

– Какво? Тя споделя храната с врага си?

Малко след като си поделиха геврека Камелия и господина заспаха, а Марин нервно се вгледа в дъщеря си.

Изведнъж лицето му просветля и той осъзна:

– Всички тук сме под благодат и трябва да я споделяме с другите. Чудесен урок ми предаде Господ чрез дъщеря ми.

Когато се окажете до човек, който не ви допада, не го затруднявайте, а споделете с него благодатта, която сте получили от Бога.

Това бе необикновен изгрев. Валентин и Атанас наблюдаваха появата на слънцето захласнати.

То се отразяваше в обширните води пред тях. Гледката бе зашеметяваща.

Валентин бързо извади телефона си и каза на приятеля си:

– Само за момент…. Искам да запечатам тази картина.

Слънцето светеше право в очите на Валентин и той не можа да види изображението на екрана, преди да снима, но щракна.

– Ще стане страхотна снимка, – възкликна Валентин.

Атанас се усмихна и го потупа по рамото съучастнически.

– Не можах да видя добре образ, но такива снимки обикновено излизат добре, – смутено призна Валентин.

– Ти винаги си успявал, – насърчи го Атанас.

Не винаги могат да се видят детайлите на екрана, но това не означава, че няма да се получи красива снимка.

Така е и ходенето с вяра.

Не винаги виждаме Бог да работи, но вярваме, че Той е там.

Вярата е увереност за това, което не виждаме.

Бог действа. Това, което е правил преди, може да направи отново, дори повече.

Какво можеш да забележиш, когато влизаш в някой град?

Днес Ченко пътуваше към едно не много голямо селище.

Първото нещо, което му се наби на очите, бяха хазартните заведения. Където и да обърнеше глава, присвяткваха разноцветни светлини, които го примамваха да влезе там.

На големи билбордове се виждаха снимки на адвокати, които правеха пари от злополуките на другите.

В този град бе позволено използването на наркотици. За това свидетелствуваха множеството малки магазинчета, които продаваха тези отрови.

Навярно не във всеки град бе така.

– Но този е стигнал дъното, – каза си Ченко.

Той бе подтиснат от това, което виждаха очите му. Мъка и болка изпълни сърцето му за хората, които минаваха като сенки край него.

По една щастлива случайност Ченко срещна един таксиметров шофьор, който сподели:

– Моля Бог всеки ден да ми изпрати хората, на които Той иска да помогна. Пристрастени към хазарта, проститутки, хора от разбити домове, всички те ми разказват проблемите си със сълзи на очи.

– Какво правиш тогава? – попита Ченко.

– Спирам колата. Изслушвам ги и се моля за тях.

– Ясно, – отсече Ченко, – това е твоето служение. Ти носиш светлина, в този потънал в тъмнина град.

Нека помолим Божия Дух да ни даде сила да живеем достойно, осветявайки с Неговата светлина най-тъмните места на света.

В малка група коментираха преждевременния край на Насковата кариерата.

– Той направи много неща добре, но имаше проблем, – отбеляза Вълко.

– Всички го видяха, – повдигна рамене Милена.

– И все пак той бе много ефективен в по-голямата част от работата си, – опита се да го защити Пламен.

– Но гневът му в повечето случаи не бе адресиран правилно, – поклати глава Стамен.

– За съжаление това доведе до нараняване на много хора през годините, – подчерта Милена.

– Ех, ако бях се изправила срещу него, – въздъхна тъжно Соня, – може би щях да го спра. Бях влюбена в Наско.

– Не направихме нищо, за да му помогнем. А сега той огорчен и обиден ни напусна, – констатира Пламен.

Въпреки че не можем да принудим другите да се откажат от грешното си поведение, ние можем състрадателно да се изправим срещу тях.

Нека да „говорим истината с любов“, така че и двамата да станем „все повече и повече като Христос“.

Бог ни е дал уши, за да слушаме, така че можем да чуем изобличение от някой друг.

Теодора бе непреклонна:

– Християнството не е за мен. То е много скучно. Обичам приключенията. Това е живот за мен.

Владо възрази:

– Но ти не знаеш за едно необикновено приключение, което е придружено с невероятна радост и вълнение.

– Така ли? – възкликна удивена Теодора. – И кое е то?

– Тава приключение не прилича на друго никое …

Теодора го гледаше с очакване и нетърпение. Отговорът я вълнуваше много.

– … то идва от следването на Исус, – обясни Владо.

– О, – сбърчи недоволно нос Теодора и махна с ръка.

– Обикновените думи не могат да опишат очарованието на приключението водещо до познаването и ходенето с Исус, Божия Син ….

Владо продължи да споделя с нея за истинския живот, който се намира в Господа, но Теодора само гримасничеше и по-голяма част от думите минаха покрай ушите ѝ.

В крайна сметка Владо не успя да убеди Теодора, но си каза:

– Думите ми може да са слаби, но ще се помоля за нея, а Бог нека подейства.

Когато Исус Христос влезе в живота ни, ние откриваме, че да Го опознаем повече и да Го следваме отблизо е най-голямото приключение.

Нека го търсим всеки ден, за да живеем истински живот.