Стела получи голям букет за успеха си в състезанието. Докато занесе цветята у дома си, те бяха увиснали и „уморени от пътя“.

– Какво да правя? – попита с тъга Стела. – Бяха толкова красиви …

– Натопи ги в хладка вода, – посъветва я майка ѝ. – Това ще ги освежи. Преди това леко трябва да ги подрежеш, за да пият по-лесно вода.

– Ще оцелеят ли? – разтревожена попита Стела.

– Опитай и ще видиш, – насърчително се усмихна майка ѝ.

Тя направи всичко, което я бяха посъветвали, макар да не вярваше много в благополучния изход.

Преди да си легне Стела притвори очи и си пожела:

– Иска ми се да оживеят и дори да станат по-красиви от преди….

Сутринта Стела скочи от кревата си и отиде право при цветята.

Букетът се бе превърнал във великолепна гледка. Цветята не само бяха съживени, те сияеха.

– Водата ги е направила да изгледат по-различно, – възкликна Стела. – Сега те са по-прекрасни от преди.

Не ви ли напомня това на нещо?

Спомнете си какво каза Исус за водата и какво означава тя за вярващите.

„Всеки, който е жаден, нека дойде при Мене и да пие“.

„Всеки, който пие от тая вода, пак ще ожаднее, а който пие от водата, която Аз ще му дам, няма да ожаднее до века, но водата, която ще му дам, ще стане в него извор на вода, която извира за вечен живот“.

Божият освежаващ Дух ни съживява днес, когато сме уморени от живота. Той е Живата вода, обитаваща в нас.

Нека пием безмерно от Нея всеки ден.

Павлов крачеше бавно натоварен с мрачни мисли. До него вървеше Симо и от време на време поглеждаше към него.

– Посещението в църквата намалява, – отбеляза с тъга Павлов.

– И аз го забелязах, – въздъхна Симо. – Дори и сега, когато вече свободно можем да се събираме, броят на хората, които посещават църквата не е стигнал нивото, което бе преди пандемията.

– Как можем да ги върнем обратно? – попита Павлов. – Как можем да ги накараме да станат от креватите си и да дойдат на църква в неделя сутрин?

– Повечето от хора се подчиняват на желанието на тялото си, а то не иска да се надигне сутрин, особено в неделя, – констатира Симо.

– Екранната проповед няма да им даде прегръдка или Господна вечеря, нима не го осъзнават? – Павлов смръщи вежди.

– Хубаво е да се събираме като вярващи, – каза Симо, – за да се поклоним на живия Бог. Това не трябва да се възприема като задължение към другите, нито към нас самите.

– Не си ли забелязал, че когато не искаме общение, точно тогава най-много се нуждаем от него? – тъжно се усмихна Павлов.

– Е, има хиляди причини, които могат да ни накарат да се откажем от пижамената църковна неделя, – Симо се опита да насърчи изпадналия в безизходица пастир.

– Дай, Боже и други да мислят така, – без въодушевление поклати глава Павлов.

Елена живееше спокойно в един малък град. Нищо до сега не бе помрачавало сериозно последните години от живота ѝ.

Но един ден тя усети неразположение и болки в тялото си, за това реши да посети доктор Филипов. Той бе добър в професията си и прецизно се грижеше за пациентите си.

Бяха направени изследвания на Елена.

С натежало сърце доктор Филипов излезе в чакалнята. Той видя Елена, в чийто скут лежеше голяма черно подвързана Библия. Тя разговаряше с млада жена, която седеше до нея.

Лекарят я остави да си довърши разговора, а на медицинската сестра Милена поръча:

– След малко доведете Елена в кабинета ми.

Милена се сконфузи. Тя много добре си спомняше първата среща с тази жена. Докато ѝ взимаше кръв за изследване Елена и се представи:

– Аз се казвам Елена Николова. Вярвате ли във Великден?

– Е, всичко е свързано с яйца, козунаци, ходене на църква и празнично обличане, – бе казала тогава Милена.

Но Елена не остави така нещата. Тя разказа на медицинската сестра истинското значение на Великден.

Елена бе въведена в лекарския кабинет, тя погледна доктора и го попита:

– Защо сте толкова разстроен?

Филипов прокара ръка по косата си и сподели:

– Дойдоха изследванията от лабораторията……

Той въздъхна тежко и я погледна с тъга.

