Веднъж, когато Падаревски бил в Ню Йорк, американската фирма за пиана „Еолан“, пуснала евтини пиана за ресторанти.
Фирмата се обърнал към известния пианист с предложение.
– Бихте ли изсвирили някой от концертите си на едно от тези пиана. Готови сме да ви заплатим за това 40 хиляди долара, – казал рекламният агент на „Еолан“.
Падаревски шеговито отговорил:
– Съгласен съм и за 20 хиляди. За тези пари аз съм готов да забравя глупавото ви предложение …..

Вера пъхна ключа, когато вратата на отсрещния апартамент се открехна.
– Вера?
Сърцето на Вера се сви. Като че ли тази вечер всичко вървеше наопаки. Госпожа Димитрова, съседката ѝ, често проявяше неутолим интерес към живота ѝ.
– Пристигнаха дрехите ти от химическото чистене, – каза жената. – Ей сега ще ти ги донеса.
– Благодаря, – каза Вера и отвари вратата.
На изтривалката имаше  купчина рекламни материали. Вера ги подритна и те се разпиляха в коридора.
– Ще ги занеса за рециклиране веднага, щом ми остане някакво време, – промърмори на себе си Вера.
Съседката бе застанала до Вера, стискайки в ръка опакованите в найлон блузи.
– Вие, младите, сте толкова заети! – зацъка възрастната жена.
– Много ви благодаря, – посегна към дрехите Вера.
Съседката нахално се напъха вътре в апартамента.
– Извинявайте, доста е разхвърляно, – каза Вера. – Все се каня да въведа някакъв ред …
Вера побутна жената към кухнята, за да не види натрупаните опаковки от храна, които ѝ доставяха по телефона.
В кухнята бе оставена купчина стари опаковки и пакети, а на тях бе бодната бележка от новата ѝ чистачката.
„Скъпа Вера, всичката ти храна е с изтекъл срок на годност. Да я изхвърля ли? Имаш ли препарати за почистване? Потърсих, но не успях да намеря такива. Не изхвърлих кутиите от китайска храна, ако трябва да го направя кажи ми. Елена.“
Съседката също прочете бележката. Миналия месец ѝ изнесе лекция, че трябва само да сложи малко зеленчуци в тенджерата и да ги кипне, става за не повече от десетина минути.
Може и да беше права. Вера никога не бе готвила.
– Много благодаря. – Вера бързо изтласка възрастната жена към вратата. – Много сте мила.
– Пак заповядай, – тя погледна с дребните си очички Вера. – Не ми се иска да се меся, миличка, но защо сама не си переш памучните блузи. Така ще спестиш много пари.
Вера я погледна недоумяващо:  „Нали ако ги пера, ще се наложи да ги суша. А после трябва и да ги гладя“ – едва не изкрещя в лицето ѝ.
– Освен това на едната ѝ липсва копче, – добави жената.
– Добре, – съгласи се Вера. – Вижте … това не е проблем.
– Можеш и сама да си зашиеш копчето, миличка! – заяви шокирана госпожа Димитрова.  – Няма да ти отнеме повече от две минути. Сигурно имаш резервно копче, игли и конци.
– Нямам игли и конци, – обясни Вера възможно най-любезно. – Не мога да шия.
– Поне едно копче можеш да зашиеш! – възкликна жената.
– Не, не мога, – отвърна Вера, стресната от изражението й. – Това не е проблем. Ще си купя нова.
Госпожа Димитрова бе ужасена.
– Наистина ли не можеш да зашиеш едно копче? Майка ти никога ли не те е учила?
– Ами …. не. Не ме е научила.
– По мое време, – заклати глава госпожа Димитрова, – всички образовани момичета ги учеха как да шият копчета, да замрежват чорапи, ….
Всички тези неща абсолютно нищо не говореха на Вера.
– По мое време …. вече не ни учеха на такива неща, – отвърна любезно Вера. – Учеха ни как да се подготвяме за изпитите, да си изберем добра кариера, да имаме мнение и как да използваме мозъците си.
Госпожа Димитрова я изгледа продължително.
– Жалко, – заяви накрая тя.
Вера се опитваше да запази спокойствие, но напрежението, натрупало се през целия ден, заплашваше да избухне. Тя бе работила часове наред. Чувстваше се уморена до смърт, беше гладна, а тази бабка ѝ разправя как се шиело копче.
– Не е никак жалко, – отвърна напрегнато Вера.
– Това си е твоя работа, миличка, – съгласи се миролюбиво госпожа Димитрова и се отправи към апартамента си.
Това подпали Вера.
– И защо да е жалко? – попита тя и излезе след съседката. – Защо? Може и да не съм в състояние да зашия копче, но мога да направя фантастичен отчет и да спестя на фирмата трийсет милиона долара. Това мога да направя.
Госпожа Димитрова я наблюдаваше от вратата. В погледа й се чете още повече съжаление от преди.
– Жалко, – повтори тя, сякаш не бе чула и дума от казаното. – Лека нощ, миличка, – тя затвори вратата, а Вера въздъхна отчаяно.
– Вие чували ли сте някога за феминизъм? – кресна пред вратата ѝ Вера.
Отговор нямаше.

