Лежаха си там два пътя. На кръстопътя стоеше пътен указател, който с големите си дървени ръце сочеше към всеки от тях. Единият бе широк и просторен, гладък и вдъхващ доверие, а другият бе тесен, каменист и трудно проходим.

Един ден широкият път каза на тесният:

– Ти си съвсем запустял. Върху теб има само остри камъни и дупки. Целият си обрасъл в трънаци. Тези, които биха тръгнали по теб биха се уморили и навярно ще умрат от глад.

Тесният път мълчеше, той нищо не отговори на присмехулника.

– Виж, аз съм красив и гладък, – продължи самодоволно широкият път. – Край мен има кафенета ресторанти и къщи със всякакви удобства. Просто живей и се весели!

– Съдейки по думите ти, – изненадано промълви тесният път, – край теб се живее много добре!?

– Повече от добре, – възторжено откликна широкия път, – но …

– Защо замълча? Нещо не е наред ли? – попита разтревожено тесния път.

– Да, – дълбоко въздъхна широкия път. – В края ми се намира пропаст бездънна, мрачна и черна. Просто не мога да ти я опиша.

– Навярно много хора не подозират това? – съчувствено попита тесният път.

– Тези, които знаят, само свиват рамене и махат безразлично с ръка, – с мъка отвърна широкият път.

– Вижда се, че не знаят цялата истина, – тъжно каза тесният път.

– Нагледал съм се на тази пропаст и се страхувам да попадна в нея, – тъжно констатира широкият път. – Мисля си, че тази злокобна и гибелна тъмнина не ще пусне никой навеки.

Двата пътя замълчаха.

– А как е при теб? – попита след време широкият път.

– Трудно, – въздъхна на свой ред тесният път. – Този, който тръгне по мен съвсем няма да му е леко. Но в края ми се издига планина и тези, които се изкачат на нея ще бъдат радостни и щастливи. Толкова ми се иска и аз да бъда там. Вярвам, че това ще бъде вечно.

А на кръстопътя бе застанал един човек. Той чу разговора на двата пътя. Предстоеше му да избере, кой от двата пътя да хване.

Какъв ли ще бъде изборът му? Дано да е тесният!

Слънцето прежуряше, но тя спокойно се излежаваше в локвата. Даже примижаваше от удоволствие.

– Какво блаженство, – каза си жабата, – навсякъде е жега, а аз се разхлаждам в приятно затоплена локва.

Един ден жабата се замисли сериозно:

– Всички си поставят цел в живота. И аз трябва да си поставя такава, но каква да бъде тя?

Мисленето ѝ се отдаваше трудно, но тя напъна всички гънки на малкия си мозък.

Изведнъж жабата подскочи, цопна в локвата и извика:

– Еврика! От днес и аз си имам цел в живота. Как не съм се досетила до сега?! Това е грандиозна задача. Трябва да изляза суха от водата.

Вие навярно ще си кажете тази жаба е откачила. Де се е чуло и видяло такова нещо? Как е възможно да излезе суха от водата?

Когато настъпи голямата суша жабешката цел се сбъдна.

Жабата излезе от локвата. Огледа се. По нея нямаше нито една капка вода.

– Изглежда трябва да се радвам, – въздъхна тежко жабата, – нали целта ми е изпълнена, но …

Какво „но“, хората цял живот се борят за да постигнат целта си, някои дори не я осъществяват. А тя? Постигнала е целта си, но май не се радва много.

– Ех, – пое си дълбоко въздух жабата и погледна тъжно пресъхналата локва, – всичко бих дала на света, сега да можех да изляза от локвата пак мокра.

Семейство Димитрови от скоро бяха дошли в града. Те се приобщиха към общността на месната църква, където ги приеха радушно. Те бяха още младо семейство. Имаха само едно малко момче, на което всички викаха Сашко.

Малчуганът бързо се приобщаваше към хората и вече имаше много приятели от църквата.

Един от членовете на църквата бай Манол се сприятели с малкия Сашко. Двамата редовно разговаряха „като големи“.
Един ден Сашко се похвали на бай Манол:

– След една седмица ще имам рожден ден.

– И на колко години ще станеш, – полюбопитствува бай Манол.

– На шест, – възторжено възкликна Сашко и подскочи от радост.

Хората в църквата, които бяха обикнали малкото момче, като узнаха за предстоящия празник, решиха да изненадат Сашко.

Точно на рождения ден църквата бе украсена, а на една маса бе поставена голяма торта. Когато Сашко влезе с родителите си в църковната сграда, отвред го посрещнаха с възгласи:

– Честит рожден ден!

