Срещу Матьо в самолета по пътеката между седалките вървеше затлъстял мъж, чийто корем висеше над колана му. Отчаян и объркан от грамадното туловище, той се обърна с молитва към Бога:

– Често съм се отклонявал от пътя ти. Не винаги съм бил такъв, какъвто трябва да бъда, но виж този огромен мъж, който идва ….. смили се над мен, Господи. Моля те, помогни ми.

Малко преди това Матьо изпитваше облекчение като изразяваше задоволството си:

– Много се радвам, че това крещящо дете седна в задната част на самолета. Сега мястото до мен остана свободно.

Но сега …. Колкото повече едрият мъж приближаваше празната седалка, толкова повече Матьо се парализираше от страх и продължаваше да мърмори тихо под носа си:

– Господи, ще се променя. Ще се моля повече. Всеки ден ще започна да чета Библията. Ще давам повече средства в църквата. Всичко ще направя, само нека ме отмине тази чаша.

По чудо дебелият мъж мина покрай празната седалка и седна в задната част на самолета.

Борейки се със сълзите си Матьо се радваше, че молитвата му е проработила и тихо мълвеше:

– Благодаря ти, Боже! Благодаря ти ….

Горкия Матьо трябваше да се моли пак, но по друг повод. Човекът пред него мляскаше от удоволствие, преглъщайки всяка хапка от храната си.

Димитър бе много развълнуван. Той си намери работа в голяма фирма за връзки с обществеността.

След няколко месеца той бе освободен от тази длъжност по различни съображения.

Димитър бе съкрушен. Чувстваше се безполезен и засрамен.

Когато се прибра в къщи, сподели новината със съпругата си:

– Уволниха ме.

Очакваше тя да се притесни и разтревожи, но тя отговори с увереност:

– Е, нещо ново ще се появи.

Тези думи му дадоха смелост и той започна без страх да чука по вратите.

Много скоро Димитър намери работа в голяма рекламна агенция.

Не се мина много време и заедно със свой колега основаха собствена такава, която имаше успех, дори спечелиха редица отличия.

Един ден Димитър осъзна:

– Успехите ми се дължат на новото ми отношение към провала. Никой не трябва да се страхува от неудачите. По-добре е да приема предизвикателствата въпреки рисковете. Това, което изглежда като провал, може да доведе до победа и да ни научи на важни уроци.

Чрез такива преживявания узряваме, научаваме да се доверяваме на Бога и добиваме увереност, че Той ще действа за наше добро.

Нако трябваше да премине през първата сесия по химиотерапия. Бе доста напрегнат и притеснен.

Наложи се да прекара десет часа с няколко пациента, докато чакаше да го повикат.

Лора бе болна от рак от доста време. Медицинската сестра дойде до нея ѝ обясни:

– Терапията ви бе неуспешна. Ще се наложи да дойдете пак след два дена.

Лора се усмихна уморено и добави:

– Разбирам. Случват се такива неща. Ще се видим пак след два дена.

Тя взе бастуна си и понечи да си тръгва.

Когато мина край Нако, Лора забеляза страха му, изписан на лицето му. Спря се и му подаде един лист, като прибави:

– Надявам тези стихове да ви донесат утеха, както дадоха на мен.

А там пишеше:

„„Да бъде благословен Бог и Отец на нашия Господ Исус Христос, Отец на милостта и Бог на всяка утеха, Който ни утешава във всяка наша скръб, за да можем и ние да утешаваме онези, които понасят различни мъки, с утехата, с която самите ние сме утешавани от Бога“.

Докато Нако бе в болницата, по докторските кабинети, центровете за лечение, оперативните зали и в дома си, той си спомняше стиховете подарени му от Лора.

Димитрина се бе свила в един от ъглите на старата къща в техния двор и плачеше. Така я откри майка ѝ.

Тя погали дъщеря си по главата и каза:

– Защо се тревожиш толкова? Ти не можеш да я видиш, но се води битка за твоето сърце.

– Никой не го е еня за мен, – изхлипа Димитрина.

– Това е война на два свята, – каза майката, след което поясни, – от една страна сатана с армията си работи неуморно, за да всее страх и безпокойство в сърцето ти. Те изсмукват надеждата ти в Божите обещания, като подхранват сърцето ти с лъжи и тревоги.

– Но нали сме деца на Бога, – Димитрина вдигна разплаканите си очи към майка си, – как можем да се страхуваме и безпокоим? Нали Исус дойде, за да ни даде живот и то в изобилие?!

Майка ѝ се усмихна:

– Правилно го каза. Разбери безпокойството и страхът нямат място там, където обитава Господ. Сатана няма власт над нас. Неговите планове не са съпоставими с Божите. Бог те обича ….

– И всеки ден се бори за нас, – възкликна радостно Димитрина.

– Бог е в контрол на нещата, за това можем да Му се доверим.

И двете се прегърнаха.

Нека не позволяваме на мъглата от паника да замъгли погледа ни спрямо Божите обещания.

В училището се играеше поредната баскетболна среща. Играеха момчета от различни класове, оформили отбори по свой избор.

Родители, баби, дядовци и приятели подкрепяха играчите с подвиквания и аплодисменти.

– Браво!

– Давай!

– Много точно!

– Чудесен удар!

По-малките братя и сестри на играещите се забавляваха в коридора на училището.

Изведнъж завиха сирени. Блеснаха светлини във физкултурния салон.

Беше се задействала пожарната аларма.

Децата бяха обзети от паника. Всяко едно от тях хукна да търси родителите си.

Нямаше огън, алармата се бе активирала случайно, но децата усетили опасност, уплашени прегръщаха родителите и близките си.

Това бе една илюстрация за доверие в онези, от които се очакваше безопасност и увереност, особено по време на страх.

Така и ние, когато сме застрашени, можем да изтичаме при нашата „Скала“.

Когато призоваваме Божието име, Той ни осигурява убежище и подслон, от които се нуждаем.