– Сватбеното тържество не е най-важното нещо в този живот, – така решили канадците Саманта Джексън и Фарзин Юзефиан.

Влюбените отменили скъпоструващата церемония и дарили парите на сирийски бежанци.

Те помолили своите гости също да участват с тях в помощ на нуждаещите се. Предложили заедно да купят подаръци и заедно със събраните пари да ги изпратят на организациите, които работят с бежанците.

Сватбата наистина се е състояла, но не пищна, а много по-скромна. Те се оженили в зданието на кметството, а след това вечеряли с роднини и приятели.

Причина за това алтруистично дело е снимката на малко момче, което загинало по време на бягството на семейството му от Сирия.

– Ние разбрахме, че парите, които щяхме да похарчим за сватбата си, могат да помогнат на семействата на сирийските бежанци да получат втори шанс, който наистина заслужават, – са казали двамата младоженци.

Такива хора са достойни за уважение.

Една млада двойка от Бостън жертва за благотворителност половината от годишния си доход.

– Може да се мине и с по-малко, – казва младото семейство.

И те са напълно уверени в това. За седем години Джулия Вайс и Джеф Кауфман са пожертвали за нуждаещите се 400 хиляди долара и са решили да не спират до тук.

През 2013г. двойката е заработила 245 хиляди, но е използвала само 15 хиляди от тях за свои нужди, т.е. шест процента от своя доход, а останалите са дадени на нуждаещи се.

– Ние имаме всичко, от което се нуждаем. Така че има смисъл да споделяме с другите, – казва 30 годишният социален работник Джулия и 29 годишният програмист Джеф.

Двойката се опитва да внуши любов към ближния и на тяхната едногодишна дъщеря Лили.

– Надяваме се, че ще порасне и ще смята помагането на другите хора за част от своя живот. Мисля, че ние не правим нещо необичайно, – казва Вайс.

Валери седеше в един от фотьойлите покрит с бежова кожа, Беше преметнал крак върху крак. Под  мишниците на джинсовата му риза, се очертаваха големи петна от пот. Държеше книга в ръцете си и задълбочено четеше. Той не усети, когато Тимо синът му влезе.

– Татко, – тихо каза Тимо.

Старият човек повдигна очи, погледна сина си за миг и пак забоде поглед в книгата.

– Мама току що ми каза …. – разколебан от отношението на баща си Тимо  млъкна.

– Какво ти каза? – прокашля се баща му.

– Че имаш рак.

Настъпи неловко мълчание.

– Мога ли да седна? – попита Тимо.

Бащата направи равнодушен жест с ръката.

– Татко, много съжалявам …..

– За какво съжаляваш?

– Че си болен.

– Не съм болен, – махна баща му недоволно с ръка.

– Татко, искам да говоря с теб…..

Баща му продължаваше да гледа край него и да мълчи.

– Ти нищо не разбираш, – изкрещя баща му. – Ти никога не си бил истински Драганов и няма да бъдеш.

– Кажи ми, татко, моля те ….

– Не съм длъжен да ти давам обяснения, – каза бащата. – Ти не си ми съдник. Винаги си се интересувал само от себе си. Беше и ще си останеш егоист. Ето и сега, си дошъл да разчистиш сметките си с мен. Аз още се движа и косата ми не е опадала. Пъзльо, фантазьор и неудачник си ти.

Тимо запази самообладание и се учуди на това. Колко пъти такива думи го бяха уцелвали в сърцето, стискаха го за гърлото и го задушаваха. Пренебрежението, с което баща му се отнасяше към него, вече не му причиняваше болка и не стъпкваше самочувствието му.

Можеше да издържи презрителните погледи на баща си. Усети как гърбът му се изпъна, раменете му се изправиха. В тялото му се вля нова сила.

– Аз също съм Драганов, – каза спокойно Тимо. – Може би не този, който си искал. Но и ти се лъжеш за мен.

– Не ставай смешен, – каза бащата. – Говориш като някой поп.

– Бях смешен, татко, когато се опитвах да бъда друг. Опитвах се да ти се харесам. През всичките тези години се чувствах доста зле в неумението и огорчението си.

– Свърши ли, глупако? – леко се привдигната бащата от фотьойла.

– Имам си име. Казвам се Тимотей. Хубаво име, ти си ми го дал.

– Това ли беше всичко?

– Има още, – Тимо се задъха от вълнение. – Нарече ме пропаднал син, но вече няма да бъда такъв. Дойдох да ти поискам прошка. Животът ми все още не е провален, за него има надежда.

Бащата дълго гледа сина си. Лицето му се вкамени, стана мрачно и той извика:

– Ти си луд. Такива като теб не трябва да пускат сред хората. Ти си напълно превъртял.

Тимо стана. Чувстваше, че отново се е провалил. Към това се прибави  съчувствие и безсилие. Изведнъж баща му се бе смалил. Не бе останало нищо от самонадеяния деспот в него.

Пред Тимо стоеше дребен човечец с безкръвни устни и изкривени от подаграта пръсти…..

Гошо живееше в една съборетина и носеше в себе си болката от загубата на родителите си. Беше се отделил от другите, защото не можеше да понася съчувствието им.

Често се връщаше в спомените си назад, когато родителите му бяха живи. В отделни случаи съжаляваше, че е постъпил така, дори не бе поискал да му простят.

Той знаеше, че майка му и баща му много го обичаха, те неведнъж му го бяха казвали и засвидетелствували с действията си.

Гошо също ги обичаше, но никога не им го бе казвал. А нещата, в които се бе забъркал няколко пъти съвсем не говореха в полза на това.

Бай Иван често наминаваше насам, разговаряше с младежа и му помагаше с каквото може. Той не му беше роднина, а просто познат, който вземаше присърце съдбата на младия мъж.

Днес пак бе дошъл до съборетината и разговаряше с Гошо.

– Човек може да избегне съжалението, но трудно може да го махне от себе си ако то се е настанило в него, – каза старецът.

– Как човек може да избегне съжалението? – попита Гошо.

– Като не оставя недовършени неща, – съвсем простичко обясни бай Иван. – Да не забравя да каже по някоя хубава дума на хората край себе си. Да прегръща людете и да им благодари. Когато изпитваш любов към някого, не се страхувай да му кажеш: „Обичам те“. това няма да те направи смешен в неговите очи.

– Наистина ли? – недоверчиво погледна Гошо старецът. – И това е всичко?

– Да, синко, мислех, че го знаеш. Може би не искаш да мислиш за това, но ще дойде момент, когато и това ще стане. За да избегнеш съжалението, прави и казвай всичко хубаво, което искаш да направиш или кажеш на хората, които обичаш. Защото рано или късно ще разбереш, че понякога в този живот, дори не остава време да прошепнеш: „Довиждане“.

Отивайки на театър, хората са настроени за приятна почивка и ярки положителни впечатления. Но историята познава случаи, когато събитията на сцената са станали драматични, макар и не по сценария на пиесата.

Един от големите сатирици на 18 век Молиер не само е писал пиеси, но е играел в тях.

Последната роля, която изиграл била на Арган в „Мнимият болен“.

На 17 февруари 1673 г. на сцената по време на второто действие Молиер, страдащ от туберкулоза, се закашлял и изхрачил кръв, но не могъл да завърши изпълнението си.

Веднага бил откаран в дома си, където починал.