Лозан чакаше автобуса. Изведнъж някой го потупа по рамото. Когато се обърна видя Дамян. Отдавна не се беше виждал с него. Преди, когато Дамян беше агроном , често се засичаха в селската кръчма.

– О, здравей, Дамяне! Къде се изгуби?

– Тук съм, изкарвам по някой лев.

– Къде работиш? – поинтересува се Лозан.

– Позавъртях малък бизнес. Ей там имам малка сергия,  – и Дамян посочи с ръка към близкия пазар. – А ти още ли пишеш?

– Все още, не съм се отказал.

– Пак ли за трудовите хора, „героите на нашето време“?

– За тези хора трябва да се пише. Те са солта на обществото, – очите на Лозан светнаха с някакъв особен блясък.

– Не е ли малко банално? – с полуусмивка го изгледа Дамян.

– Нима това е лошо? – попита Лозан.

– Сега е друго време, настъпиха промени, а и героите са вече съвсем други.

– Ти се един от примерите за промяната, – подкачи го Лозан.

– Защо мислиш така?

– Държавата сума пари потроши по теб, за да станеш агроном. После беше ръководител на кооперативното стопанството в село, а сега …. си търговец.

– От работата си не се срамувам, – отсече Дамян и заби поглед в земята.

– Не съм казал такова нещо, но защо напусна селото? Не са ли там корените ти?

– Думи, думи ……, изломоти под носа си Дамян. – Нали знаеш какво стана със селата? Развалиха стопанствата, на безценица продадоха инвентара, животните продадоха или изклаха, а земята я върнаха на „работливите“ собственици. Нима не си забелязал, колко хубава земя е покрита с тръни и бодили и няма кой да я обработва. Разсипаха селата, а ти сега ме питаш: “ Защо съм станал търговец?“ Да, приспособих се, за да оцелея. Има семейство и деца, които трябва да храня.

Какво можеше да му каже Лозан. И неговото положение не бе по-леко. Често в редакцията отхвърляха стаиите и разказите му особено, когато засягаше злободневни теми, но той не бе отстъпил и макар трудно да живееше, не беше се примирил толкова бързо с нещата.

Възрастна жена всеки ден, когато се качвала в автобуса, давала на кондуктора една шепа орехи.

Веднъж кондукторът не се стърпял и попитал жената:

– Вие всеки ден ми подарявате орехи за ядене. Защо не ги ядете сама?

– Нямам зъби, за да ги дъвча, – казала жената.

– Тогава защо ги купувате? – изненадал се кондукторът.

– Просто обичам шоколада около тях, – отговорила старицата.

На теория четенето в легнало положение е вредно, не толкова заради очите, колкото за гръбначния стълб. Така четейки, се изкривява шията, гърдите се притискат, нарушава се правилното дишане и в мозъка попада по-малко кислород.
На практика всичко, което заплашва човек, който чете легнал, са болки в шията. Но това не се случва при всеки, защото структурата на телата ни са различни, Някой може след като е чел легнал да се мръщи от болка, а друг може дори да не почувства дискомфорт.
Ето ви и 3 правила, които е необходимо да се спазват при четене.
1. Между книгата и очите трябва да има разстояние от 25-30 сантиметра, това се отнася за всяка поза за четене.
2. Дали ще се лежи на гръб или корем е абсолютно безвредно. Но не бива да се лега на една страна, защото очите ще бъдат на различно разстояние от текста. Така те ще се напрягат и зрението ще се влошава.
3. Не четете в движещо се транспортно средство. Много е важно книгата при четене да се държи неподвижно. Ако книгата се тресе в автобуса, очите трябва постоянно да регулират фокуса. Така напрягайки се, след време зрението неминуемо ще отслабне.

Хората във автобуса бяха малко, но всички седящи места бяха заети. Петър седеше и мечтаеше.
На една от спирките се качи поп, тридесет годишен, в черно расо, с брада и голям кръстна провесен на гърдите. След него влезе жена с бебе на ръце. Попа не я видя.
Петър скочи и каза:
– Седнете моля – направи крачка напред и протегна ръка пред свещеника, за да докосне женато по лакътя, за да ѝ покаже свободното място.
Изведнъж попът силно издърпа ръката на Петър в страни и със църковния си бас силно и назидателно каза:
– Какво правите? Няма нужда, аз мога и прав да постоя. Сядайте на мястото си.
Хората наоколо започнаха да се смеят. Петър без да обръща внимание на смеха, успя да настани жената на своето място.
След няколко спирки очите на Петър и попа се срещнаха и се усмихнаха един на друг. Попа пошепна на ухото на Петър:
– Извинете, лошо се получи. Ако бях облечен в цивилни дрехи, не бих си и помислил, че се обръщате към мен. Благодаря ви.
– За какво?
– За това, че ми помогнахте да видя гордостта в себе си. Да, моята гордост е виновна за всичко.
– Е, но нали се повдигна настроението у хората.
– Вярно е, – съгласи се попът.
Когато дойде време свещеникът да слезе, протегна ръка на Петър и двамата се здрависаха. Тогава Петър каза:
– Тъй като вие се притеснявате за своята гордост, то няма да ви целуна ръка и ще се огранича само с едно ръкостискане.
В отговор църковният бас на попа избухна в обикновен човешки смях.

Една жена се отдели от множеството и изтича напред към Даниела. Това бе Дора. Тя беше дванайсет години по-голяма от Даниела, но те бяха силно привързани една към друга.

Дора беше интересен човек. Авантюристка, озоваваща се в средата на страхотни и невероятни приключение. Беше напълно независима и никой не ѝ държеше сметка какво прави и къде ходи. Тя бе всичко онова, което Даниела не беше, но много ценеше.

Дора бе облечена в избелели джинси и сива тениска. Вятърът развяваше кестенявата ѝ коса. Очите ѝ бяха пълни със сълзи. Тя прегърна Даниела и не искаше да я пусне.

Даниела трепереше. С Дора тя се чувстваше в безопасност. Обърна се назад към обхванатия в пламъци автобус и ѝ прилоша.

Тълпата я наобиколи и въпросите заваляха.

– Какво стана?

– Колко души имаше в атобуса?

– Колко от тях успяха да се спасят?

Даниела се беше уплашила и не знаеше към кого да погледне.

– Удари ни някакъв голям камион, – гласът на Даниела звучеше глухо. – Имаше още педнадесет до осемнадесет човека в автобуса.

– Познаваш ли някой от пътуващите? — попита я един едън мъж с навити ръкави над лактите.

Този автобус нямаше точно разписание, минаваше в интервал от …. до. Билетите не се резервираха предварително. Нямаше списък на пътниците.

Всяка информация, която можеха да съберат  от спасените хора бе добре дошла, както за близките, които очакваха роднините си, така и за полицията.

Даниела не познаваше никого, тя пътуваше сама в автобуса. Цялото ѝ тяло продължаваше да трепери.

– Бях седнала близо до задната врата, – каза Даниела. – Почти всички заемаха предните седалки.

Тълпата се насочи към следващите оцелели.

Пристигна пожарната и започна да гаси огъня обхванал автобуса. Всички се бяха оттеглили назад, резервоара на автобуса все още не беше избухнал.

Даниела се опита да си представи хората, която бе зърнала, когато се качи и минаваше назад, но образът бе смътен.

Чуваха се викове и плач между хората. Смъртта отново бе прибрала своите жертви. мъката и болката тегнеха като олово на това място.