На вратата се позвъня. Милена обърса ръцете си в престилката и отиде да отвори. На прага бе застанал Минчо. Тодор като го видя, веднага го подхвана още от вратата:

– Ти защо не дойде на погребението?

– Какво погребение? – стъписа се Минчо.

– На чичо ти, – каза Тодор.

– Шефа на фирмата ме изпрати на другия край на България, – оправда се Минчо.

– Нали ти изпратихме известие навреме? – не отстъпваше Тодор. – Хората от чужбина идват за погребение … Ами синовете ти, те защо не дойдоха?

– Нали ги знаеш младите, – засмя се Минчо, – интересува ги повече живота, а не от смъртта.

– Знаеш ли колко хора питаха за вас? – начумери се Тодор. – Чудех се какво да им кажа …

– Човек се почита и уважава докато е жив, умре ли …… – махна с ръка Минчо.

– Докато чичо ти беше жив и имаше власт, ти многократно използва името му за да се настаниш удобно, – нападна го отново Тодор, –  а като умря, не дойде на погребението му. Не е ли подло от твоя страна така да постъпиш?

– Е, хайде, какво толкова е станало? – Минчо се чудеше как да успокои положението. – Тия дни бях при леля, нацяло е грохнала жената. И на нея обясни, че бях в командировка. Братовчеда обеща да поговори с един приятел, да ми направи безплатно план за гаража. Нали знаеш, че купихме още една кола и няма къде да я сложа.

– Браво, бързо напредваш, – иронично подхвърли Тодор.

– Който е умен и работлив, печели и става богат, – едва не се потупа по гърдите Минчо. – Колкото повече българи станат богати, толкова държавата е по-силна и богата. След година две бая хора ще забогатеят и тогава ще учудим света!

– Интересна философия – вдигна вежди Тодор – и как мислиш, че ще стане това…..

– Ти си като котката, – засмя се Минчо, – на гърба си не падаш., но ще дойде време и ще разбереш, че съм бил прав.

– Очаквах друго от теб, – Тодор погледна Минчо в очите.

– Какво си очаквал? – наостри уши Минчо.

– Да се покаеш, да искаш прошка, – недвусмислено намекна Тодор.

– От кого и защо? – наостри се Минчо.

Добре, че влезе Милена да ги покани на вечеря, в противен случай щяха да си извадят очите.

Когато една съвест е закоравяла, колкото и да я изобличаваш, тя не ще разбере вината си. Каквото и да се случи все другите са виновни ….

Не искайте от Бога спокоен живот, поискайте да бъдете смели. Не молете за труд, който е по силите ви, а за сила съответстваща на труда ви. Тогава изпълнението на вашата работа няма да бъде чудо, а вие сами ще се окажете такова чудо.

Трябва да запомним, че не в условията на спокоен живот и удолетвореност Бог ще ни изгражда.

Безгрижният живот не води нагоре, а дърпа надолу.

Небесата са над нас и нашият поглед трябва да бъде устремен нагоре.

Има хора, които избягват това, за което трябва да платят висока цена, което изисква самоотверженост и всеотдайност или въздържание и жертва.

Вие няма да получите лек път, който минава през зелени поляни, но чрез упорит труд ще си пробивате пътя напред.

За това бъдете силни и смели и с Божията помощ вървете напред и нагоре….

Събранието съвсем не вървеше. Всеки от изказващите говореше мудно, а последният дори приспа присъстващите.

Накрая не се стърпя и стана старата учителка Ленова. Тя беше сладкодумна жена. Като опитна педагожка тя се вживяваше в ролята на детска възпитателка. Вдигна едната си ръка, разпери пръсти и попита:

– Колко пръста има тук?

– Пет, – обадиха се неколцина.

– А еднакви ли са? – отправи тя следващия си въпрос.

– Не! – обади се дрезгав глас.

– Всеки пръст си има своето място, – започна Ленова своето наставление. – Когато ръката върши дадена работа, всеки от тези пръсти вземат участие, но всички действат като един и никой не търси кой какъв дял има в това. Така ли е?

– Да, – обади се някой вяло.

– Никой на никого не се сърди. Всеки участва според силите си …

– Аде, карай нататък, – засече я някой.

– А как се грижим за тях? Делим ли ги на големи и малки? – продължи с въпросите си Ленова.

– Не!

– Наказваме ли някой от пръстите? Е, освен ако не го ударим или чукнем по невнимание, но и тогава не преставаме да се грижим за него.

На хората им стана скучно и те с нетърпения очакваха края на историята. Ленова усети, че е прекалила с търпението им и пристъпи към края:

– Имаме равни грижи и еднаква обич към всички пръсти на ръката, за това тя е силна и се справя с най-трудните и тежките задачи, но скърбим и ни боли, ако се нарани дори един от пръстите на ръката. Така ли е?

– Правилно, – потвърди един възрастен човек седнал на първия ред.

– И какъв е края на притчата? – обади се един нетърпелив глас от задните редове.

Ленова усети, че всички очакват с нетърпение да разберат, какво точно си бе наумила да им каже и продължи ентусиазирано:

– Ако всеки си гледа работата, както трябва и ако някой пострада, вместо да го съди, му подаде ръка и му помогне, нещата няма да се затлачват така. Работата ще е спорна за всички и ще сме доволни и удовлетворени. А ние какво правим? Мърморим и негодуваме на местата си, но сме небрежни към собствената си работа, на събранията предъвкваме едно и също, някои дори успяват и да си подремнат, а резултат няма.

