Наситили се на зрелищата, много от публиката в цирка, се насочиха към бюфета, за да утолят жаждата си. Времето беше горещо, а под купола на цирка, бе задушно.

За да си купят лимонада Симо и баща му отидоха в бюфета, който се намираше зад кулисите на цирка.

Там на малко столче седеше жив клоун. Той имаше червена перука и голям червен нос. Беше се облегнал на масата, пиеше чай и хапваше сандвич.

Симо го наблюдаваше и очакваше да се случи нещо смешно. Може би клоуна да подхвърли чашата с чая, а след това майсторски да я хване без да я разлее.

Но нищо не ставаше. Симо приближи, за да вижда по-добре и да не пропусне нищо, ако изобщо се случеше нещо.

Момчето започна да се смее предварително. Клоуна го погледна и строго каза:

– Защо се смееш? Махай се от тук!

Симо смутено се се отдръпна назад.

– Татко, той ме изгони, – оплака се Симо.

– И добре е направил, – каза баща му. – Сега той е уморен. Трябва да хапне и пийне на спокойствие. Сега той не е клоун, а човек като теб и мен.

Това никак не се побираше в главата на Симо: „Как така? Хем е клоун и в същото време не е клоун?“
– А аз си мислех, че клоуните винаги са смешни, – каза тъжно Симо.

Параходът пореше океанските вълни. Слънцето ярко грееше, а пътниците усмихнати и доволни се разхождаха по палубата.

– Пожар!…. Пожар! – рязък вик разруши спокойната идилия.

Изведнъж сред пътниците възникна паника. Хората започнаха да се щурат като полудели насам натам. Крещяха обезумели, плачеха и се вайкаха.

Демирев бе златотърсач и след успешен „улов“ се връщаше с този кораб у дома, но уви… Бедата надвисна като градоносен облак над житно поле.

Златотърсачът не веднъж се бе сблъсквал с какво ли не в живота си, досега му бе провървяло и все се разминаваше с онази страшната с косата, но сега не се знаеше какъв ще е изхода.

Той хладнокръвно превърза съкровището си към колан си, а отгоре надяна спасителния пояс.

– Да се надяваме, че ще доплувам до бряг, – каза си златотърсачът.

Вече се готвеше да скочи, когато към него изтича момиче и отчаяно закрещя:

– Спасете ме, моля ви! Нямам баща, който да ми помогне. Тук съм сама, а и не умея да плувам. Моля ви, спасете ме!

Гледаше го прекрасно детско личице, обляно  в сълзи. Две изплашени детски очи умоляваха и търсеха закрила.

„Какво да правя? – помисли си Демирев.

Той погледна съкровището си, а после обърна взор към детската ръка, която се бе вкопчила в него. В главата му се надигна буря от противоречиви мисли.

„И двете не мога да спася, – помисли си Демирев. – Трябва да оставя или златото, или детето“.

Не се колеба дълго. Решително хвърли събраното с толкова труд злато във водата, хвана момичето за ръка и двамата скочиха от пламтящия кораб.

Неимоверни усилия. Отчаяна борба, но накрая доплуваха благополучно до бряг. Като се добраха до спасителната суша, Демирев изпадна в безсъзнание.

Когато златотърсачът дойде на себе си, видя момиченцето да седи до него и с малките си ръчички да разтрива гърдите му. Лицето на детето бе обляно в сълзи.

Колко много му струваше това дете, заместило доскорошното му съкровище, но си заслужаваше.

Една спасена човешка душа е много по-ценна от всичките материални блага на земята.

В този свят е трудно, когато си неграмотен. Не е необходимо да си ерудиран във всичко, но да  четеш и пишеш, без това не може.

Мустафа бе ходил само шест месеца на училище, когато баща му го прати да работи.

– Няма да ставаш даскал я, – караше се той на сина си. – Трябва да си изкарваш хляба.

Мустафа порасна и разбра, че баща му не бе постъпил правилно спрямо него, но вече бе късно да поправя нещата. Така си и остана неграмотен.

Когато се ожени и му се роди син, той се зарече:

– Аз не можах да уча, но синът ми ще ходи на училище.

Али наистина тръгна на училище, но беше му много трудно, а и той не полагаше много усилие да се научи да чете и пише. Ходеше на училище само, защото баща му го задължаваше. Криво ляво пробутаха го по класовете и накрая получи диплома за завършен осми клас.

Един ден Мустафа заедно със сина си отиде на пазара и там двамата купиха хубав млад бял кон. Дори получиха документ за добичето.

Когато се прибраха Мустафа каза на сина си:

– Али, я прочети, какво пише в тази хартийка за коня.

Младежът взе неохотно документа, погледна го, а после вдигна поглед към коня и каза, сякаш четеше:

– Сив, бял кон екстра.

– А друго не пише ли? – попита изненадано бащата. – На колко години е? …. Я прочети всичко.