– Елена имате рак, – а след това тихо добави, – не ви остава много.

– И това ви огорчава? – попита весело Елена. – Току що ме зарадвахте, защото аз отивам да се видя с моя Господ, съпруга ми и приятелите ми. Има ли по-хубаво от това да празнувам Великден завинаги?!

Филипов бе навел глава.

– И сега ви е трудно да ми дадете билета? – усмихна се Елена.

„Каква прекрасна жена“, – помисли си докторът.

В сърцето му нямаше повече притеснение и болка. В него настана мир.

Дъждът тихо ромолеше. Бе влажно и мрачно. Водните струи не можеха да отмият тъгата и болката в сърцата на хората. Всеки вярваше, че ще пекне слънце. Но кога щеше да стане това?

Тишо гледаше как водните капки удряха по стъклото, но мислете му бяха другаде.

В стаята влезе баща му.

– Татко, възможно ли е, човек да вярва в Господа и да не се е покаял?

– Да, – потвърди бащата му. – На този човек му е представена картината на изобилния живот в Исус, но е пропуснато нещо много важно. Запомни добре, Евангелието се приема чрез вяра и покаяние.

– А какво става, когато хората повярват в Исус, но не се покаят? – попита Тишо.

– Те няма да са истински свободни. Просто ще прибавят към разбития си живот идолопоклонство.

– Но нали вярата е белег, че се доверяваш и разчиташ на Бога?!

– Човек има нужда от истинско покаяние, – въздъхна бащата. – То се изразява в признание, че животът, който е водил до сега е срам и позор. Това, което е било до този момент унищожава и съсипва не само индивида, но и тези, които обича. Покаянието води до живота с установен нов ред.

– Но …..

– Това е Евангелието, – наблегна бащата. – Бог е безграничен по власт и сила. Той е дал идеалното решение как да премахнем пагубната болка от греха.

– И то е, че Исус заплати греха ни.

– За това можем да установим отново хармонична връзка с Бога чрез вяра в Исус и истинско покаяние, – допълни бащата.

– И когато размишлявам върху Словото …..

– Това е все едно гледаш непрекъснато променящи се изгрев, – прекъсна го баща му. – Всяко разсъждение върху Писанието е нова покана за благодат, живот и мир.

– Сега ми стана ясно, – каза Тишо. – След покаянието Евангелието дава възможност на всеки да промени поведението си и да премахне досегашните модели, които са го опустошавали и погубвали.

– Само живот подчинен на истините от Писанието, – подчерта дебело бащата, – ни прави свободни, а това става възможно след покаяние.

Веднъж Безумието покани приятелите си на чай. Всички дойдоха. Беше забавно. Пяха, скачаха и танцуваха.

След като изядоха тортата Безумието предложи:

– Хайде да играем на криеница. Ще броя до 20, а вие се крийте. Първият, който намеря, ще застане на моето място и т.н.

Всички се съгласиха освен Страхът и Мързелът.

– Едно, две, три, …. – започна да брои Безумието.

Паниката се скри на първото място, което ѝ попадна. Радостта изтича в градината. Тъгата заплака, като си мислеше колко е безпомощна в живота.

Завистта се прилепи към Ликуването и се скри зад една висока скала.

Безумието привършваше с броенето. Отчаянието загуби надежда, че може да се скрие някъде.

– Двадесет, – изкрещя Безумието. – Тръгвам да ви търся.

Любопитството бе намерено първо, защото надникна от скривалището си, за да види, кой пръв ще бъде открит.

Безумието видя Съмнението висящо на оградата, чудейки се от коя страна да ѝ застане.

Всички бяха намерени. Тогава Любопитството попита:

– А къде е Любовта?

Започнаха да я търсят.

Безумието тичаше напред и назад, докато попадна в една градина с рози. Нещо шумолеше в храстите.

Безумието внимателно раздалечи стеблата на цветята и чу вик.

– О, оооооооо ….!

Това беше Любовта. Тръните бяха извадили очите ѝ.

Безумието побърза да се добере до нея. Когато стигна до Любовта, падна на колене и започна да се моли:

– Прости ми. Позволи ми да остана завинаги с теб.

Любовта се съгласи.

Оттогава сляпата Любов и Безумието вървят заедно.