В залата екнаха ръкопляскания, дори и задремалите се събудиха ….

Щом Атанас приближи желязната порта, песовете скочиха към него. Той инстинктивно се отдръпна и започна да вика:

– Кольо! Кольо! ….

От долу се зададе яката фугира на Николай. По лицето му се разля усмивка. Усмири кучетата и подкани:

– Влизай….

Слънцето силно прежуряше. Николай придърпа към масата от вън един голям чадър и покани Атанас да седне. След това се залови да прави кафе.

Атанас и Николай отдавна не се бяха виждали. Последния път беше преди три години.

– Вече се диша по-леко, – заоглежда се под чадъра Атанас.

– От рая сме много далече, – пошегува се Николай. – Веднъж счупи ли се стомната, иди че я лепи ….

– Важното е да се движим напред и да не се обръщаме назад, – философски заключи Атанас.

– Животът така яко ни е яхнал, че всеки търси начин как да оцелее, – махна с ръка Николай.

– Само да оцелее ли? – Атанас погледна Николай в очите.

– Е, трябва и някой лев да изкара отгоре. Видя ли, градът ни е заприличал на панаир, всеки втори човек е отворил сергия или малко магазинче.

– Това е част от общия хаос на пазарната икономика, – отсече Атанас. – Надявам се да не продължи много.

– Сигурен ли си в това? – недоверчиво откликна Николай.

– Да, – каза Атанас като се настани по удобно на дървената пейка. – Нали в Народното събрание се гласуват закони, чрез които бавно, но сигурно ще се въведе ред.

– Колелото така се е завъртяло, че ….

– Са ни нужни години, – Атанас довърши думите на Николай, – Вярно е. Но всеки трябва да помогне с нещо в този труден процес, а не да стои и да чака наготово.

– Аз не чакам, работя, – недоволно извика Николай.

– Би ли дал пари за едно добро дело в града ни, – атакува го директно Атанас. – Навярно си чул за паметника, който искаме да издигнем на площада.

Николай още като видя Атанас се досети за какво е дошъл, но реши още от началото Атанас да си каже думата.

– Майка ми е тежко болна, онзи ден я откарах в болницата, – започна да се оправдава Николай. – Всеки ден съм там. Ходя купувам лекарства, памперси, … А всичко е толкова скъпо. Дъщерите и зетьовете останаха без работа. Скоро търсех пари да ремонтирам тази стара съборетина ….

– Виждали са те с онзи пикап, – посочи с ръка към колата Атанас, – да продаваш бензин със зет си Манол.

– Хората ако могат и в една капка вода ще ме удавят, – намръщи се Николай. – От трима съм взел заем. Щом трябва за паметника ще потърся още…..

Атанас познаваше приятеля си още от училище. И тогава си бе още стиснат. Станеше ли дума за даване, все си намираше оправдание. Такъв си и бе останал.

Тежка бе годината за семейство Димитрови. Безпаричието ги стягаше за гушата ежедневно. На всичкото отгоре на най-малкия член в семейството Йонко му се налагаше спешна операция.

Датата бе определена. Нужен бе кръводарител. За голяма изненада на семейството съседката им Николина , която често им досаждаше с проблемите си, каза:

– Аз ще дам. Кажете само кога да отидем. – Когато видя изненаданите погледи на родителите добави, – Съвсем не се шегувам, имам достатъчно кръв, ще дам колкото трябва за Йони.

Това бе спонтанно бликнало чувство. Гено бащата на Йонко се трогна, а майка му Маргарита  притисна силно до себе си Николина и развълнувано каза:

– Благодаря ти, Николина!

Занизаха се дни и нощи на безпомощност и болка. Родителите на Йонко бяха много притеснени, а той ги окуражаваше:

– Престои ми вълшебно пътуване до приказен остров. После ще видите как ще тичам отново.

С добрината си и желанието на всеки да помогне, Йонко грабна сърцата на лекарите и обслужващия персонал в болницата.

В деня на операцията три часа майката и бащата се мятаха в мълчалива борба с връхлитащите ги кошмари. Куцукащите и количките с болните, които минаваха край тях им напомняха, че и други хора страдат, но всички те таяха надежда към лекарите, че ще им помогнат отново да се движат нормално.

Накрая доктор Тинчев излезе и каза:

– Не се притеснявайте. Операцията мина успешно, даже надмина очакванията ми.

Старшата медицинска сестра им се усмихна и добави:

– Имате много добър син. Когато го поведохме към операционната, той ми каза: „Майка ми е отвън. Облечена е в син костюм. Моля кажете ѝ, че съм добре и да не се безпокои за нищо…. Всичко ще бъде наред…“

Маргарита се разплака, а Гено едва удържа сълзите си.

Когато се върнаха от болницата Николина ги пресрещна на стълбите, набута няколко банкноти в ръката на Маргарита и прошепна:

– За Йонко, знам, че сега сте в нужда.

Когато Гено опита да възрази, Николина сложи ръката си върху ръката на Маргарита и добави:

– Знам, хора сме, всеки се нуждае от подкрепа и помощ – и продължи към вратата на апартамента си.

Добрината у хората не е изчезнала. Тя се проявява в най-трудните моменти на човека. Живи сме и човещината още не е умряла у нас.