Лоялността е качество, което недостига в нашето общество днес. Никой вече не е лоялен към нищо. Няма такова нещо като лоялност към марката. Хората не са лоялни към фирми, шефове или лидери. Те са лоялни само към себе си.
Това е станало традиционно качество. Но когато човек проявява рядкото старомодно качество като лоялност, той се открояват, а това е доста насърчаващо.
Лоялността е верност към Бога, когато се тества при неуредици във вашата работа.
Лесно е да бъдеш лоялен, когато всичко върви чудесно, но когато корабът потъва, тогава реално се разкрива твоята истинска верност. И понеже Бог е по-заинтересовани от вашия характер, отколкото от кариерата ви, вашата лоялност ще бъде тествана. Ако по време на бури, Той разбере до колко може да ти има доверие, може да ти даде по-голяма отговорност.
Сега това лоялност ли е? Получаваш красивата жена на шефа си. Мислиш ли, че тя ще кажа на съпруга си? Шегуваш ли се? Никой няма да знае. Щом има торта и вие трябва да ядете от нея. Нима можеш да бъдеш на отговорен пост и да нямаш флирт. Това е страхотно. Нищо лошо няма да ти се случи.
Сигурна съм, че вашият шеф е несъвършен, защото всеки човек е несъвършен. Сигурна съм, че не винаги сте съгласни с шефа си и че той греши.
Не отхвърляй лоялността си към шефа. Той ти се е доверил, когато е застанал над теб.
Бог гледа на твоята лоялност и я насърчава.

Каквото и да правите, работете като за пред Господа, а не за хората.
Вашият шеф е Исус.
Какво е важно във работата на един човек?
Първо, вие ще имате по-добра нагласа за работа си, след като разберете, че без значение къде работите или за кого работите, реалният ви шеф е Исус.
По-лесно е да бъдете ентусиазиран за работата си, когато спрете да мислите: „Правя това за шефа ми“ или „Правя това за заплата“ и започнете да мислите така: „Правя това за Господа.“
С това разбиране, можете да направите всичко – от тичане във фирмата до миене на съдове – и да го превърне в акт на поклонение.
Второ, включвайки се в работата на богослужението, започвате да трупате кредити за рая. Докато работите за Бога, вие правите вечни депозити за рая.
Това няма значение, дали сте с прахосмукачка и чистите килими, ремонтирате автомобили, служите в армията или работите в офис, всяка работа може да се превърне в акт на поклонение, ако го направя с ентусиазъм за Бога: „И тъй, ядете ли, пиете ли, нещо ли вършите, всичко вършете за Божията слава“.

Ние сме привикнали към скоча. Използваме го за хиляди неща.
А знаете ли как се е появил?
Това се случило през 1923 г. Изобретателят Ричард Дрю започнал работа на фирма за хартия.
Била му поставена задача да проследи продажбата на хартия в магазините и работилниците. По това време той посетил цех за автомобили.
Дрю забелязал, че при боядисването на автомобила с няколко цвята, не се получават равни линии. И той си поставил задача да реши този проблем.
При следващото си посещение в цеха Дрю носел 5 сантиметрова „лента за поливане“, която била намазана с лепило и от двете страни. Но тя се смачкала и малко по-късно вече не можела да се използва.
Бояджията се заинтересувал от направеното, но не платил за изобретението. Всички останали с мисълта, че идеята не е толкова добра.
След 7 години Дрю си спомнил за своето изобретение. Но този път събитията протекли по-различно.
На 8 септември 1930 г. се появил нов образец на скоча, които веднага отишъл при клиент в Чикаго.
И какво се случило по-нататък?
Изобретението компенсирало всички вложени усилия. Скочът най-накрая бил оценен по достойство.