Германците настъпваха към Москва. Три момчета между 10 и 12 години Борис, Михаил и Сергей тръгнаха надвечер за дърва.

Много скоро започна да се стъмва и децата разбраха, че са се заблудили. Вървяха дълго. Бяха изплашени и не виждаха никакъв изход.

Борис си спомни, какво го бяха учили в къщи да прави, когато изпадне в беда и предложи:

– Хайде да се помолим.

Момчетата се погледнаха притеснено. Сергей се обърна към Михаил и каза:

– Мишо, по-добре ти се помоли. Ти умееш да правиш това по-добре от нас..

Михаил наведе глава и беззвучно започна да се моли. Другите две момчета виждаха само как той мърда устни.

Пак тръгнаха да търсят път, но не го намираха.

Изведнъж забелязаха, че през клоните на тъмната гора мига малка светлинка.

– Навярно е пазачът или лесничея, – предположи Борис.

Момчетата тръгнаха по-уверено към светлината. Стигнаха до малка полянка. На нея видяха поп. В дясната си ръка държеше кръст, а в лявата размахваше кадилница.

Момчетата пак бяха обзети от страх, но малко по-различен от преживяният преди това.

Михаил стоеше между Сергей и Борис, който го ръчкаха и настойчиво го молеха:

– Моли се, моли се …..хайде, какво чакаш….

Когато Михаил започна да се моли, попът ги прекръсти. И тогава те видяха светъл път и затичаха по него.

Когато излязоха от гората и вървяха вече по позната поляна, разбраха, че не е имало никакъв път. Те бяха вървели по път от светлина.

Когато наближиха домовете си, Борис предложи:

– Нека утре рано сутринта да отидем на църква.

Другите само кимнаха в знак на съгласие.

Децата разказаха на възрастните, какво им се бе случило. Тогава хората разбраха, че преподобния се е молил за града им.

Тези, който бяха решили да се евакуират, останаха. Те бяха се успокоили, че техния град се намира под небесна защита.

Какво е това царство? Това е вид държава, а в древността навярно това е бил единствения вид.

Основното съдържание, което влагаме в думата „държава“ е представата за някаква географска, икономическа и политическа единица.

А каква е тази държава или царство, които нямат граница? „Държавата“ не само издига граници, но и ги защитава, тя „воюва“ за тях. А това тя прави, защото се самоутвърждава като независима и самоценна държава. Държавата има свой ред и начин на живот, които смята за по-разумни и по-добри от тези на другите държави.

Отдавна съществуват земни граници, но хората научават, че има и Божие царство, но се оказва, че то не съществува във видимия свят. Това, че е различно местонахождението не променя понятието.

Така започва набирането на поданици за новото царство. При хората идват благовестители, които разказват за него. Тази съвкупност от разказите им хората обозначават като учение за Божието царство.

За да влезеш в новото царство ти е необходимо новорожение и то не по плът, а от вода и дух.

Преминаването към Божието царство не изисква отричане от земните дела, отказ от семейството или някаква държавна дейност, а само нов дух, живеещ по законите на новото духовно поданство.

Невероятна любовна история в района на Перм. 60-годишният Атанасий се оженил за Марта, която вече е на повече от сто години. Разликата във възрастта от 40 години, съвсем не изплашила Марта.

Когато узаконили отношенията си, хората около тях били потресени и започнали да търсят сметкаджийски причини. Имало слухове за баснословна зестра. Но нищо не се намерило. Тези хора нямали роднини или имущество.

Тази новина само на пръв поглед може да изглежда забавна. В крайна сметка „Горчиво!“ викали не многото им деца или внуци, а сътрудниците на дом за възрастни хора с увреждания.

Погребвайки мъжа и децата си Марта Плотникова останала съвсем сама. И попаднала в интерната, достигайки 100 години. А Атанасий Харин никога не е имал семейство. Той е сляп по рождение и целия си живот е прекарал в интерната.

В този дом за възрастни инвалиди двамата се срещнали преди 11 години и чак сега  Атанасий Николаевич се решил да направи предложение на Марта.

Дните станаха по-къси и захладня. Вятърът тихо шептеше в голите клони на дърветата: „Идва зима. Студът е набрал скорост и скоро ще се развихри и тук“, а те се навеждаха под напора му в знак на съгласие.

На Васил и Петър това не пречеше отново да се видят. Те често се събираха. Когато се срещнеха, разсъждаваха върху какви ли не въпроси. Днес на дневен бе ред любовта.

– Природата на любовта е необяснима, както Божествената природа, – каза Васил.

– Но знаем едно със сигурност, че където има гордост, няма любов, – допълни веднага Петър.

– Да така е, – съгласи се Васил. – Любовта е смирено забравяне за себе си и самоотдаване на другите.

– Докато грехът е „напомняне“ за себе си и забравяне за другите, – настървено започна да говори Петър. – Всички грехове са отказ на малко или много любов, те са изява на малка и голяма гордост.

– За това и не бива да превръщаме „грижите на плътта в похот“, – констатира Васил. – Не трябва да позволяваме на егоизмът да ни победи.

– Какво правим, когато общуваме с хората? – войнствено се отзова Петър. – Вместо да се раздаваме, забравяйки за себе си и полагайки поне малка грижа или тревожейки се за тях, вътрешно сме заети със себе си. Основната ни цел е самоутвърждаване.

– А когато се молим на Бога, се любуваме на хубавите думи и добре оформени изречения, изпълвайки се с тщеславие, – Васил обърна внимание и на този аспект от въпроса. – Във всичко това и много други неща като осъждане на другите, обиждане и раздразнение от околните, ламтеж за чуждото, ….. утвърждаваме своята грешна природа, а не Бог.

– Забележи какво казва Писанието: „А над всичко това облечете се в любовта, която свързва всичко в съвършенството“, тъй като в нея съвкупно съществува целия път към Бога, – подчерта Петър.

– Любовта събаря гордостта, отхвърля егоизма и самоугаждането, – продължи разсъжденията си Васил. – Ето защо съществува мрак не само в разврата, но и при фалшивата добродетел.

– Блажени Августин казва: „Всяка добродетел е любов“, – заключи Петър.

Двамата доста се бяха разгорещили. Обменените мисли им даваха повод за нови разсъждения.

Денят си отиде и нощта зае мястото му. Двамата приятели се надигнаха и си обещаха да се видят и на другия ден.

Спасението на човека от греха, става чрез ближните му, но и чрез тях го настига духовната му смърт.

Можем да злобеем срещу хората, да се възгордяваме пред тях, да им навяваме похот.

Но можем да обичаме човека, да се смиряваме пред него и да го гледаме с чисти очи.

И когато това стане в нас, внезапно разбираме, че всеки човек е „неръкотворен образ“, зад който стои Самият Христос.

Практиката на християнския живот се свежда до това, между мен и всеки човек да стои Христос.

Трябва да виждаме хората само чрез Христос.