Сашко ококори очи и се усмихна. Беше очарован от изненадата.

По-късно, когато режеха тортата Сашко се приближи до майка си и тихо попита:

– Мамо, защо тук всички ме обичат?

Да, те бяха от скоро в тази църква, но всички се отнасяха с тях като със стари приятели.

– Тяхната любов към нас, – каза майката, – отразява Божията любов. Ние не сме направили нищо, за да заслужим Неговата любов, но все пак Той щедро ни дарява с нея. Ние обичаме и нас ни обичат, защото в сърцата ни е изляна Божията любов.

Всяко лято Калоян ходеше на гости при баба си на село. Там прекарваше чудесно сред природата. Смях и радост изпълваха дните му, когато бе при баба си.

Поотрасна Калоян, възмъжа, но желанието му да ходи на село не отслабна.

Веднъж, когато родителите му се суетяха около неговото заминаване, той им каза:

– Вече съм голям. Какво се въртите край мен, сякаш съм малък. Не се тревожете, сам мога да отида при баба.

Родителите погледнаха сина си притеснено, но се съгласиха с него и замълчаха.

Баща му и майка му стояха на перона и го изпращаха. Даваха му последните си напътствия, а синът недоволно реагираше:

– Да, знам това. Сто пъти вече ми го повторихте ……….

Родителите му се спогледаха и млъкнаха. Тогава баща му каза:

– Сине, ако ти стане недобре или нещо те изплаши, ето вземи това…. –  и той пъхна нещо в джоба на сина си.

Влакът най-сетне тръгна. Калоян седеше във купето, гледаше през прозореца и от време на време отваряше торбата с храната, която майка му бе приготвила за из път и си похапваше.

А около него хора, все непознати. Блъскат се, шумят. Влизат и излизат. Една от пътуващите жени в купето му направи забележка:

– Я си свали краката от седалката. Там сядат хора, а обувките ти, кой знае от къде са минали.

Господинът, който седеше срещу него, недоволно го изгледа. На Калоян му стана неудобно. Времето вървеше бавно, а на него всичко му се струваше неприятно, прекалено тежко и натоварено ….

Скоро му стана страшно. Той се сви и заби в ъгъла. Потекоха сълзи от очите му.

Изведнъж Калоян си спомни, че баща му бе пъхнал нещо в джоба му. Треперещата му ръка напипа бележка. Той я разгъна. На нея беше написано:

„Синко, аз съм в съседния вагон“.

Бог е винаги до нас, независимо от това колко близко го чувствате. През цялото време Той е непосредствено до всеки от нас.

Това беше една много сурова зима. Николай Ставрев няколко пъти излезе на балкона и забеляза Тина Ангелова, която седеше на един стол. Тя бе облечена с палто, а вълнена шапка покриваше главата ѝ.

Странно, челото ѝ бе опряно на парапета, но мина доста време, докато Николай се усети, че в позата ѝ имаше нещо необичайно.

Тя бе починала.

Ставрев дълго време след това се кореше:

– Толкова време на срещаме по стълбището, а нито един път не съм я заговарял. Та тя беше на осемдесет и кусур години. Може да е имала нужда от помощ, а аз забързан само ѝ кимвах с глава за поздрав и тичах нанякъде.

Дядо Стойо, най възрастният човек във входа, след тази трагична смърт каза:

– Надявам се, че тази ужасна история ще ни накара да поддържаме по-добри контакти с нашите съседи.

И той беше напълно прав. Изолацията не е феномен, тя бе човешка трагедия.

– Заради страха да се натрапваме на някой в работите му, – коментира случилото се инженер Николов, живеещ в същия вход, – забравихме да се спираме, да изслушаме и усещаме болежките на другите.

– В бързо променящият се свят, където оцеляват малцина, се усеща загубата на човечността у хората, – констатира Христо от втория етаж. – Нашата технологична епоха ни натрапва постоянно за незначителността ни. Ние вече не обичаме и това се потвърждава от обезличените ни характери.

– Но погледнете как общуваме днес, – забеляза Здравко, студент втори курс в местния колеж. – Говорим по мобилните си телефони, на които често отговарят телефонни секретари или оставяме бележки  в електронните си пощи. Така се заблуждаваме, че спестяваме необходимото ни време, а се затваряме за околните.

– Резултатите са плачевни, – тъжно добави Ставрев. – Настъпила е страшна ерозия на взаимоотношенията ни. Вместо съпричастност, ние сме прекалено заети и излъчваме само студенина един към друг.  Така загубваме постепенно човешкото си достойнство.