Али се изпоти, погледна коня и пак каза:

– Сив , бял кон екстра……Друго не пише.

Че коня беше бял, баща му го знаеше, че има сивкав отенък, защото е още млад бе явно, но нещо друго разбра Мустафа, което силно го огорчи. Синът му напразно бе ходил на училище и нищо не бе научил там.

Ганчо наблюдаваше съсредоточено гнездото. То бе точно на електрическия стълб. Към съзерцанието се присъедини и бай Христо.

В гнездото две малки щъркелчета подаваха глави. Долетя от някъде единият от по-големите щъркели. Той носеше в клюна си сух клон. Положи го в гнездото и изщрака с клюна си.

– Интересни са?! – констатира бай Христо, като не откъсваше поглед от гнездото.

– Гледам ги и се чудя дали вече са преминали урока за разперване на крилата над гнездото, – каза като че ли на себе си Ганчо.

– Как да разперват криле? – попита бай Христо.

– Наблюдавал съм ги не един път, – усмихна се Ганчо. – Майката най-напред хваща щъркелчето за шията. Издига го над гнездото на два три метра и го пуска.

– Малкото няма ли да се пребие? – ококори очи бай Христо.

– При падането щъркелчето пърха с криле и плавно се спуска в гнездото, – каза Ганчо. – Щом бащата разширява гнездото, сигурно наближават тези уроци.

– Интересно, това никога не съм го наблюдавал, – поклати глава възрастния човек. – Виждал съм как прелитат до близкия покрив, но този полет над гнездото …. Дори не съм чувал за него.

– Преди да се научат да прехвръкват до близкия покрив, майка им ги учи да разперват криле над гнездото – уточни Ганчо.- Това е първият им урок.

– Интересно наблюдение си направил, – каза бай Христо.

Ганчо доволен от похвалата, продължи да разкрива резултатите от наблюденията си:

– В цялото село има около 15-20 гнезда. Това означава, че всяка пролет в село долитат 30-40 щъркела, а есента отлитат три пъти повече, – започна да пресмята Ганчо на глас.

– Цяло щъркелово нашествие, – засмя се бай Христо. – Навярно заради това, че тук има река, много храна, пък и хората не са лоши.

– Не е само това, – поклати глава Ганчо. – Надолу по реката има и други села. Там хората също не са лоши, но защо няма толкова щъркели?

– Интересно защо?

– Защото щъркелът усеща къде най-малко бие градушка и там си вие гнездото, – започна да обяснява Ганчо.- Тези птици вият гнездата си на открито. Представете си какво ще стане, ако над село започне опустошителна градушка. Яйцата им и малките им ще бъдат унищожени от ледените топчета. Не сте ли забелязали, че градоносните облаци ни заобикалят? Е, чукне малко, но слаба работа.

– Нима щъркелите имат карта на местата, където пада град и избягват там да вият гнезда? – усъмни се бай Христо.

– Така излиза, – заключи Ганчо.

Един ден Нако се върна от детската градина с насинена буза. Баща му го изгледа, намръщи се и попита:

– От къде е тази синина?

– Иван ме удари с юмрук, – съвсем спокойно отговори Нако.

Баща му кипна:

– Колко си глупав! Не можа ли и ти да го цапардосаш, та друг път да не те закача?

Нако си замълча. Обезсърчи се и се затвори в себе си.

Дядо му като го видя такъв натъжен, загрижено го попита:

– Какво му е на моето малко юначе? Защо е толкова потиснато?

– Защото съм глупав, дядо, – сбърчи нос момчето.

– Как ще си глупав? Толкова хубаво рисуваш. Интересуваш се от всяко нещо, често задаваш такива интересни въпроси, всичко искаш да знаеш. Да не съм те чул повече да казваш, че си глупав!

Нако погледна тъжно дядо си, въздъхна и каза:

– Иван ме удари, а аз не му отвърнах. И утре няма да го ударя, защото съм глупав!

– Мисля, че не си го ударил, – каза дядо му, – защото си по-умен от него. Само глупаците се бият. Ако Иван посегне отново да те удари, хвани ръката му и не му позволявай да го направи.

– Да , но според татко, аз съм глупав, защото се оставям да ме бият.

Старият човек се замисли и покани внука си да седне на дивана до него.

– Когато бях малък ударих Киро. Дойде баща му и се оплака на моя. Очаквах, че баща ми ще ме нашляпа веднага, но той не направи така. Когато останахме само двамата, той ме погледна и ми каза: “ Как можеш да ме срамиш пред хората! Ти побойник ли ще ставаш? Повече не искам да чувам, че си набил някого“. Тези думи на баща ми ги запомних за цял живот.

Нещо просветна в очите на Нако.

– Ти си вече голямо момче и запомни едно, – каза старецът гледайки внука си право в очите, – ако те удари някой, това с времето се забравя, но ако някой те съкруши с прями думи, както направи моя баща, това се помни за цял живот.