Момината кула примамва посетители с многобройните си легенди, забулени в тази невероятна сграда.

Според преданията името си тази кула е получила от една турска принцеса. Баща ѝ построил това здание, за да защити дъщеря си от предсказаната ѝ смърт на 18 години.

На 18-я си рожден ден султанът поднесъл на своята дъщеря голяма кошница с плодове, в която се била укрила отровна змия, която ухапала момичето.

Наблизо минавал принц, който спасил красивата девойка.

Двойки често идват тук, за да вечерят в местния ресторант или да се полюбуват на красивата гледка, откриваща се от високата площадка за наблюдение.

Плисецкая е една от най-известните балерини, името на която е записано със златни букви в историята на руския балет.

Когато Мая била на 12 години я осиновила леля ѝ Суламиф Месерер. Бащата на Плисецкая бил разстрелян, а майка ѝ с малките ѝ братя били изпратени в Казахстан в лагер за жени изменници на родината.

Лелята на Плисецкая била балерина в Балшой театър, за това Мая започнала да посещава часовете по хореография. Момичето постигнало много успехи на това поприще и след като завършила училище Плисецкая била приета в трупата на Балшой театър.

Вродената артистичност, изразителна пластика и феноменалните скокове на Плисецкая я направили прима балерина. Мая е изпълнила главните роли във всички класически постановки.

Преливащата енергия и невероятната ѝ любов към професията помогнали на Плисецкая да дебютира в постановката „Аве Мария“ в деня на 70-я си рожден ден.

Запомнете! Оставените без контрол малки деца много бързо се превръщат в малки родители.

Да, децата са бъдеще, но не нашето. Това са бъдещи бащи и майки.

Нека си пожелаем, нашите деца да бъдат по-добри от нас….

Денят обещаваше да е хубав. Слънцето весело пръскаше лъчите си, а небето сияеше в синьо, несмущавано от нито едно облаче.

Страхил и Влади бяха излезли малко да се поразходят. Те бяха приятели още от училище. Седяха на един чин. Харесваха едно и също момиче, но и двамата се ожениха за други две девойки.

Имаха здрави семейства. И запазиха приятелството, дори жените и децата им се сприятелиха.

Днес Страхил бе настроен малко философски. Той обичаше да разсъждава на глас, за неща, които бе разбрал и изпитал.

– Начинът, по който гледаме на Бога, се отразява на това, как гледаме на себе си, – каза той. – Ако си го представяме като строг Господар, ще очакваме да бъдем награждавани и наказвани за всяко действие.

– Ако вярваме, че Господ е любящ баща, – усмихна се топло Влади, – ще се чувстваме като негови деца, несъвършени, но обичани и приети.

– Виж, – каза Страхил замислено, – ако непрекъснато се концентрираме върху своите грешки и недостатъци, така ще постъпваме и спрямо другите хора. В повечето случаи нетърпението и раздразнението, което проявяваме към тях, са резултат от отношението ни към собствените ни грешки.

– Ако трудно прощаваме на себе си, – допълни Влади, – много е вероятно, да не прощаваме лесно и на другите.

– Веднъж се загледах в огледалото и видях един човек, който не харесвах, защото се държи грубо и недружелюбно, – сподели Страхил.

– Но Бог не гледа по същия начин на нас, – реагира веднага Влади.

– Имах чувството, че Бог ми говори, когато в мислите ми се прокраднаха изреченията, – продължи разказа си Страхил, – „Трябва да се държиш добре с този човек и да се молиш търпеливо за него. Трябва да го обичаш, защото Аз го обичам“

– Господ не подминава нашите грехове, а ги прощава, – каза Влади. – Нека правим и ние същото. Да прощаваме на себе си и на другите.

Предстоеше ново пътешествие. Затова семейство Григорови старателно се подготвяха за него.

– Нека да си вземем екипировката за къмпинг, – предложи Димитър, главата на семейството.

– Това е хубава идея – подкрепи баща си Иглика, – ще си намираме хубави места сред природата, преди да настъпи нощта.

– А ще има ли хубава храна? – попита малкия Сашо, като премлясна с уста, предвкусвайки нещо много вкусно.

– Ти все за храна си мислиш, – присмя му се Иглика.

– Не се карайте, – скастри ги Милена, тяхната майка, която още в зародиша успяваше да потуши всяка кавга, стига да бе наблизо. –  Ще има храна и палатка, всичко необходимо за приятното ни прекарване сред природата.

Пътешествието започна доста възторжено. Децата не знаеха накъде вече да гледат. Всичко наоколо ги очароваше. Възторга им не стихваше, докато коментираха видяното.

Увлякоха се повече от необходимото и скоро се стъмни. Намирането на подходящо място за къмпинг сега бе по-трудно, поради липса на слънчева светлина.

Накрая решиха:

– Ще се настаним тук, – каза Димитър, – а сутринта ще си изберем по-хубаво място.

– Тъмнината не ни предлага по-добър избор, – съгласи се Милена и се зае с подготовката на храната.

Останалите се заеха да подготвят местата за нощувка. Легнаха малко след това и понеже бяха много изморени, бързо заспаха.

На сутринта Сашо още сънен се развика:

– Погледнете, тук има следи на някакво животно.

Димитър приближи и внимателно разгледа отпечатъците върху мократа пръст.

– Това са вълчи следи, – констатира той.

– Ако знаехме, че има такива, – каза намръщено Иглика, – изобщо нямаше да се съглася да останем тук.

– Понякога и в живота е трудно да намерим място, на което да се установим, – обади се Милена, – особено когато около нас е мрачно.

– В някои моменти съм се усещала, – каза Иглика, – че се опитвам да живея в свое собствено, доста ограничено светло пространство.

– Не, че това е невъзможно, – усмихна се Милена, – но е доста трудно и води до безизходица.

– В такива моменти, – подчерта Димитър, – трябва да спрем да игнорираме Исус, Неговото присъствие, любов и сила и да изберем да живеем в неговата светлина.

– Животът е толкова лесен, – подскочи Иглика, – ако живеем в светлината на Христос.

Сашо важно добави:

– Виждаме къде отиваме и знаем, че до нас има Някой, Който ни води и ни помага.